— Не! — изкрещя Албедо и отскочи от решетката. Синтетичната му плът гореше и оголваше изкуствените му кости. Скъпите му сиви дрехи се издигнаха към високия таван и красивото му стопено лице се стичаше по гърдите му. — Не, проклет да си! — отново изкрещя той и протегна пламтящите си пръсти към гърлото на Лурдъсами.

Дланите му преминаха през холограмата. Кардиналът гледаше към лицето на Енея през пламъците. Той вдигна дясната си ръка.

— Misericordiam Dei… in nomine Partis, et Filii, et Spiritu Sancti.

Това бяха последните думи, които Енея чу, докато огънят обгръщаше ушите, шията и лицето й. Косата й избухна в пламъци.

Но през няколкото секунди живот, които й бяха останали, аз усещах болката й. И чувах мислите й като вик — не, като шепот в ума си.

„Рол, обичам те.“

После жегата стана огромна, болката стана огромна, усещането й за живота, любовта и мисията й стана огромно и се издигна сред пламъците като дим към невидимия таван. И моята скъпа Енея умря.

Усетих мига на смъртта й като експлозия на гледка, звук и символна същност. В този момент изчезна всичко във вселената, което си струваше да обичам и заради което си струваше да живея.

Не изкрещях. Престанах да удрям по стените на резервоара. Носех се в безтегловност, усещах, че резервоарът се изпразва, че приспивателните и системите за криогенна сомния се вливат като червеи в плътта ми. Не се съпротивлявах. Не ме интересуваше.

Енея беше мъртва. Фотонният кораб се прехвърли в квантово състояние.

Когато се събудих, бях в тази шрьодингерова котешка кутия.

Нямаше значение. Енея бе мъртва.

В килията ми нямаше нито часовник, нито календар. Не зная за колко стандартни дни, седмици или месеци съм загубил разсъдъка си. Може да съм будувал дни наред или да съм спал цели седмици. Трудно ми е, невъзможно ми е да кажа.

Но накрая, когато цианидът и законите на квантовата случайност продължаваха да запазват живота ми ден след ден, час след час, минута след минута, аз започнах този разказ. Не зная защо са ми оставили текстовата плоча, перото и възможността да отпечатвам по няколко страници на рециклиран микропергамент. Навярно са виждали в това правото на осъдения да напише изповедта си или да излее безсилната си ярост срещу съдиите си. А може би да опише греховете си и понесените несправедливости, радостите и скърбите като още по-тежко наказание. И навярно в известен смисъл наистина беше така.

Но това бе и моето спасение. Отначало ме спасяваше от безумието и самоунищожението на непоносимата мъка и угризения. После ме спасяваше от спомените за Енея — изваждаше ме от тресавището на ужаса от ужасната й смърт и ме отнасяше на твърдата земя на прекараните заедно дни, на радостта й от живота, на мисията й, на нашите пътувания и сложното, но невероятно директно послание към мен и към цялото човечество. Накрая просто ми спасяваше живота.

Скоро след като започнах този разказ, открих, че мога да съпреживявам мислите и действията на всеки от участниците в дългата ни одисея и неуспешната ни битка. Знаех, че това се дължи на наученото от Енея по време на нашите разговори и на причастието — на научаването на езика на мъртвите и живите. Все още се срещах с мъртвите в съня си и в сънищата си наяве: майка ми често ми говореше и усещах страданието и мъдростта на безброй други, отдавна живели и починали, но сега не ме поглъщаха тези загубени души — а онези, преживели същото като мен, но по свой собствен начин, през всичките ми години с Енея.

Докато очаквах смъртта си в шрьодингеровата котешка кутия, никога не съм вярвал, че мога да чувам настоящите мисли на живите извън моя затвор — смятах, че ядрено-енергийната обвивка на орбиталното яйце по някакъв начин не допуска това, — но скоро се научих да слагам край на глъчката на всички онези безброй по-стари гласове, отекващи в Празнотата, Която Обвързва, и да се съсредоточавам върху спомените на другите — и мъртви, и навярно все още живи, — които участваха в историята на Енея. Така навлязох поне в част от мислите и мотивите на човешки същества, толкова различни от собствения ми начин на мислене, че буквално бяха извънземни създания: кардиналите Саймън Аугустино Лурдъсами и Джон Доменико Мустафа, Ленар Хойт в превъплъщенията му на папа Юлий и папа Урбан XVI, лидерите на Търговския мир като Кензо Исозаки и Анна Пели Коняни, свещеници и воини като отец де Соя, сержант Грегориъс, капитан Марджит Уу и заместник командир Хоуган Либлър. Някои от героите в разказа ми присъстват в Празнотата, Която Обвързва най-вече като белези, дупки, празноти — такива вакууми са създанията Немес, а също съветник Албедо и другите същности от Техноцентъра, — но можех да проследя някои от движенията и действията на тези същества просто като движение на вакуума през матрицата от разумна емоция, каквато беше Празнотата, все едно, че гледах очертанията на невидим човек в силен дъжд. И като се вслушвах в тихите шепоти на умрелите хора, можех да възстановя убийството на невинните на Сол Дракони Септем от Радамант Немес, да чуя съскането и да видя смъртоносните действия на Сцила, Гиес, Бриарей и Немес на Витъс-Грей-Балианъс Б. Но колкото и отвратителни и дезориентира-щи да бяха, тези спускания в моралния вакуум и мисловен кошмар се компенсираха от топлотата на приятели като Дем Лоа, Дем Риа, отец Главк, Хет Мастийн, А. Бетик и всички останали. Много от тези участници в повествованието бях открил единствено чрез собствената си памет — прекрасни хора като Ломо Дондруб, когото за последен път видях да отлита с криле от чиста светлина на смелата си, но безнадеждна битка срещу бойните кораби на Мира, и Рахил, живееща втори от няколко животи, които бе предопределена да изпълни с приключения, и царствената Дорье Фамо, и мъдрия малък Далай лама. Използвах Празнотата, Която Обвързва, за да чувам и собствения си глас, да прояснявам паметта си по начин, невъзможен за паметта, и в този смисъл често се виждах като второстепенен герой от собствения си разказ, не особено интелигентен ученик, обикновено по-скоро реагиращ, отколкото водещ, често неспособен да задава въпроси при нужда или доверяващ се на прекалено неадекватни отговори. Но виждах тромавия Рол Ендимион от разказа и като мъж, открил любовта си в жена, която е очаквал през целия си живот, и в този смисъл неговата готовност безусловно да следва често се компенсираше от готовността му да даде живота за скъпата си приятелка. Макар със сигурност да знаех, че Енея е мъртва, никога не потърсих гласа й сред хора на онези, които говореха езика на мъртвите. По-скоро усещах присъствието й в Празнотата, Която Обвързва, усещах докосването й в умовете и сърцата на всички добри хора, които се бяха скитали заедно с нас или завинаги бяха променили живота си по време на дългата ни битка с Мира. Докато се учех да се дистанцирам от неразбираемата глъчка и да различавам конкретни гласове от хора на мъртвите, осъзнах, че често си представям тези човешки екоти в Празнотата като звезди — някои мъгляви, но видими, когато знаеш къде да гледаш, други ярки като свръхнови, трети съществуващи в бинарни съчетания с други, някога живи души или завинаги останали в съзвездия от обич и свързаност с конкретни личности, четвърти — като Мустафа, Лурдъсами и Хойт, — изгорели докрай и избухнали от ужасната гравитация на амбицията, алчността или ламтежа им за власт, загубили човешкото си сияние и превърнали се в черни дупки на духа.

Но Енея не беше сред тези звезди. Тя пламтеше като слънчева светлина, заобикаляща ни по време на разходка в топъл пролетен ден по моравите над Талиезин-запад — постоянна, разсеяна, изтичаща от един-единствен източник, но стопляща всичко и всеки наоколо, извор на живот и енергия. И както с идването на зимата или със спускането на нощта, отсъствието на тази слънчева светлина носи студ и мрак и ние очакваме следващата пролет и утрин.

Но знаех, че за Енея вече няма да настъпи утро, че за нея и нашата любов няма да има възкресение. Огромната сила на посланието й е, че мирският вариант на възкресението е лъжа — стерилизиращ като задължителните в Мира инжекции за контрол на раждаемостта. В ограничената вселена на „безсмъртните“ почти няма място за деца. Мирската вселена бе подредена и статична, неизменна и стерилна. Децата носят хаос, врява и безкраен потенциал за бъдещето, което беше анатема за Мира.