Тя се разсмива и аз също се разсмивам. Сред жените се разнася тих, почтителен кикот.

— Познавах го. Той беше очарователен млад мъж, когато поискаше да бъде такъв.

Тя свива рамене: един съвсем френски жест:

— Е, знаете. Знаете как е. Знаете от собствения си живот. Влюбих се в него, un coup de foudre6, бях луда по него.

Поклащам безмълвно глава. Била съм омъжена четири пъти, и въпреки това никога не съм била влюбена. За мен, бракът винаги е бил внимателно обмислено делово съглашение, и не знам какво изобщо означава coup de foudre, и не ми харесва как звучи.

— Е, voila, омъжих се за Дарнли, отчасти за да разгневя вашата кралица Елизабет, отчасти по политически причини, отчасти по любов, прибързано, и съвсем скоро съжалих за това. Той беше пияница и содомит. Истински нехранимайко. Наби си в глупавата глава, че имам любовник, и нарочи за това единствения добър съветник, когото имах в двора си, единствения човек, на когото можех да разчитам. Давид Рицио беше мой секретар и мой съветник: моят Сесил, ако щете. Солиден, достоен мъж, на когото можех да се доверя. Дарнли пусна своите главорези в личните ми покои, и те го убиха направо пред очите ми, в моята стая. Клетият Давид… — Тя млъква насред изречението. — Не можах да ги спра: Бог е свидетел, че се опитах. Войниците дойдоха да го отведат, и клетият Давид изтича към мен. Скри се зад гърба ми; но те го извлякоха навън. Щяха да убият и мен, единият от тях опря пистолет в корема ми, нероденият ми син се размърда и зарита, когато изпищях. Името на този човек беше Андрю Кър — не мога да го забравя, не мога да му простя, — той опря дулото на пистолета си в корема ми и кракът на невръстния ми син ме ритна. Помислих си, че ще застреля мен и нероденото дете в утробата ми. Помислих си, че ще ни убие и двамата. Тогава разбрах, че шотландците не се поддават на управление, че са безумци.

Тя закрива очите си с ръце, сякаш все още се опитва да пропъди тази гледка. Кимвам мълчаливо. Не й казвам, че ние в Англия знаехме за заговора. Можехме да я защитим; но избрахме да не го правим. Можехме да я предупредим, но не го сторихме. Сесил реши, че не бива да я предупреждаваме, а да я оставим, изолирана и в опасност. Научихме вестта, че собственият й двор се е обърнал срещу нея, че собственият й съпруг е станал продажник, и това ни развесели: само като си помислехме, че е сама с тези варвари. Мислехме си, че ще бъде принудена да се обърне към Англия за помощ.

— Лордовете от моя двор убиха собствения ми секретар пред очите ми, докато аз стоях там, опитвайки се да го предпазя с тялото си като с щит. Пред мен — една принцеса на Франция. — Тя поклаща глава. — След това положението можеше само да се влошава. Те бяха осъзнали властта си. Държаха ме в плен, казаха, че ще ме насекат на парчета и ще изхвърлят тялото ми парче по парче от терасата на замъка Стърлинг.

Помощничките ми са ужасени. Една от тях леко ахва и се готви да припадне. Поглеждам я намръщено.

— Но избягахте?

Изведнъж тя се усмихва дяволито, като хитро момче:

— Беше такова приключение! Убедих Дарнли да се върне на моя страна, и ги накарах да ни спуснат навън през прозореца. Яздихме в продължение на пет часа през нощта, макар че бях бременна в шестия месец, а в края на пътя, в тъмнината, ни чакаха Ботуел и неговите хора, и бяхме в безопасност.

— Ботуел?

— Той беше единственият човек в Шотландия, на когото можех да се доверя — казва тя тихо. — По-късно научих, че той е единственият мъж в Шотландия, който никога не е вземал подкуп от чуждестранна сила. Той е шотландец и е верен на майка ми и на мен. Винаги е бил на моя страна. По моя заповед той събра армия и ние се върнахме в Единбург и прогонихме убийците в изгнание.

— А съпругът ви?

Тя свива рамене:

— Сигурно знаете останалото. Не можех да се разделя със съпруга си, докато носех неговото дете. Родих сина си и Ботуел осигури закрила на него и на мен. Моят съпруг Дарнли беше убит от бившите си приятели. Те планираха да убият и мен, но се случи така, че в онази нощ не бях в къщата. Беше чисто и просто късмет.

— Ужасно, ужасно — прошепва една от моите помощнички. Още малко, и ще приемат папизма, чисто и просто от съчувствие.

— Да, наистина — казвам й остро. — Върви да донесеш лютня и да ни посвириш.

И така я отпращам, за да не продължава да слуша.

— Бях изгубила секретаря си и съпруга си, а негови убийци бяха главните му съветници — казва тя. — Не можех да получа помощ от семейството си във Франция, а в страната цареше безпорядък. Ботуел ме подкрепи, и нареди на армията си да ни пази. После обяви, че сме женени.

— Нима не бяхте женени? — прошепвам.

— Не — кратко казва тя. — Не и по ритуалите на моята църква. Не и според моята вяра. Съпругата му още е жива, а сега друга, нова съпруга, стана причина той да бъде хвърлен в тъмница в Дания, задето е нарушил обещанието си. Тя твърди, че са били женени преди години. Кой може да е сигурен, когато става дума за Ботуел? Не и аз.

— Обичахте ли го? — питам, мислейки си, че това е жена, която веднъж вече е оглупявала от любов.

— Никога не говорим за любов — казва тя равнодушно. — Никога. Ние не сме някоя романтична двойка, която пише поезия и си разменя знаци за обич. Ние никога не говорим за любов. Никога не съм му казала дори една любовна дума, нито пък той на мен.

Настъпва мълчание, и аз осъзнавам, че това, което ми е казала, не е истински отговор.

— А после? — прошепва една от омаяните ми малоумни помощнички.

— После моят полубрат и неговите коварни съюзници свикаха армията си да нападне Ботуел, а заедно с него — и мен: и Ботуел и аз потеглихме в битка заедно, редом един до друг, като другари. Но те победиха — толкова е просто. Смелостта и силата на нашата армия отслабваше, защото отлагахме. Ботуел беше готов да се бие веднага, и тогава може би щяхме да победим; но аз се надявах да избегнем братоубийствени кръвопролития. Оставих ги да ни забавят с преговори и лъжливи обещания, и моята армия побягна. Сключихме споразумение и Ботуел се измъкна. Обещаха ми безпрепятствено пътуване, но излъгаха. Задържаха ме в плен и пометнах близнаците, с които бях бременна, две момчета. Принудиха ме да абдикирам, докато бях болна и сломена от скръб. Собственият ми полубрат, този изменник, завзе трона ми. Продаде перлите ми, а моят син… моето момче… е в ръцете им… — Гласът й, който беше нисък и овладян, сега трепва за първи път.

— Със сигурност ще го видите отново — казвам аз.

— Той е мой — прошепва тя. — Моят роден син. Редно е да бъде възпитаван като принц на Шотландия и Англия. Не от тези глупави еретици, не от убийците на собствения му баща, мъже, които не вярват нито в Бог, нито в крал.

— Моят съпруг казва, че ще бъдете върната на трона си още това лято, вероятно всеки момент — казвам. Не добавям, че според мен той греши.

Тя вдига глава и казва:

— Ще се нуждая от армия, за да се върна на трона си. Въпросът не е просто в това да се върна в Единбург. Ще се нуждая от съпруг, за да надделея над шотландските лордове, и армия, за да ги държа в подчинение. Когато пишете на Елизабет, съобщете й, че трябва да прояви зачитане към роднинството си с мен. Тя трябва да ме върне на трона. Аз трябва отново да бъда кралица на Шотландия.

— Нейно величество не приема съвети от мен — казвам аз. — Но знам, че прави планове за връщането ви на трона.

Дори и Сесил да не прави такива планове, допълвам наум.

— Допуснах грешки — признава тя. — В крайна сметка не прецених много добре за себе си. Но навярно все пак мога да получа опрощение. И поне аз наистина имам син.

— Ще получите опрощение — казвам искрено. — Ако не сте сторила нищо лошо, в което съм сигурна… и, във всеки случай, както казвате, вие имате син, а жена, която има син, има и бъдеще.

Тя примигва, за да прогони сълзите си, кимва и прошепва едва чуто:

— Той ще бъде крал на Англия. Крал на Англия и Шотландия.