Мисля си за всичко това, докато вървя по студената пътека около Бялата кула на Тауър, а после спирам, когато насреща ми се задават две жени. На потрепващата светлина на фенера виждам кралицата, която върви с една почетна дама зад нея, а зад тях двете — един кралски телохранител: фенерът му дими на студения въздух, който идва откъм реката.

— Значи и вие сте тук? — тихо ми казва тя.

Свалям шапката от главата си и коленича на мокрия калдъръм.

— И вас ли ви мъчи безсъние, старче? — казва тя с едва загатната усмивка.

— Безсъние и тъга — казвам.

— Мен също — казва тя с въздишка. — Но ако го помилвам, подписвам собствената си смъртна присъда.

Изправям се.

— Придружете ме — казва тя и ме хваща под ръка. Вървим заедно, бавно, бялата каменна зидария на Тауър до нас проблясва на лунната светлина. Заедно се качваме по стъпалата до откритата морава пред Тауър, където ешафодът е бил току-що издигнат и от него се носи мирис на прясно дърво, като сцена, която очаква актьорите, която излъчва очакване.

— Моля се на Бога всичко да спре дотук — казва тя, като гледа към ешафода, на който собствената й майка положи главата си. — Шрусбъри, ако успеете да й попречите да заговорничи, това може да бъде последният човек, който умира заради нея.

Не мога да обещая. Другата кралица до гроб ще настоява да получи свободата си, ще изтъква светостта на особата си. Вече знам това, сега, когато я познавам: тя е жена, която обичам и изучавам от години.

— Никога не бихте я екзекутирали, нали? — казвам с много тих глас.

Бялото лице, което Елизабет обръща към мен, напомня със студената си сурова красота лицето на горгона, на страховит ангел. Фенерът зад нея й придава златист ореол като на светица, но потрепващият дим дъхти на сяра. Видът й — една триумфираща кралица, обградена с огнен обръч, странна и мълчалива — ме изпълва с безмълвен ужас, сякаш тя е някаква поличба, пламтяща комета, която вещае смърт.

— Тя казва, че нейната особа е свещена, но това не е така — казва тя тихо. — Вече не. Тя е блудницата на Ботуел и моя пленница, вече не е миропомазана кралица. Обикновените хора я наричат блудница, тя сама унищожи собствената си магия. Тя е моя братовчедка, но — вижте сега — тази вечер тя ме научи да убивам собствените си родственици. Тя ме принуди да изпратя хора от собственото си семейство на дръвника. Тя е жена и кралица, както и аз, и сама ми показа, че една жена и кралица не е неприкосновена за нападения от платени убийци. Тя сама ми показа как да опра нож в гърлото на една кралица. Моля се да не ми се наложи да я екзекутирам. Моля се това да спре дотук, с моя братовчед, с моя обичан братовчед. Моля се неговата смърт да й бъде достатъчна. Защото ако някога ме посъветват да я убия, тя сама ми показа пътя.

Тя ме отпраща с леко махване на ръка и аз се покланям и я оставям с почетната й дама и кралския телохранител с неговия фенер. Напускам тъмнината на Тауър, за да потъна в още по-тъмните улици и тръгвам към дома си. По целия път чувам зад гърба си тихите стъпки на шпионин. Сега някой ме следи през цялото време. Лягам на леглото си, напълно облечен, без да очаквам, че ще заспя, а после задрямвам и ми се присънва най-ужасният кошмар, който съм имал през живота си. Това е объркана смесица от ужасни мисли, всичките погрешни, размътваща ума ми бъркотия, изпратена от самия дявол: но толкова реален сън, че е като пророческо видение, предвещание за онова, което ще се случи. Почти мога да повярвам, че съм омагьосан. Мога да повярвам, че съм бил прокълнат да имам пророческо видение.

Стоя пред ешафода заедно с перовете на кралството, но човекът, когото извеждат пред нас от едно вътрешно помещение, не е Норфолк, а другата вероломна братовчедка на кралицата: моята Мери, моята обична Мери, кралицата на шотландците. Облечена е в кадифената си дреха в най-наситения черен цвят, а лицето й е бледо. На косите си има закрепен с игли дълъг бял воал, в ръката — разпятие от слонова кост, а около тънката талия — броеница. Облечена е в черно и бяло, като ръкоположена монахиня. Красива е също както в деня, когато я видях за първи път, обградена от огнен обръч, хваната натясно, под стените на замъка Болтън.

Докато гледам, тя сваля връхната си дреха и я подава на камериерката си. В претъпканата голяма зала се разнасят развълнувани коментари, защото роклята, която носи отдолу, е от алена коприна, с цвета на кардиналска мантия. Щях да се усмихна, ако не хапех устни, за да не треперят. Тя е избрала рокля, която удря плесница в лицето на зрителите-протестанти, като им казва, че тя наистина е блудна жена. Но по-широкият свят, светът на католиците, ще изтълкува избора на цвета много различно. Аленото е цветът на мъченичеството, тя отива на ешафода облечена като светица. Тя се провъзгласява за светица, която ще умре за вярата си, а ние, които я съдихме и сме тук да станем свидетели на смъртта й, сме врагове на самите небеса. Ние вършим делото на Сатаната.

Тя поглежда през залата към мен и виждам, че за миг ме разпознава. Погледът й омеква при вида ми и знам, че любовта ми към нея — която отричам от години — е ясно изписана на лицето ми и тя може да я види. Единствена тя ще разбере истински какво ми струва да стоя тук, да бъда неин съдник, да бъда неин палач. Понечвам да вдигна ръка, но се спирам. Тук съм, за да представлявам кралицата на Англия, аз съм лорд-канцлер на кралица Елизабет, а не любовник на Мери. Времето, когато можех да протегна ръка, за да докосна кралицата, която обичам, отдавна е отминало. Не биваше дори да си мечтая, че мога да протегна ръка да я докосна.

Устните й се разтварят: помислям си, че се кани да ми заговори, и против волята си се навеждам напред, за да я чуя, дори правя крачка напред, с която излизам от редицата на перовете. До мен е графът на Кент, но не мога да остана при него, ако тя иска да ми каже нещо. Ако тази кралица ме извика по име, така, както го изрича, така, както го казва само тя: „Шюзбюи!“, ще трябва да отида при нея, каквото и да ми струва. Ако тя протегне ръка към мен, ще уловя дланта й. Ако пожелае, ще държа ръката й дори докато полага глава на дръвника. Не мога да я отблъсна сега. Няма да я отблъсна сега. Цял живот служих на една кралица, а обичах другата. Разкъсвах сърцето си между тях двете; но сега, в този момент, в момента на смъртта й, аз й принадлежа. Ако кралица Мери ме иска до себе си, ще ме има. Аз съм неин. Аз съм неин. Аз съм неин.

После тя обръща глава и разбирам, че не може да говори с мен. Не мога да се ослушвам, за да чуя гласа й. Загубих я в полза на небесата. Загубих я в полза на историята. Тя е кралица докрай: няма да провали този свой най-велик миг дори с намек за скандал. Тя играе ролята си тук, преди обезглавяването, както е играла ролята си в двете си величествени коронации. Има жестове, които трябва да направи, и думи, които да изрече. Никога няма да ми заговори отново.

Трябваше да помисля за това, когато отидох в стаята й да й съобщя, че присъдата й е произнесена, че ще умре на другия ден. Не си дадох сметка за това. Затова не се сбогувах с нея тогава. Сега изгубих шанса си. Изгубих го завинаги. Не мога да се сбогувам с нея. Или мога да го сторя само шепнешком.

Тя обръща глава и казва нещо на свещеника. Той подхваща молитвите на английски и виждам онова характерно раздразнено свиване на раменете и нацупеното обръщане на главата, което означава, че не е постигнала своето, че някой й е отказал нещо. Нетърпението й, своенравието й, дори тук, на ешафода, ме изпълват с възхищение към нея. Дори на прага на смъртта тя е подразнена, че не постига своето. Настоява за изпълняването на волята си като кралица; и Бог знае, че за мен бе радост да й служа, да й служа с години — много, много години: от шестнайсет години тя е моя пленница, и моя любима.

Тя се обръща към дръвника и коленичи пред него. Прислужницата й пристъпва напред и завързва очите й с бял шал. Усещам остра болка в дланите си и откривам, че стискам юмруци и забивам нокти в собствената си плът. Не мога да понеса това. Трябва да съм виждал дузина екзекуции през живота си, но никога на кралица, никога на жената, която обичам. Никога това. Дочувам нисък стон, като на животно, което изпитва болка, и осъзнавам, че това е моят глас. Стисвам зъби и не казвам нищо, докато тя свършва молитвата си и внимателно полага глава на дръвника, като опира бледата си буза в дървото.