След около двадесет минути чуха преследвачите. Хуан долови две, после три различни походки. Стрелците на „Отговорните“ се придвижваха напред енергично. Нямаше светлина, затова той предположи, че носеха инфрачервена лампа и очила за нощно виждане.

Стрелците забавиха ход, когато стигнаха до страничната пещера, сякаш очакваха засада. Хуан не ги виждаше, но по звуците разбра какво правеха. Вървяха тихо към входа и напредваха бавно, пазейки се взаимно.

По камъка изтрака метал и почти веднага един глас извика:

— Виждам ви. Предайте се и няма да пострадате.

Това бе от един от стрелците, който бе облегнал оръжието си на входа на пещерата, за да подобри прицела си. Беше насочил пушката си към купчините под матрака в далечния край на стаята.

Хуан застана зад Линк, за да приглуши гласа си с тялото на едрия мъж, включи мобифона си и каза:

— Вървете по дяволите.

Звукът на оставения в медицинското помещение мобифон бе увеличен докрай и думите му сигурно бяха прозвучали като непокорен вик. Две оръжия откриха огън едновременно и на блясъка от дулата Хуан видя и трите фигури. Тези типове не бяха прости аматьори. Двама стояха пред пещерата, докато третият бе малко по-назад и наблюдаваше тунела.

Когато стрелбата спря, той зачака да види какво щяха да направят. Бяха изстреляли достатъчно куршуми в пещерата, за да убият двама мъже няколко пъти. Онзи, който прикриваше другарите си, светна фенерче и тримата свалиха очилата за нощно виждане. Двамата стрелци пристъпиха предпазливо през прага, а третият остана навън.

Кабрило не ги разочарова. Жицата, която бе опънал, се намираше близо до леглото, под което бе купчината одеяла. Водещият стрелец бе толкова съсредоточен в жертвите си, че въобще не я видя.

Връзката от кубинката на Хуан бе завързана към бутилките с хлор и сода бикарбонат. Когато стрелецът се препъна в нея, те паднаха. Стъклата се разбиха в локва вода от манерката и другия химикал, който Хуан беше изсипал на пода.

При звука от разбитите стъкла Хуан и Линк откриха огън. Третият стрелец реагира на звука от счупените шишета, но въобще нямаше шанс. Един куршум го удари под мишницата и разпра вътрешностите му, докато вторият го уцели право в гръкляна. Трупът му се просна на земята, без да изпусне фенера и пушката. Лъчът се спря на входа на пещерата, откъдето се появяваха зелени облачета.

В стаята химическата реакция бе произвела малко езерце от хидрохлорна и хипохлорна киселина. В секундите, докато двамата стрелци започнаха да осъзнават, че има нещо нередно, гърлата и дробовете им вече горяха. Изпаренията атакуваха деликатните тъкани в дробовете им и дори най-лекото поемане на дъх бе нечовешко мъчение.

Принудени да се закашлят, те вдишаха още от отровата и докато изскочат от пещерата, бяха започнали да се гърчат. Кашляха кръв, примесена с храчки.

Излагането на отровата бе кратко, но без незабавна лекарска помощ двамата мъже бяха ходещи трупове. Смъртта им щеше да е бавна и мъчителна. Единият сигурно го бе осъзнал, защото преди Кабрило да успее да го спре, бе издърпал иглата на ръчна граната.

Разполагаха само с части от секундата, за да вземат решение, но тъй като покривът вече бе достатъчно нестабилен, имаха само един изход. Кабрило грабна ръката на Линк и се втурна напред, без да губи време да светне фенера си. Тичаше бързо напред, а пръстите му едва докосваха стената на тунела. Усещаше гигантското присъствие на Линк зад себе си. И двамата брояха секундите и се хвърлиха едновременно на пода, когато гранатата експлодира.

Шрапнел обсипа тунела около тях. Двамата скочиха на крака, когато се чу нов звук, който изпълни тунела. Грохотът стана оглушителен, когато огромни камъни, разместени от взрива, рухнаха на пода в лавина, която заплашваше да ги погълне. По главите и рамената им заваляха отломки. Хуан светна фенера си в мига, когато камък с размера на двигател на камион се удари в земята пред него. Той го прескочи и продължи да тича напред. В покрива над главите им се появиха пукнатини, а зад гърбовете им трясъкът стигна до кресчендо.

После започна да затихва. Накрая само няколко по-малки камъка изтракаха на земята. Хуан забави и започна да вдишва прашния въздух. Насочи лъча към тунела зад тях. Беше запушен с боклуци.

— Добре ли си? — попита Кабрило.

Линк опипа задната част на крака си, където го бе ударило парче камък. По пръстите му нямаше кръв.

— Да — отговори той. — А ти?

— Ще се оправя, когато се измъкнем от праха. Хайде.

— Погледни го от добрата страна — каза Линк, когато тръгнаха напред. — Не трябва да се притесняваме, че ще продължат да ни преследват.

— Винаги съм те смятал за оптимист. Прекараха още два часа в проучване на подземието. Намериха легла за сто и осемдесет затворници, бивши лаборатории и нещо, което Хуан определи като атмосферна камера.

— Вероятно тук са изпробвали ефекта от спадането на налягането при взрив — отбеляза той.

Най-после стигнаха до края на дългия тунел. Част от покрива се бе сринала от експлозия. Хуан задуши около купчината боклуци и усети лека миризма на взрив.

— Това е взривено наскоро.

— Когато „Отговорните“ са се изнесли оттук?

Той кимна, без да издаде разочарованието си. Изкатери се по купчината, просна се отгоре и насочи лъча на фенера към мястото, където срутените камъни се срещаха с тавана. Извика Линк да се присъедини към него.

— В тази катакомба нямаше нищо, за което „Отговорните“ да се страхуват, че можем да видим. Просто вехтории, останали от японската армия.

— Значи това, което крият, е отвъд.

— Звучи логично — кимна Хуан. — А след като рискуваха да слязат след нас, обзалагам се, че има и изход от другата страна.

— Какво чакаме?

Бяха използвали водата за импровизиране на химическото нападение и часът тежка работа накара Хуан да ожаднее. Езикът му бе лепкава подута маса, сякаш влечуго бе заспало в устата му. Пръстите му бяха разранени до кръв от местенето на острите камъни, а мускулите го боляха от неудобното положение. До него Линк работеше неуморно като машина. Изглеждаше сякаш нищо не би могло да го спре, но Хуан знаеше, че дори неговите огромни запаси сила не бяха неизчерпаеми.

Малко по малко отвориха път в купчината. Местеха камъните внимателно и проверяваха тавана, за да се уверят, че действията им няма да сринат още някоя част от него. Променяха позициите си на всеки тридесет минути. Първо Хуан се заемаше с боклуците и подаваше камъните в ръцете на Линк, после великанът заемаше мястото му. Тъй като раменете и гръдният кош на Линк бяха огромни, разшириха пътеката и Хуан можеше да се побере в нея два пъти.

Кабрило стоеше и се мъчеше да отмести особено голям камък, но нямаше успех. Проклетото нещо сякаш бе залепено на мястото си. Той избута няколко по-малки камъка и задърпа с всички сили. Камъкът дори не помръдна.

Над него таванът бе изпъстрен с пукнатини. Миньорите наричаха такива тавани „гроздове“. Хуан знаеше, че можеше да се срине без предупреждение. Никога преди не бе изпитвал клаустрофобия, но сега усети ледената паника, която се опитваше да се настани в съзнанието.

— Какъв е проблемът? — попита Линк.

Кабрило проговори затруднено заради надебелелия си език.

— Не мога да помръдна един от камъните.

— Дай да опитам.

Смениха си местата и Линк се набута в тясното пространство. Запъна крака в камъните, а гръб — в протегнатите крака на Кабрило и задърпа. Във фитнес салона гигантът можеше да вдигне петстотин килограма. Камъкът тежеше наполовина, но бе здраво заклещен, а Линк също започваше да страда от обезводняване. Той изръмжа гърлено, напрегна се и камъкът се изплъзна от мястото си.

— Ей така се прави — въодушевено извика той.

— Браво, великане.

Линк тръгна напред. Хуан го последва и внезапно осъзна, че вече имаше повече място над главата му. Бяха подминали най-високата точка на купчината боклуци и се спускаха от другата й страна. Скоро двамата мъже се спуснаха от купчината на пода на пещерата. Хуан насочи лъча си назад и пролуката, през която бяха минали, му се стори миниатюрна.