— Аз също съм толкова щастлив — казва той. — Аз също. Сякаш някаква сянка се вдигна от Англия, от мен… ще уредя стражата и конете, които да ви съпроводят до Шотландия. Можем да заминем, преди да е изтекъл този месец.

Усмихвам му се:

— Да, направете го. Възможно най-скоро. Нямам търпение да видя сина си. Нямам търпение да се върна там, където ми е мястото. Значи лордовете ще ме приемат, и ще ми се подчинят? Дали са дума?

— Те ще ви приемат като кралица — уверява ме той. — Признават, че абдикацията е била незаконна и принудителна. А има и още нещо, което би трябвало да ви осигури по-голяма безопасност там.

Чакам. Обръщам глава и му се усмихвам, но внимавам да не изглеждам твърде нетърпелива. Винаги е добре да действаш бавно със стеснителните мъже: те се плашат от жена с бърз ум.

— Получих писмо, адресирано до вас — казва той по своя тромав начин. — Изпратено е от херцога на Норфолк, Томас Хауърд. Може би сте го очаквали?

Накланям глава, което би могло да означава „да“ или „не“, и отново му се усмихвам.

— Объркан съм и не знам какво би трябвало да направя — продължава той, като говори повече на себе си, отколкото на мен. — Писмото е за вас. Но пристигна при мен.

Не спирам да се усмихвам:

— Какъв е въпросът ви? — питам мило. — Дали писмото е за мен?

— Става дума за съдържанието — казва той с усилие. — Не би било почтено от моя страна да предам писмо, което съдържа нещо неподходящо. Но отново честта ми пречи да прочета писмо, адресирано до друг човек. Особено до дама. Особено до кралица.

Кълна се, че бих могла да обгърна разтревоженото му лице в ръцете си и да прогоня с целувка намръщеното му изражение.

— Милорд — казвам внимателно. — Нека разреша този въпрос. — Протягам ръка. — Ще го отворя и ще го прочета пред вас. Вие ще видите лично писмото. И ако смятате, че не е подходящо за моите очи, тогава можете да го приберете обратно и аз ще забравя за него, и никаква вреда няма да бъде нанесена.

Горя от нетърпение да видя това писмо, но уверената ми ръка и милата ми търпелива усмивка никога няма да му позволят да разбере това.

— Много добре — съгласява се той. Подава ми писмото и отстъпва встрани, слага ръце зад гърба си като войник на пост и се повдига на пръсти, смутен, че трябва да бъде едновременно пазач и домакин.

Веднага виждам, че печатът е бил махнат, а след това писмото е било запечатано отново. Направено е много внимателно, но аз съм била шпионирана цял живот: твърде малко неща ми убягват. Не показвам с нищо, че знам, че писмото ми е било отворено и прочетено от някой друг, докато разчупвам печата и разгъвам листа.

Мили Боже, налага се да впрегна цялото си дългогодишно обучение като френска принцеса, за да съхраня неподвижността на чертите си и спокойното си изражение. В ръцете си държа толкова важно писмо, че думите танцуват пред очите ми, докато го препрочитам отново и отново. То е много кратко. Мисля си, че това е моето разрешение за свободно пътуване, което ще гарантира, че ще се измъкна от този ужасен затвор и ще се върна на трона си, при сина си и свободата си. Рос каза, че то ще пристигне, и аз се надявах. Това е предложение за брак. Това е шансът ми отново да намеря щастието.

— Знаете ли какво пише тук? — питам лорд Шрусбъри, който дискретно се е обърнал с гръб.

Той рязко се обръща кръгом:

— В писмо, съпровождащо това, той ми писа, че ви предлага брак — казва той. — Но не е поискал разрешение от кралицата.

— Не се нуждая от нейното разрешение, за да се омъжа — троснато казвам аз. — Не съм нейна поданица, тя няма власт над мен.

— Не, но той се нуждае от разрешение. Всеки близък родственик на кралицата трябва да има разрешение от нея. А и нима вие не сте вече омъжена?

— Както доказа вашето разследване, моят брак с лорд Ботуел е принудително сключен и невалиден. Той ще бъде анулиран.

— Да — казва той неуверено. — Но не знаех, че вие сте отхвърлили лорд Ботуел.

— Той ме принуди за този брак — казвам студено. — Той беше сключен под принуда. Невалиден е. Свободна съм да се омъжа за друг мъж.

Той примигва, изненадан от внезапната яснота и категоричност на тона ми, и аз не забравям да се усмихна:

— Смятам, че това е прекрасно разрешение за нашите трудности — казвам енергично. — Вашата кралица несъмнено ще може да ми има доверие, когато до мен е собственият й братовчед. Тя може да е сигурна в моето доброжелателно отношение към нея и към страната й. Може да разчита на лоялността на такъв съпруг. А лорд Хауърд може да ми помогне да се върна на трона си в Шотландия.

— Да — казва отново той. — Но все пак.

— Той има ли пари? Казва, че е заможен? Ще се нуждая от състояние, за да плащам на войниците.

Идва ми да се изсмея, когато виждам колко деликатно Шрусбъри се движи около чувствителната тема за богатството.

— Трудно ми е да кажа. Никога не съм мислил за това. Е, състоятелен човек е — признава най-сетне той. — Предполагам, справедливостта изисква да се каже, че той е най-крупният земевладелец в кралството след самата кралица. Притежава цял Норфолк и има други големи имоти, също и на север. И може да командва армия, освен това познава мнозина от шотландските лордове. Те му имат доверие, тъй като е протестант, но в семейството му има хора, които се придържат към вашата вяра. Той вероятно е най-сигурният избор, за да ви помогне да запазите трона си.

Усмихвам се. Разбира се, знам, че херцогът притежава цял Норфолк. Заедно с предаността на хиляди войници.

— Той пише, че шотландските лордове сами са му предложили този брак?

— Според мен са сметнали, че така ще получите…

„Мъж, който да господства над мен“ — помислям си горчиво.

— Партньор и надежден съветник — казва Шрусбъри.

— Херцогът казва, че останалите перове одобряват идеята?

— Така ми писа.

— Включително сър Робърт Дъдли? Големият приятел на кралицата?

— Да, така твърди.

— Значи ако Робърт Дъдли даде благословията си на това предложение, тогава със сигурност ще последва одобрението на кралицата? Дъдли никога не би се включил в нещо, което би могло да я ядоса.

Той кимва. Тези англичани са толкова мудни, че почти чувате как мозъците им се въртят като воденични колела, които мелят зърно.

— Да. Да. Това почти със сигурност е така. Права сте. Това е вярно.

— Тогава можем да предположим, че макар херцогът все още да не е уведомил за плановете си своята братовчедка, кралицата, то скоро ще го направи, уверен, че тя ще се радва за него, и че всички лордове на нейното и на моето кралство одобряват женитбата?

Той отново спира, за да помисли:

— Да. Почти със сигурност, да.

— Тогава може би имаме тук разрешението на всичките си проблеми — казвам аз. — Ще пиша на херцога и ще приема предложението му, и ще го попитам какви планове има за мен. Можете ли да се погрижите писмото ми да бъде предадено?

— Да — казва той. — Няма нищо лошо в това да му напишете отговор, след като всички лордове и Дъдли знаят…

Кимвам.

— Аз самият бих бил по-спокоен, ако Уилям Сесил знае — казва той почти нечуто.

— О, трябва ли да искате позволение от него? — питам невинно като дете.

Той пламва, точно както знаех, че ще стане:

— Не и аз! Аз не отговарям пред никого освен пред самата кралица. Заемам най-високия пост в Камарата на лордовете. Член съм на Частния Съвет. Никой не стои по-високо от мен. Уилям Сесил няма власт над делата ми.

— Тогава и на двама ни е еднакво безразлично какво знае и какво одобрява Уилям Сесил. — Свивам леко рамене. — Той не е нищо повече от кралски служител, нали? — Виждам го как кимва енергично. — Просто държавен секретар на кралицата?

Той отново кима енергично.

— Тогава как би могло мнението му да засяга мен, една кралица по кръв? Или вас, един пер на кралството? Ще оставя на негова светлост милорд Норфолк да прецени кога е подходящият момент да съобщи на служителите на кралицата, включително и на Сесил. Негова светлост херцогът сам трябва да прецени кога да съобщи на служителите.