Двамата с Енея минаваме под арката заедно и се споглеждаме.

След като показваме поканите си на пазачите и служителите на главния портал, ние се изкачваме по хилядата стъпала. С удивление откривам, че стълбището е ескалатор, макар Тромо Трочи от Дому да ми прошепва, че често го оставят изключено, за да позволят на вярващите последно усилие, преди да ги допуснат в горните части на двореца.

На първите обществени равнища отново проверяват поканите ни, слуги ни освобождават от горните ни дрехи и други слуги ни придружават до стаи, в които можем да се изкъпем и преоблечем. Великият шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо получава малък апартамент на седемдесет и осмото равнище на двореца и след безкрайни обиколки из външните коридори — прозорците от дясната ни страна гледат към червените покриви на манастира „Дрепунг“, които блестят под светлината на мълниите — ни посрещат други прислужници, определени за личните ни нужди. Всеки от групата ни има поне затворена със завеси ниша, в която ще спи след официалния прием, а съседните бани предлагат гореща вода, вани и съвременни звукови душове. Последвам Енея и й се усмихвам, когато ми намига на излизане от топлото помещение.

Нямам истинско официално облекло в Храма, висящ във въздуха — нито на кораба, който в момента се крие на третата луна, — но Ломо Дондруб и някои от другите с приблизително моите размери ми дадоха дрехи за приема: черни панталони и лъснати, високи, черни ботуши, бяла копринена риза под златна жилетка, червено-черно сако, завързано на кръста с тъмночервен копринен пояс. Официалната вечерна пелерина е направена от най-фина коприна, донесена от западните части на Музтаг Алта и е черна, но със сложни червени, златни, сребърни и жълти мотиви по краищата. Това е втората най-хубава пелерина на Ломо и той ясно ми даде да разбера, че ако я изцапам, скъсам или загубя, ще ме хвърли от най-високата платформа. Ломо е приятен, разбран човек — нещо почти нечувано за летец самотник, както са ми казвали, — но ми се струва, че не се шегуваше.

А. Бетик ми зае необходимите за приема сребърни гривни, купени от красивите пазари на Хей уанг-му. На раменете си поставям червената качулка от пух и вълна от зигокоза, заета ми от Джигме Норбу, който цял живот напразно бе чакал да получи покана за Зимния дворец. На шията ми виси верижка от сребро и нефрит, официален талисман на майстора дърводелец и мой приятел Чангчи Кенчунг, който тази сутрин ми каза, че е бил на три приема в двореца и че всеки път ужасно се е отегчавал.

В стаите ни се появяват слуги в златна коприна, за да ни съобщят, че е време да се съберем в главната приемна до тронната зала. Външните коридори са пълни със стотици гости, шумоли коприна, тракат накити, във въздуха се носи аромат на парфюм, одеколон, сапун и кожа. Пред нас зървам старата Дорье Фамо — Мълниеносната свиня, — поддържана от две от деветте й духовнички, всички в елегантни шафранови рокли. Свинята не носи накити, но бялата й коса е нагласена в сложни кокове и красиви плитки.

Роклята на Енея е проста, но поразителна — тъмносиня коприна с кобалтова качулка, покриваща иначе голите й рамене. Над деколтето й виси талисман от сребро и нефрит, в косата й е забоден сребърен гребен, държащ тънък полувоал. Много от жените наоколо носят воали в знак на свенливост и аз разбирам колко хитро е скрила лицето си приятелката ми.

Тя ме хваща за ръка и ние вървим по безкрайните коридори, завиваме надясно и се изкачваме по спиралните ескалатори към равнищата на Далай лама.

Навеждам се към нея и прошепвам в скритото й под воала ухо:

— Нервна ли си?

Зървам проблясък на усмивка под воала и тя стисва ръката ми.

Продължавам да упорствам.

— Хлапе, ти понякога виждаш бъдещето. Зная го. Та така… дали ще останем живи след тази вечер? Навеждам се към нея и тя ми прошепва в отговор:

— Малко неща в бъдещето са установени, Рол. Повечето са течни като… — Енея посочва към фонтана, покрай който минаваме. — Но не виждам причина за безпокойство, а ти? Тук има хиляди гости. Далай лама може да поздрави лично само неколцина. Неговите гости… представителите на Мира… които и да са те, нямат основание да смятат, че сме тук.

Кимвам, но не съм убеден.

Внезапно братът на Далай лама Лабсанг Самтен бързо се спуска обратно по издигащия се ескалатор в нарушение на всякакъв протокол. Монахът се усмихва и ентусиазирано бъбри. Той се обръща към нашата група, но стотиците по автоматичното стълбище се навеждат към него, за да го чуят.

— Гостите от космоса са много важни! — възторжено казва Лабсанг. — Разговарях с нашия възпитател, който е помощник на заместник министъра на протокола. Тази вечер ще се срещнем не само с мисионери!

— Нима? — пита великият шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо, блестящ в многобройните си пластове червена и златна коприна.

— Да! — широко се усмихва Лабсанг Самтен. — Пристигнал е кардинал на мирската Църква! Много важен кардинал. С неколцина от първите си помощници.

Усещам, че стомахът ми кипва й после рязко се свива.

— Кой кардинал? — пита Енея. Гласът й звучи спокойно и заинтригувано. Приближаваме се до края на спиралното стълбище и въздухът се изпълва с шума на стотици или хиляди тихо разговарящи гости.

Лабсанг Самтен се изпъва в официалната си монашеска роба.

— Кардинал Мустафа — енергично съобщава той. — Много приближен на мирския папа, струва ми се. Мирът изразява почитта си към брат ми, като го праща тук за посланик.

Усещам, че Енея стисва ръката ми, но не мога ясно да видя изражението й през воала.

— И още неколцина важни мирски гости — продължава монахът и се обръща, когато приближаваме до приемната. — Включително някакви странни мирски жени. Военни, предполагам.

— Научи ли имената им? — пита Енея.

— Едно от тях — отвръща Лабсанг. — Генерал Немес. Тя е много бледа. — Братът на Далай лама обръща широката си, искрена усмивка към Енея. — Кардиналът е помолил специално да се запознае с вас, г. Енея. С вас и с вашия придружител г. Ендимион. Министърът на протокола много се изненадал, но е уредил частен прием за вас, мирските хора, разбира се, регента и брат ми, Негово светейшество Далай лама.

Изкачването ни завършва. Стълбището потъва в мраморния под. Енея ме е хванала подръка и двамата се сливаме с шума и строго овладения хаос на главната приемна.

Далай лама е само на осем стандартни години. Знаех това — Енея, А. Бетик, Тео и Рахил неведнъж го бяха споменавали, — но все пак съм изненадан, когато виждам детето, седнало на високия си, покрит с възглавници трон. В огромната приемна зала трябва да има три-четири хиляди души. Гостите едновременно прииждат по няколко широки ескалатора в преддверие, голямо колкото хангар за космически кораби — златни колони се издигат към покрит с фрески, висок двайсет метра таван, подът е настлан със синьо-бели плочки със сложни изображения от „Бардо Тодрол“, тибетската „Книга на мъртвите“, както и с илюстрации на огромния семенен кораб, докарал будистките емигранти от Старата Земя. Приемната зала е още по-огромна. Таванът й е гигантски прозорец, през който ясно се виждат кипящите облаци, проблясващите мълнии и осветения от фенери планински склон. Гостите блестят във фините си дрехи — коприна, скулптиран лен, надиплена и боядисана вълна, изобилие на червени, черни и бели пера, сложни прически, фини, красиво оформени гривни, огърлици, обеци, диадеми и колани от сребро, аметист, злато, нефрит, лазурит и десетки скъпоценни метали. Сред цялото това изящество са пръснати десетки монаси и игумени в простите им оранжеви, златни, жълти, шафранени и червени роби. Бръснатите им глави лъщят на светлината от стотици трикраки мангали. Но помещението е толкова грамадно, че тези няколко хиляди души изобщо не могат да го изпълнят — паркетът блести и между тълпата и златния трон остава двайсетметрово празно пространство.

Разнася се звукът на малки рогове, когато гостите стъпват от ескалатора на плочките в преддверието. Инструментите са от месинг и кост и колоната от монаси, които ги надуват, се простира от стълбищата до входните арки — повече от шейсет метра постоянен шум. Стотиците рогове поддържат един тон в продължение на минути и после преминават на друг, без никой да им дава знак. Ние влизаме в главната приемна зала и ниските тонове са подети и усилени от двайсет четириметрови рогове от двете страни на процесията ни. Монасите, които надуват тези чудовищни инструменти, стоят в малки ниши в стените и подпират роговете на стойки, поставени на паркета. Краищата им се разширяват като еднометрови лотосови цветове. Към тази постоянна поредица от ниски тонове — напомнящи на сирената на океански кораб, отекваща в заобикалящите го ледници — се присъединяват вибрациите на огромен гонг с диаметър поне пет метра, удрян на равни интервали. От мангалите се носи аромат на тамян. Едва забележимото було благоуханен дим се движи над покритите с накити и шапки глави на гостите и като че ли искри и вибрира в съответствие с издигащите се и спадащи тонове на тръбите, роговете и гонга.