По време на пътуването ни до Потала вали проливен дъжд. През трите ми месеца тук се бяха изсипали много летни дъждове, но сега капките са ледени и придружени от стелещи се валма мъгла, които ни заобикалят отвсякъде. Изминаваме единия кабелен преход преди облаците окончателно да се сгъстят, но когато наближаваме източната страна на хребета Кун Лун, Горният път е хлъзгав от лед.
Горният път се състои от скални первази, тухлени галерии върху отвесна скала, високи дървени платформи по северния хребет на Хуа Шан, Цветната планина, и дълги поредици от висящи мостове, свързващи ледените скали с Кун Лун. После идва вторият по дължина висящ мост на планетата, съединяващ Кун Лун с Фари, последван от друга поредица галерии, мостове и первази, водещи на югозапад по източния склон на хребета Фари и достигащи до пазара. Там преминаваме през цепнатината и тръгваме по перваза почти право на запад към Потала.
Обикновено денем пътят отнема шест часа, но този следобед е мрачно, опасно тътрене през стелещата се мъгла и ледения дъжд. Помощниците, които пътуват заедно с кмета/велик шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо и игумена Кемпо Нга Уанг Таши, се опитват да скрият господарите си под яркочервени и жълти чадъри, но леденият перваз често се стеснява и се налага знатните мъже да се измокрят, докато вървят в колона по един. Минаването по висящите мостове е кошмар — „подът“ на всеки от тях е просто единичен, изплетен от коноп кабел с вертикални конопени въжета, хоризонтални странични кабели за парапет и друг дебел кабел отгоре — и макар че обикновено е детска игра да запазиш равновесие по долния, докато се държиш за страничните въжета, в този проливен дъжд това усилие изисква пълна съсредоточеност. Но местните са го правили през десетки мусони и бързо преминават. Само ние с Енея колебливо спираме, когато мостовете се огъват и подскачат под тежестта на групата ни, а заледените въжета заплашват да се изплъзнат от ръцете ни.
Въпреки бурята — или навярно тъкмо заради нея — някой е запалил факлите по целия източен склон на хребета Фари и пламъците, пронизващи гъстата мъгла, ни помагат да следваме пътя си, когато дървените галерии завиват, издигат се и се спускат по заледени стълбища и достигат до нови мостове. Пристигаме на пазара Фари точно по здрачаване, макар че заради времето изглежда много по-късно. Там към нас се присъединяват други групи, насочили се към Зимния дворец, а покрай цепнатината на запад се движат поне седемдесет души. Паланкинът на Дорье Фамо все още подскача заедно с нас и подозирам, че всички, включително самият аз, малко и завиждаме, че е вътре.
Признавам, че съм разочарован: бяхме планирали да пристигнем в Потала по светло, докато червеникавото сияние все още огрява хребетите и високите върхове на север и запад от двореца. Никога преди не го бях виждал и с нетърпение очаквах да разгледам този район. Но сега широкият Горен път между Фари и Потала е просто поредица от осветени с факли первази и галерии. Нося в раницата си лазерното фенерче, макар че не съм сигурен дали това е безполезен опит за самозащита в случай, че нещата в двореца тръгнат на зле, или за да осветявам пътя си в мрака. Лед покрива скалите, платформите и конопените парапети по този най-използван път на планетата Не мога да си представя да се спускам по кабелния път в такава нощ, но се носят слухове, че неколцина от най-дръзките гости пристигат тъкмо така.
Влизаме в Забранения град около два часа преди началото на приема. Облаците малко са се разнесли, дъждът стихва и първият поглед, който хвърлям към Зимния дворец, ме кара да стая дъх и да забравя за разочарованието си, че не съм дошъл по светло.
Зимният дворец е построен върху огромен връх, извисяващ се от хребета на Жълтата шапка. Зад него са по-високите върхове на Коко Нор и през облаците първо се показва „Дрепунг“, манастирът, който подслонява трийсет и пет хиляди монаси, ред след ред високи каменни сгради, издигащи се по отвесните склонове. Хилядите му прозорци блестят със светлината на фенерите, на балконите, терасите и входовете са закачени факли, а зад и над „Дрепунг“ се извисяват златните, докосващи небето покриви на Потала — Зимният дворец на Далай лама, — грейнали от блясъци и осветени отзад (въпреки мрака на бурята) от мълниите по върховете на Коко Нор.
Тук помощниците и обикновените пътници завиват обратно и в Забранения град влизаме само ние, поканените поклонници.
Горният път се изравнява и разширява, за да достигне петдесет метра. Настлан е със златни камъни, от двете му страни са запалени факли и го заобикалят безброй храмове, малки гомпи, външни манастирски сгради и военни постове. Дъждът е спрял, но пътят хвърля златисти отблясъци, докато стотиците ярко облечени поклонници и обитатели на Забранения град изпълват пространствата пред огромните стени и порти на „Дрепунг“ и Потала. Монаси в шафранени роби се движат на малки, мълчаливи групи. Дворцови служители в яркочервени и тъмнолилави одежди и жълти шапки, напомнящи на обърнати наопаки чинийки, бързо минават покрай войници в сини униформи с копия на черно-бели райета. Официални куриери тичат в плътно прилепнали по тялото им оранжево-червени или златисто-сини костюми. Жени от двора се плъзгат по златните камъни в дълги копринени, небесно– или тъмносини рокли и полите им тихо шумолят по мократа настилка. Свещеници от сектата на Червената шапка изпъкват с извитите си навътре шапки от тъмночервена коприна, докато друнгпите — хората от гористата долина — носят шапки от вълна на зигокоза и костюмите им са украсени с блестящи бели, червени, тъмнокафяви и златни пера, а дългите им, златни церемониални саби са пъхнати в ножници. Обикновеният народ в Забранения град е почти също толкова колоритен, колкото и висшите служители: готвачи, градинари, слуги, възпитатели, зидари и камериери, облечени в зелени, сини, златни или оранжеви копринени чуби, с копринени шапки с твърда, широка петдесетина сантиметра периферия, предназначена да пази лицата им от изгаряне в слънчеви дни и от дъжд по време на мусоните.
Нашата измокрена група изглежда сива и дрипава, но аз изобщо не мисля за външния ни вид, докато минаваме през високата шейсет метра порта на една от външните стени на манастира „Дрепунг“ и. пресичаме моста Ки Чу.
Този мост е широк двайсет и дълъг сто и петнайсет метра и е построен от най-модерна въглеродна пластостомана. Материалът блести като черен хром. Под него… няма нищо. Той свързва последната цепнатина в хребета, спускаща се на хиляди метри до фосгеновите облаци долу. Откъм източната му страна — посоката, от която идваме — сградите на „Дрепунг“ се издигат два-три километра над нас, плоски стени, грейнали прозорци и паяжини от официални кабелни пътища между манастира и двореца. Откъм западната му страна — пред нас — Потала се издига върху скалния склон на повече от шест километра и хилядите и каменни лица и стотици златни покриви отразяват проблясващите в ниските облаци светкавици. В случай на нападение мостът Ки Чу за по-малко от трийсет секунди може да се вдигне откъм западната скала.
Той не се вдига и ние го пресичаме. Покрай двете му страни са строени войници в церемониална униформа, всички въоръжени със смъртоносно сериозно копие или енергомет. В отсрещния край на Ки Чу ниеспираме при Парго Калинг, Западната порта — орнаментирана арка, висока осемдесет и пет метра. Отвътре блестят светлини, пречупвани през хиляди сложни мотиви. Най-яркото сияние идва от двете огромни очи — всякое диаметър повече от десет метра, — които гледат на изток над Ки Чу и „Дрепунг“.
Когато минаваме под Парго Калинг, всички спираме. Предстои ни да стъпим на територията на самия Зимен дворец, макар че до истинската му порта остават още трийсетина крачки. Пред нас се изкачват хилядата стъпала, които ще ни отведат до двореца. Енея ми е разказвала, че тук идват поклонници от целия Тян Шан, като вървят на колене, а в някои случаи и като се просват по очи на всяка крачка — буквално измервайки стотиците или хиляди километри с телата си, — само за да минат под Западната порта и да докоснат с чела тази последна част от моста Ки Чу в знак на почит към Далай лама.
