Натъпка още две бутилки в дълбоките джобове на гащеризона си и продължи проучването. Подмина няколко души из коридорите. Те изгледаха учудено раните, после кимнаха със съчувствие, когато им обясни, че е бил нападнат от избягалия затворник.

Намираше се едно ниво над килията, в която го бяха измъчвали, когато откри, че не всички членове на организацията щяха да посрещнат Армагедон в бетонния лабиринт. Пред него стоеше масивна двойна врата с електронна ключалка. Платката още не бе монтирана и на пода пред нея лежаха инструменти. Очевидно майсторът бе изтичал да донесе нещо забравено.

Макс не губи време, а влезе в обезопасеното помещение. Подът бе застлан с дебел зелен мокет, а стените — облицовани с ламперия. Боята все още миришеше, което означаваше, че бе нанесена наскоро. Осветлението беше флуоресцентно, но лампите бяха от по-добро качество и дори се виждаха аплици по стените. Картините бяха пъстри, но ненатрапчиви. По някаква причина помещението му напомни за кантората на един от адвокатите му по развода. Трапезарията приличаше повече на луксозен ресторант с плоски екрани по стените вместо прозорци. Столовете бяха тежки, тапицирани с мека кожа, а плотът на бара бе от солиден махагон.

Той намери зала с кабинки за малка армия секретарки и комуникационен център, който би предизвикал завистта на Хали Касим. Влезе в центъра и затърси телефон или радио, но никога преди не бе виждал подобна система. Чувствайки се изложен на риск в малката стая, той реши да опита отново по-късно и продължи проучването си.

Встрани от функционалната част на това, което Макс бе кръстил „тузарското крило“, се намираха спални, обзаведени като в петзвезден хотел. На нощните шкафчета нямаше библии, а екземпляри от книгата на Лайдъл Купър „Размножаваме се до смърт“. Стаите бяха за около четиридесет души или двойки. Очевидно в тях трябваше да се подслони елитът на „Отговорните“ — лидерите, бордът на директорите, богатите последователи. В най-далечния край се намираше апартаментът на Том Северънс и жена му. Това бе най-луксозното място. Банята беше с размера на гарсониера, а ваната изглеждаше достатъчно голяма, за да се нуждае от спасител.

Макс прекара нощта на леглото на Северънс, а на сутринта изми зъбите си с четката му. Докато плакнеше устата си, Хенли се стресна от гласове във всекидневната. Позна грубия акцент на Зелимир Ковач. Чу плътен, мек глас, който очевидно принадлежеше на Томас Северънс. Третият глас го накара да наостри уши втрещено. Беше доктор Адам Дженър.

Макс се вслуша в разговора им и се ужаси. Всяко разкритие звучеше още по-зловещо от предишното. Дженър се оказа доктор Лайдъл Купър. Гениален номер, на който Хенли мрачно се възхити. Вярата и отдадеността им на каузата бяха много по-силни, отколкото хората си мислеха. Това всъщност беше религия с пророци, мъченици и многобройни последователи, готови на всичко за вярата си.

Северънс спомена нещо за самоубийството на Гил Мартел, което подсказа на Макс, че Ковач бе убил директора на гръцкото имение. После Хенли изслуша кошмарния им план да пуснат създадения вирус по света и да стерилизират половината човечество.

Този път не се възхити, но осъзна гениалността на зловещия план. Цивилизацията нямаше да оцелее при координирана биологична атака, която убива половината си жертви, но планираното от „Отговорните“ бе нещо различно. Човечеството щеше да се върне едно поколение назад, но накрая щеше да оцелее и преуспее. Макс бе прочел всичко възможно за учението на Купър, когато бившата му съпруга му съобщи, че синът им се бе присъединил към организацията. Докторът твърдеше, че мракобесието през Средновековието никога нямало да приключи, ако не била чумата, избила половин Европа и довела до нова ера на просперитет.

Макс бе сигурен, че нещата не са толкова прости, но се зачуди как щеше да реагира днешният свят, свикнал на двадесет и четиричасова информация и бързи пътувания. Петдесет години след пандемията населението щеше да е запълнило пролуките, оставени от загиналите, и светът можеше да стане по-добро място. Но Макс не искаше да е част от подобен свят. Според него Купър, Северънс и Ковач нямаха право да решават съдбините на човечеството.

Искаше му се да изскочи от банята и да ги очисти с голи ръце, но знаеше, че няма да направи повече от пет-шест крачки, преди Ковач да го застреля. Наложи си да се успокои. Щеше да му се предостави по-добра възможност. Просто трябваше да прояви търпение.

След като тримата мъже си тръгнаха, Макс се измъкна от апартамента и се скри във вградения гардероб в една от неизползваните хотелски стаи, убеден, че засега е в безопасност. Мозъкът му копнееше да поразсъждава върху проекта, който Северънс и бандата му се канеха да осъществят, но Макс се съсредоточи върху това как конкретно щяха да изпълнят плана си.

Бяха споменали предавател. Щяха да координират пускането на вируса чрез предаване на някакъв активиращ код. Макс веднага видя пропуска. Въздушно предаване, дори на къси вълни, не можеше да обхване целия свят. Факторите, които можеха да предизвикат смущения в сигнала, бяха прекалено много — от климатичните условия до активността на слънцето. Не, не става дума за къси вълни, помисли си той.

Спомни си тунела в подземието и намотките от дебели медни жици, както и огромните генератори, които „Отговорните“ бяха инсталирали.

— Шибана антена за ИНЧ — прошепна той и в същия миг осъзна как щеше да предупреди Хуан.

Изчака Ковач да проведе теста, после се вмъкна в помещението, което бе сметнал за зала за комуникации. Нужни му бяха двадесет вбесяващи минути, за да разбере как да използва предавателя. Настрои честотата и изпрати съобщението си.

Ужасно му се искаше да добави местоположението на предавателя, но нямаше представа къде се намира. Просто трябваше да вярва, че Хали щеше да успее да го открие по източника на сигнала. Освен това нарочно бе използвал думите „ядрено оръжие“, защото знаеше, че бункерът е непревземаем и можеше само да се надява, че Хуан щеше да намери начин да го унищожи.

Върна се в скривалището си в гардероба, след като си взе няколко шоколада и бира от минибара в стаята. Беше сигурен, че тъй като денят на атаката наближава, Северънс щеше да накара Ковач да разположи пазачи близо до изхода. Значи не можеше да се измъкне оттам. Не възнамеряваше да се жертва и разполагаше с по-малко от три дни, за да намери друг изход.

Том Северънс седеше в кабинета си и разговаряше с Лайдъл Купър, когато някой почука. Той вдигна глава и бързо свали очилата, които напоследък бе принуден да използва. На вратата стоеше Зелимир Ковач. Сърбинът изглеждаше необичайно мрачен. Каквото и да бе станало, очевидно бе лошо.

— Какво има? — попита Северънс.

— Току-що съобщиха по новините. Смъртен случай на пътнически параход в Истанбул. Зак Реймънд, един от хората ни на „Златно небе“.

— Той беше начело на отряда ни на борда, нали?

— Да, сър.

— Знаем ли подробности?

— Паднал от балкона на корабния атриум и загинал намясто.

— Значи е било инцидент?

— Така твърдят в новините, но аз не вярвам. Прекалено голямо съвпадение е лидерът на групата ни да умре.

— Да не би да мислиш, че е бил убит от хората, които организираха отвличането на Кайл Хенли? — саркастично попита Северънс. — Не ставай смешен. Никой не би могъл да направи връзката.

— Има и друго. Тъкмо се чух с екипа ни на Филипините. Казаха, че двама мъже пристигнали в изоставената фабрика и открили старите японски катакомби. Двамата натрапници загинали вътре след експлозия, но самият факт, че са били там, ме притеснява.

Северънс сключи пръсти под елегантната си брадичка, оформена от скъп пластичен хирург.

— Ако някой се е заинтересувал от нас, е научил за клиниката ни във Филипините. Не знам как са разбрали за японските тунели. Явно са се поровили повече. Но това е без значение, тъй като са мъртви, а зад нас не остана нищо, което да ни уличи в престъпление.