Над тази жена тегне проклятие, кълна се в това. Никой мъж, сключил брак с нея, не е преуспял, никой неин служител не е оцелял след съмнителната чест да носи знамето й, никоя страна не е добрувала по време на нейното управление. Тя носи нещастие на всеки дом, в който влезе, и лично аз мога да свидетелствам за това. Защо на такава жена да й бъде простено? Защо да се измъкне напълно невредима и съвсем безнаказано? Защо една такава блудница да има такъв дяволски късмет?
Цял живот съм работила, за да си спечеля място в света. Имам приятели, които ме обичат, и познати, които ми се доверяват. Живея според система от правила, които усвоих в младостта си: държа винаги на думата си, моята вяра е близко до сърцето ми, вярна съм към своята кралица; моята къща е всичко за мен, децата ми са моето бъдеще, и заслужавам доверие за всички тези неща. В деловите си начинания съм почтена, но с остър ум. Ако съзра предимство, се възползвам от него, но никога не крада и никога не мамя. Готова съм да взема парите на един глупак, но не и на един сирак. Тези обноски не са типични за благородниците: но те са начинът, по който живея. Как мога изобщо някога да уважавам жена, която лъже, отнема чрез измама, заговорничи, прелъстява и манипулира? Как мога да я възприемам по друг начин, освен като жалка?
Да, не мога да устоя на чара й: аз се държа също толкова глупаво, колкото и всеки от тези мъже, когато тя ми обещава да ме покани в Холируд Хаус или в Париж: но дори когато ме омагьосва, аз знам, че е лоша жена. Тя е лоша жена до мозъка на костите.
— Моята братовчедка се отнесе с мен изключително жестоко и несправедливо — отбелязва тя, след като една от моите дами (мои собствени дами!) проявява глупостта да каже, че тя ще ни липсва, когато се върне в Шотландия. — Изключително жестоко, но най-после тя проумява онова, което цял свят проумя преди две години: една кралица не може да бъде съборена от престола. Аз трябва да бъда върната на престола. Тя постъпи както глупаво, така и жестоко, но сега най-после започва да се вразумява.
— Аз смятам, че тя прояви невероятно търпение — промърморвам раздразнено, забила поглед в ръкоделието си.
Шотландската кралица извива тъмните си вежди в знак на несъгласие:
— Да не искате да кажете, че според вас тя е била търпелива с мен? — пита тя.
— В нейния двор цари разделение, собственият й братовчед се е изкушил да прояви нелоялност, нейните лордове организираха заговор срещу нея, тя се сблъска с най-големия бунт през цялото си управление, а нейният парламент я призовава да екзекутира всички, замесени в заговора, включително вас. — Поглеждам злобно към собствените си дами, в чиято лоялност се съмнявам още откакто тази очарователна млада кралица за първи път се появи сред нас със своите романтични истории за Франция и така наречения си трагичен живот. — Кралицата можеше да последва съвета на доверениците си и да повика палача, за да екзекутира всичките ви приятели до един. — Но не го стори.
— На всеки кръстопът има бесилки — отбелязва кралица Мери. — На Север няма много хора, които биха се съгласили с вас, че милостта на Елизабет се сипе като лек дъждец.
— На края на всяко въже виси бунтовник — казвам упорито. — А кралицата можеше да обеси поне по още дузина на всеки един.
— Да, наистина, тя изгуби подкрепата на всички — със сладък гласец се съгласява Мери. — Нито един град или село на Север не се обяви в нейна подкрепа. Всички искаха истинската религия, а също и да ме видят освободена. Дори вие трябваше да бягате, за да се спасите от армията на Севера, Бес. Tiens! Как мъчително се тътрехте по пътя с каруците си и как се тревожехте за вещите си! Дори вие знаете, че на Север нямаше нито един град или село, които да са верни на Елизабет. Трябваше да шибате с камшика конете си и да ги прекарате възможно най-бързо през тези градове и села, докато сребърните ви съдове падаха по пътя.
Моите дами надават лек угоднически кикот, като си ме представят как се тътря мъчително заедно с папистките си свещници. Свеждам глава над ръкоделието си и стисвам зъби.
— Наблюдавах ви тогава — казва тя по-тихо, като притегля стола си малко по-близо до мен, за да можем да си говорим насаме. — Бяхте изплашена в онези дни, по пътя за Ковънтри.
— Не можете да ме вините за това — казвам отбранително. — Повечето хора се страхуваха.
— Но вие не се страхувахте за живота си.
Поклащам глава:
— Не съм страхливка.
— Не, вие сте нещо повече от това. Вие сте храбра. Вие не се страхувахте за живота си, нито за безопасността на съпруга си. Не се страхувахте и от битката. Но изпитвахте ужас от нещо. Какво беше то?
— Загубата на дома си — признавам.
Тя не може да ми повярва:
— Какво? Къщата ви? Когато бяхте подгонена по петите от цяла армия, вие мислехте за къщата си?
Кимвам:
— Винаги.
— Къща! — повтаря тя. — Когато самият ни живот беше в опасност?
Засмивам се малко смутено.
— Ваша светлост, няма да разберете. Вие сте била кралица на толкова много дворци. Няма да разберете какво означава за мен да спечеля едно малко състояние и да се опитвам да го опазя.
— Боите се повече за къщата си, отколкото за безопасността на съпруга си?
— Родена съм като дъщеря на наскоро овдовяла жена — казвам. Съмнявам се, че ще ме разбере, дори и да можех да й опиша всичко в подробности. — След смъртта на баща ми не й остана нищо. Имам предвид точно това, което казвам: нищо. Изпратиха ме във фамилията Брандън, като компаньонка и малко по-високопоставена служителка в домакинството им. Тогава разбрах, че в името на собствената си сигурност една жена трябва да има съпруг и дом.
— Нима сте била в опасност?
— Винаги съм била изложена на опасността да стана бедна жена — обяснявам. — Една бедна жена е най-низшето същество на света. Когато е сама, една жена не притежава нищо, не може да осигури подслон на децата си, не може да печели пари, за да сложи храна на масата, тя е зависима от милостта на близките си, без тяхната щедрост може да умре от глад. Може да види как децата й умират, защото няма пари да плати на лекар, може да гладува, защото не притежава нито занятие, нито пари, нито умения. На жените им е забранено да учат и да упражняват занаяти. Една жена не може да бъде ковач, нито пък писар. Единственото, което една жена може да направи без образование, без умения, е да се продава. Аз реших, че каквото и да ми струва, по някакъв начин ще си спечеля собственост и ще направя всичко, за да я задържа.
— Това е вашето кралство — казва внезапно тя. — Вашата къща е собственото ви малко кралство.
— Именно — казвам. — И ако изгубя къщата си, ще бъда захвърлена в света без защита.
— Точно като кралица. — Тя кимва. — Една кралица трябва да има кралство, а без него тя няма нищо.
— Да — казвам.
— А страхът ви да не загубите къщата си означава ли, че гледате на съпрузите си единствено като на източници на богатство, и нищо повече? — пита любопитно тя.
— Обичах съпрузите си, защото бяха добри към мен и ми оставиха богатствата си — признавам. — И обичам децата си, защото са собствените ми скъпи рожби и защото са мои наследници. Те ще продължат, след като аз си отида. Те ще бъдат наследници на състоянието ми, ще притежават къщите и богатствата ми, ако е рекъл Бог, ще ги умножат, и ще имат титли и почести.
— Някои биха казали, че сте жена, лишена от нежно сърце — отбелязва тя. — Жена със сърце на мъж.
— Аз съм жена, на която не й допада несигурността, която бележи живота на жените — отвръщам упорито. — Аз не съм жена, която се гордее, че е зависима. Предпочитам по-скоро сама да печеля богатството си, отколкото да се домогвам до благоволението на един богат мъж и да разчитам на него за безопасността си.
Тъкмо когато тя се готви да отвърне, вратата се отваря зад гърба ми, и знам, че това е моят съпруг, графът. Разбирам го, още преди да се обърна да видя, заради начина, по който грейва лицето на шотландската кралица при вида му. Знам, че тя е готова да озари с усмивка всеки мъж. Тя не притежава повече благоразумие от една развратница. Държи се еднакво очарователно с всеки мъж: от осемгодишния ми паж Бабингтън до четирийсет и двегодишния ми съпруг. Държеше се закачливо и се опитваше да флиртува дори с Хейстингс в дните, преди той да си замине.