— Могат да стигнат до брега с надуваемата лодка. Самолетът чака в Ница. Тайни ще изготви авариен план за полет и хората ни могат да пристигнат в Турция заедно със „Златно небе“. „Отговорните“ надали ще извършат злодеянието, докато се намират в пристанището, затова можем да се промъкнем на борда и да поогледаме.

— Добре — съгласи се Еди, после възспря Хали, който се канеше да си тръгне. — Но при никакви обстоятелства не трябва да остават на кораба, когато потегли на път.

— Ще ги уведомя. Кого искаш да изпратя?

— Линда и Марк. Ерик е първокласен навигатор и следовател, но опита на Марк ще му помогне при откриването на химическо или биологическо оръжие.

— Разбрано.

— Между другото — отново го възпря Еди — какво е положението с подслушваческата ни мисия?

Час преди залез „Матрьошка“, луксозната яхта на Иван Кериков, бе напуснала пристанището на Монте Карло. На борда й се намираха Ибн ал Асим и антуражът му. Ал Асим бе преуспяващ саудитски финансист, който наливаше пари в радикални ислямски училища и терористични групи. Целта му бе да се свърже с Ал Кайда. ЦРУ се интересуваше от него и срещата му с руския търговец на оръжия, защото имаше възможност да превърнат арабина в двоен агент и да получат достъп до върховните ешелони на терористичния свят.

Докато яхтата бе закотвена в пристанището, нищо важно не бе обсъждано на борда. По-голямата част от следобеда измина в забавления с осигурените от Кериков жени. Но когато „Матрьошка“ напусна пристанището и навлезе в Средиземно море, всички на „Орегон“ знаеха, че истинските преговори щяха да се състоят далеч от любопитни погледи.

„Орегон“ намали светлините си и последва яхтата предпазливо. Руснакът навлезе двадесет мили навътре, преди да спре двигателите на „Матрьошка“. Кериков и Ал Асим очевидно се чувстваха в пълна безопасност и заговориха откровено по време на вечерята на задната палуба.

С помощта на системата за глобално позициониране Ерик бе програмирал компютъра да държи „Орегон“ достатъчно далеч от яхтата, докато монтираната на мачтата сложна електроника я наблюдаваше. Използвайки свръхмодерни параболни приематели, камери с висока разделителна способност, които можеха да разчитат по устните, и фокусиран лазерен лъч, долавящ и най-слабите вибрации от разговор от другата страна на прозорец, можеха да подслушват абсолютно всичко.

— Последното, което чух, бе руснакът и Ал Асим да си говорят за ракети „СА7“.

— Те са пълен боклук — презрително каза Еди. — Никога няма да успеят да ударят наш боен самолет с тях. Но пък цивилните самолети ще са уязвими.

— Кериков подсказа ясно, че не иска да знае какво Ал Асим планира да прави с оръжията, но арабинът намекна, че възнамерява да напада самолети.

Роден в Китайския квартал на Ню Йорк, Еди побесняваше при мисълта, че терористите можеха да нападнат цивилни самолети. Макар да нямаше близки, загинали при нападението на единадесети септември, познаваше десетки хора, които имаха.

— Нещо друго? — попита той.

— Ал Асим вече разпита за ядрени оръжия. Кериков каза, че няма достъп, но би продавал, ако имаше.

— Чудесно — изсумтя Еди.

— Руснакът спомена, че би доставил нещо, наречено „Юмрука на Сталин“, но имало прекалено много технически проблеми, за да бъде използвано. Когато Ал Асим настоя, Кериков му каза да забрави, че го е споменавал. Тогава заговориха за ракетите.

— Някога да си чувал за „Юмрука на Сталин“?

— Не. Марк също не е чувал.

— Лангстън Овърхолт може да знае нещо по въпроса. Ще го попитам, когато предадем информацията. Това бездруго си е негов проблем. Уведоми ме в мига, когато се чуеш с Хуан, или ако Томас Северънс отговори на обажданията ни.

— Мислиш ли, че Макс е добре? — попита Хали притеснено.

— Ако бях на мястото на Северънс, щях да се моля за това.

Зелимир Ковач наблюдаваше спускането на хеликоптера в мрачното небе. Приличаше на малка жълта точица сред оловносивите облаци. Сърбинът прикриваше гнева си идеално. Не беше успял да намери избягалия американец и провалът го вбесяваше. Не си падаше по оправданията, но в момента ги репетираше наум, докато чакаше хеликоптерът да се приземи.

Освен пилота с Томас Северънс имаше още един мъж. Ковач го пренебрегна, съсредоточен върху шефа си. Томас Северънс беше върховната личност според сърбина и лоялността му към него и каузата бе безгранична. Точно тази преданост бе предизвикала самообвиненията му и той се мразеше, задето бе разочаровал своя идол.

Лидерът на „Отговорните“ отвори вратата на хеликоптера и се смъкна долу елегантно. Ковач не успя да отговори на сияйната му усмивка, която не заслужаваше. Отмести очи настрани и позна втория пътник.

Гневът му се замени с объркване.

— Радвам се да те видя, Зелимир — извика Том заради воя на двигателя, после видя стреснатия поглед на началника на охраната си и се засмя. — Обзалагам се, че това е последният човек на света, когото очакваше да видиш с мен, нали?

Ковач отговори, без да свали поглед от доктор Адам Дженър.

— Да, сър.

Северънс заговори по-тихо и поверително.

— Време е да узнаеш всичко. Крайно време.

Дженър се приближи и докосна с ръка превръзката на главата си, резултат от удара, който Ковач му бе нанесъл в хотела в Рим.

— Не изпитвам лоши чувства към вас, господин Ковач — каза психиатърът.

След десет минути влязоха в най-луксозния апартамент на подземната база. Тук Том и жена му щяха да се скрият по време на предстоящия хаос. Сградата бе пригодена за двеста от важните членове на организацията.

Последния път, когато Северънс дойде тук, четирите стаи не бяха нищо повече от голи бетонни стени. Той се възхити на работата, която бе свършена в апартамента му. С изключение на факта, че прозорците всъщност бяха плазмени телевизори с плоски екрани, нямаше доказателства, че си на петнадесет метра под земята.

— Тук е почти толкова хубаво, колкото в новата ни къща в Бевърли хилс — отбеляза той, като погали копринените тапети по стената. — Хайди страшно ще го хареса.

Той помоли за кафе прислужника, чието лице сияеше при срещата с великия лидер, и се настани в едно от креслата в кабинета си. Плоският екран зад него показваше море, което се разбиваше в каменист бряг. Картината идваше от камера, монтирана близо до входа на базата.

Дженър се отпусна на плюшено канапе, а Ковач остана прав.

— Зелимир, седни, моля те — каза Северънс.

Сърбинът седна, но не се отпусна.

— Нали знаеш старата поговорка „Дръж приятелите си наблизо, а враговете си — още по-близо“? — попита Северънс, след като прислужникът наля кафето. — Най-големите ни врагове не са онези, които се подиграват на убежденията ни, без да ги разбират напълно. Страшните ни врагове се онези, които са били с нас навремето, но са загубили вярата си. Те ни навреждат повече, защото знаят тайни, които никога не бихме споделили с външни хора. Лайдъл Купър и аз обсъдихме този въпрос подробно.

При споменаването на основателя на „Отговорните“ Ковач кимна и погледна Дженър сякаш искаше да каже, че психиатърът не заслужава да седи в същата стая, когато се произнася това свято име. Дженър отговори на погледа му с мила, почти бащинска усмивка.

— Решихме да създадем експерт по движението ни, човек, към когото семействата да се обръщат, когато почувстват, че са загубили контрола върху близките си. Специалист с достъп и до онези, които са напуснали по собствена воля, за да разбере намеренията им, а после ни докладва, за да вземем подходящите мерки.

На лицето на Ковач се изписа уважение. Той погледна психиатъра и каза:

— Нямах представа.

— Не знаеш най-доброто — продължи Северънс. — Имаше само един човек, който вярваше, че ще свършим чудесна работа.

— Кой? — попита сърбинът.

— Аз, мило момче — отговори Дженър. — Просто не можеш да ме познаеш заради козметичната хирургия, лещите и изминалите двадесет години.