— Ако някой от двамата помръдне, сте мъртви — предупреди ги по-едрият със силен акцент.

Тясното пространство блокираше способностите на Еди в бойните изкуства, но това не означаваше, че той не бе готов да се бори. Напрегна се леко и мъжът някак си го усети. Заби пистолета си в шкембето на Макс, който изпусна въздух със свистене.

— Това беше последното предупреждение — грубо каза мъжът.

Вратите се затвориха тихо и асансьорът започна да се издига. Докато Макс се мъчеше да напълни дробовете си с въздух, в главата на Еди запрепускаха безброй мисли. Зачуди се как ги бяха открили толкова лесно и бързо и дали трябваше да разкрие подозрението си, че това бе Зелимир Ковач, човека, споменат на записа от подслушвателното устройство, което Хуан бе поставил в кабинета на Гил Мартел. Освен това се зачуди защо Кайл Хенли бе толкова важен за „Отговорните“, че биха рискували дотолкова, за да си го върнат. Нямаше никаква логика.

— Ще се наложи да ме убиете — каза Макс най-после. — Няма да пипнеш сина ми отново, Ковач.

Сърбинът изглеждаше изненадан, че Макс знае името му, но объркването в погледа му бързо изчезна. Очевидно се сети, че бяха чули записа. Въпреки бандитския му вид Еди осъзна, че противникът им не беше глупак.

— Да, това е най-вероятният сценарий — съгласи се Ковач.

Не и докато не узнаеш кои сме и колко сме научили, каза си Еди. Не разполагаха с много, но не беше и нищо. На мястото на Ковач щеше да иска да узнае колко дълбоко в охраната на „Отговорните“ са проникнали. Времето, което им оставаше, зависеше от начина, по който щяха да ги разпитват. А какво щяха да правят с това време, бе съвсем отделен въпрос. Двамата с Макс бяха сами. Нямаше кой да ги спаси, а хотелският персонал вече бе помолен да не безпокои гостите в апартамента на последния етаж по никаква причина.

Докато асансьорът се изкачи до шестия етаж, Еди бе стигнал до потискащия извод, че Ковач ги е пипнал здраво. Това означаваше, че той и Макс трябваше да се разделят, ако искаха да се измъкнат живи. Макс бе страхотен боец навремето и Еди можеше да сравни хитростта му само с тази на председателя, но вече не бе във физическа форма за бягство, а като се имаше предвид, че животът на сина му бе заложен на карта, нямаше и емоционална готовност за това.

Вратите се отвориха. Ковач и безмълвният му партньор отстъпиха назад и махнаха на Макс и Еди да излязат пред тях. Двамата служители на Корпорацията си размениха погледи, които говореха, че бяха стигнали до един и същи извод. Почти незабележимото присвиване на очите на Макс подсказа на Еди, че приятелят му бе наясно, че трябва да бягат, но не би изоставил сина си. Еди разчете по лицето на Макс, че имаше позволение да бяга. Приятелят му бе готов да понесе последствията.

Тръгнаха надолу по коридора към апартамента и спряха пред вратата. Еди се замисли отново дали да нападне. Помощникът на Ковач бе достатъчно близо, за да го убие с един удар, но сърбинът бе на няколко метра. Очевидно бе наясно с правилния подход за конвоиране на пленници.

— Извади картата с лявата си ръка — нареди Ковач.

Еди знаеше, че повечето десняци биха сложили ключа си в десния джоб и щеше да им е неудобно да го извадят с лявата си ръка. Завъртя се леко към Ковач и каза:

— На вратата има специална ключалка. Не можем да влезем вътре.

— Запознат съм с тези устройства. Има начин да се влезе. Ако проговориш отново, ще ти прострелям лявото коляно.

Еди пъхна ръка в десния си джоб и извади електронната карта. Светлинката на ключалката примигна в зелено и той завъртя ръчката.

— Отстъпете назад — заповяда Ковач.

Еди и Макс се подчиниха. Партньорът на Ковач влезе в апартамента. След секунди чуха вика на доктор Дженър:

— Какво означава това?

Въоръженият не му обърна внимание, макар че докторът повтори въпроса си. След двайсет секунди партньорът извика на Ковач на чист американски английски:

— Апартаментът е обезопасен. Тук са само психиатърът и хлапето.

Ковач размаха пистолета и Макс и Еди влязоха в стаята. Сърбинът огледа ключалката, която Дженър бе поставил около бравата, и разумно не остави вратата да се затвори.

— Татко? — надигна се Кайл Хенли от канапето.

Младежът не изглеждаше зле, въпреки че през последните двадесет и четири часа бе под въздействието на наркотици.

— Кайл.

— Как посмя да ми причиниш подобно нещо? — изкрещя Кайл.

— Направих го, защото те обичам — безпомощно отговори Макс.

— Тишина! — изрева Ковач.

Той се приближи с бърза крачка към Дженър и психиатърът се сви, а протестите му замряха. Сърбинът заговори, като едва сдържаше гнева си.

— Господин Северънс ми нареди изрично да не те убивам, но не спомена нищо за това — каза той, като фрасна с всичка сила психиатъра по главата с пистолета си.

В този миг се случиха две неща. Дженър започна да се свлича на пода и от раната му шурна кръв, а Еди Сенг се втурна напред, възползвайки се от ситуацията. Френските врати към балкона бяха само на десетина крачки и той бе изминал три четвърти от разстоянието, преди някой да забележи бягството му. Макс инстинктивно направи крачка вдясно, за да блокира прицела на втория бандит, докато Ковач продължаваше да злорадства над рухналия мъж.

Еди разби деликатното стъкло с рамо и остри парченца срязаха кожата му. Покрай главата му профуча куршум, който се заби в кооперацията на отсрещната страна на улицата. Без да намалява скоростта, той се протегна към парапета. Използвайки само краката си, се прехвърли през него и се изви във въздуха, за да бъде с лице към сградата, докато пада. Сграбчи две железни пръчки на парапета. Ръцете му бяха влажни от пот и това му позволи да се плъзне надолу гладко. От улицата го делеше двайсетметрова бездна.

Ръцете му се удариха в бетонната площадка в мига, когато краката му докоснаха парапета на петия етаж. Без да се поколебае и момент, той отстъпи назад и падна отново надолу. Балконът на петия етаж профуча към лицето му, а той протегна ръце и отново хвана две от железните пръчки, като се забави достатъчно, за да има контрол над спускането. Беше невероятна проява на сила, баланс и безстрашие.

Еди стоеше на балкона на четвъртия етаж и се готвеше за следващия си скок, когато Ковач изхвърча на балкона. Явно очакваше да види трупа на врага си, прострян на асфалта, и не забеляза Еди, докато той не отстъпи от парапета по-долу. Сърбинът откри огън. Еди усети куршумите във въздуха около себе си, докато се плъзгаше надолу. Ръцете му се удариха в бетона. Но независимо колко разтягаше тялото си, не можеше да достигне долния балкон. Китките го заболяха от напрежение и той се пусна. Размаха ръце и си помисли, че ще е цяло чудо, ако не ги счупи.

Ковач не можеше да се прицели добре и вместо да рискува да бъде забелязан от минувачите, които зяпаха откачената каскада на Еди, прибра пистолета си и се върна в апартамента.

За момент Еди се поколеба дали да скочи на балкона и да влезе в стаята на третия етаж, но нямаше представа колко души бе разположил Ковач из хотела. Най-разумно щеше да е да се измъкне колкото се може по-бързо и да разсъждава след това. Отстъпи назад отново и се плъзна по пръчките. Балконът на втория етаж се намираше на етаж и половина над улицата заради високия таван във фоайето на хотела. Разстоянието бе почти седем метра. Вляво от Еди се виждаше яркожълта тента, поставена над входа на сградата. Той се метна към нея и гърбът му се удари в твърдия плат.

Плъзна се надолу, успя да протегне ръце и да се хване за металната рамка. Превъртя се над ръба и увисна за секунда, преди да скочи на земята. Неколцина от насъбралата се тълпа заръкопляскаха, без да разбират какво става.

Еди се втурна надолу по тротоара сред навалицата. Ревът на мощен двигател превъзмогна шума от движението. Той се завъртя и видя черен мотор, който се метна на тротоара и зафуча след него. Паникьосани хора скачаха встрани от пътя на зловещото торпедо. По-малко от пет метра деляха Еди от него, а огромният „Дукати“ ускоряваше непрестанно.