Починаха си няколко минути, като загасиха фенера, за да пазят батериите.

— Усещаш ли миризмата? — попита Хуан.

— Ако говориш за халба ледена бира, и двамата страдаме от една и съща халюцинация.

— Не. Усещам мирис на морска вода — каза Кабрило, като скочи и завъртя лъча на фенера наоколо.

Продължиха надолу в тунела още около стотина метра. Озоваха се в голяма естествена морска пещера, висока поне петнадесет метра и четири пъти по-широка. Японците бяха построили бетонен кей от едната страна на подземната лагуна, както и чифт тесни железни релси за подвижен кран.

— Вкарвали са снабдителни кораби тук? — учуди се Линк.

— Не мисля така — отговори Хуан. — Забелязах, че когато фериботът стигна до пристанището, приливът тъкмо бе започнал. Това беше преди седем часа, значи сега сме близо до отлива.

Той насочи лъча към кея, където купчина миди, залепена за цимента, показваше, че приливът почти покриваше съоръжението.

— Мисля, че са били снабдявани от подводници.

Той загаси фенера и двамата се вторачиха в тъмната вода, за да проверят дали имаше отблясъци от слънчева светлина. Срещу кея забелязаха място, което се открояваше леко, сякаш водата не бе толкова тъмна.

— Какво мислиш? — попита Хуан, когато светна фенера.

— Слънцето е в зенита си. Тунелът трябва да е половин километър или повече, за да е толкова тъмно тук.

Той не добави, че бе прекалено дълъг, за да го преплуват само с едно поемане на дъх. И двамата го знаеха.

— Добре, да поогледаме наоколо и да видим дали не са оставили нещо, което можем да използваме.

До основната пещера имаше само едно странично помещение. Вътре откриха прясна вода, която се бе просмукала през тясна цепнатина високо в стената. Водата бе издълбала малка вдлъбнатина в пода.

— Не е студена бира — каза Линк, като загълта водата лакомо. — Но нищо в живота ми не е изглеждало толкова съблазнително.

Хуан зачака реда си и заоглежда помещението. До едната стена бяха облегнати редица странни каменни плочи. Когато ги разгледа, забрави колко е жаден. Бяха високи около метър и двадесет и половин метър широки, направени от изпечена глина, дебела около два сантиметра. Вниманието му бе приковано не от самите камъни, а от надписите по тях. Думите бяха издълбани с шило или пръчка, преди да изпекат глината, и въпреки че очевидно плочите бяха стари, въобще не бяха овехтели. Изглеждаха сякаш бяха прекарали целия си живот в музей с климатична инсталация.

После забеляза жиците, който бяха вързани за тях. Хуан насочи лъча към процепа между плочите и стената на пещерата. Блокчета пластичен експлозив бяха залепени за гърбовете на четирите древни текста и свързани един с друг. Той проследи жицата и видя, че отиваше към главния тунел. Осъзна, че бомбата е била настроена да избухне, когато таванът падна, но жицата сигурно бе прерязана, преди сигналът да достигне дотук. Съдейки по количеството експлозиви, „Отговорните“ очевидно бяха искали да не оставят нищо от плочите освен прах.

— Какво откри? — попита Линк, който бе отмил мръсотията от лицето си.

— Плочи с клинопис, заредени с достатъчно семтекс да излетят в небето.

Линк огледа експлозивите и сви рамене. Знаеха, че не трябва да ги докосват. Взривът не бе избухнал, когато трябваше, но не възнамеряваха да го предизвикват сега.

— Клино… какво?

— Клинопис. Вероятно най-старият писмен език на света. Използван от шумерите преди пет хиляди години.

— Какво, по дяволите, правят тук? — учуди се Линк.

— Нямам идея — отговори Кабрило, като извади мобифона си, за да снима плочите. — Знам, че по-късните клинописи имат по-абстрактен вид, като купчина триъгълници и остриета. Това прилича повече на пиктограми.

— Какво означава това?

— Означава, че тези датират от самото начало на езика.

Хуан погледна снимките на телефона си и направи няколко по-ясни.

— Тези може да са на пет хиляди и петстотин години или повече. При това са в отлично състояние. Повечето образци от клинописи са били сглобявани от малки като марки парченца.

— Слушай, човече, всичко това е чудесно, но не ни помага с нищо. Пийни малко вода, а аз ще довърша огледа.

Кабрило беше пил вина, които струваха по хиляда долара бутилката, но нищо не можеше да се сравни с първата му глътка вода в пещерата. Загълта шепа след шепа. Почти усети как водата се разлива по тялото му, като зарежда мускулите и прочиства мъглата в мозъка. Коремът му вече се плацикаше, когато Линк приключи с разузнаването.

— Май сме се натъкнали на любовното гнездо на „Отговорните“ — каза Линк.

Държеше кутийка от презервативи, където бяха останали само два, вълнено одеало и чувал за боклук с около половин дузина празни бутилки от вино.

— Надявах се да намериш кислороден апарат и две водолазни маски.

— Нямах такъв късмет. Мисля, че просто ще се наложи да плуваме и да се надяваме, че единият от нас ще успее.

— Да се върнем в главната пещера. Не мисля много добре, когато съм около експлозиви.

Кабрило се зачуди дали да не напълни чувала за боклук с въздух и да го повлекат със себе си, за да могат да си поемат дъх, когато стигнат до половината на тунела, но той бе прекалено лек и щеше да се съдере, когато се удареше в грубия покрив на подводния тунел. Найлонът щеше да се скъса, преди да изминат и половин метър. Трябваше да потърсят по-разумно разрешение.

Линк му подаде протеинова закуска и през следващите няколко минути двамата дъвкаха безмълвно и размишляваха как да разрешат проблема. Хуан отново загаси фенера. Слабата светлинка от далечния край на пещерата ги подканваше. Бяха вбесяващо близо, но последното препятствие изглеждаше непреодолимо. Внезапно го осени невероятно проста идея и той се изруга наум задето не се бе сетил за нея още отначало.

— Случайно да си спомняш немската дума за натриев хлорат? Отровна сол, използвана за пестицид.

— Natrium Chlor. Спомням си, че видях един-два буркана с нея в медицинското помещение.

— Вторият детонатор още ли е у теб?

— Да.

— Ще направим кислородна свещ. Докато ме няма, искам да изстържеш железни стърготини от релсите. Когато смесиш двете неща и ги възпламениш, реакцията произвежда железен окис, натриев хлорид и чист кислород. Ще проплувам половината тунел и ще намеря място, където да направя реакцията. Кислородът ще отмести водата и ще имаме мехур, където можем да дишаме.

— Други вуду уроци от даскала по химия?

— Всъщност научих това от Макс. На борда на „Орегон“ имаме кислородни генератори за случаи на пожар или излагане на химикали. Той ми обясни как работи системата.

Хуан не можеше да се придвижи без фенера, затова остави Линк до релсите и тръгна обратно към тунела. Бяха му нужни четиридесет минути, за да мине през полусринатия тунел, да стигне до медицинското помещение и да се върне в морската пещера. В това време Линк бе успял да изстърже предостатъчно количество железни стърготини от старите релси.

Работейки на отслабващия лъч от фенера, Кабрило смеси химикалите в една от празните бутилки от вино и нави остатъка от изолирбанда около гърлото й. Линк разглоби детонатора, за да намали заряда. Когато свършиха, Хуан вкара детонатора в шишето и прибра пригодения кислороден генератор в найлонов плик.

— Руб Голдберг щеше да се гордее с това — пошегува се Линк.

Кабрило свали кубинките и панталона си в края на кея и метна ризата си настрани.

— Ще се върна след пет минути — каза той и се потопи в топлата вода.

Морето около него посивя от праха по кожата му. Той заплува към мястото, където смятаха, че има изход, хванал в ръка плика и фенера.

Остави плика на повърхността и се гмурна. Светлината на водоустойчивия фенер обагри водата в тюркоазено. Очите го засмъдяха от солената вода, но бе привикнал на тази болка през годините и не й обърна внимание. Отначало видя само остри камъни, обраснали с миди и водорасли, но когато се спусна на пет метра дълбочина, пред него се разкри широк тунел, в който лесно можеше да се побере подводница. Загаси фенера и видя лекия отблясък от слънчева светлина с периферното си зрение.