— По-рано — продължи Сати, — нашите битки с прокудените се водеха или в ничията територия край Великата стена, или в покрайнините на пространствата на Мира или на прокудените. Само няколко пъти сме прониквали дълбоко в техните територии. — Сати направи пауза. — Преди около пет стандартни години спецчастта на отец-капитан де Соя „ВЛЪХВИ“ извърши едно от най-дълбоките нападения.

— Някакви забележки по въпроса, отец-капитан? — попита адмирал Алдикакти. Де Соя се поколеба за миг.

— Изгорихме орбитален горски пръстен — най-после отвърна той. — Не срещнахме никаква съпротива.

На Хоуг Либлър му се стори, че гласът на отец-капитана звучи смътно засрамено.

Сати кимна, сякаш задоволен.

— Надяваме се, че и по време на цялата тази мисия ще е същото. Разузнаването ни показва, че прокудените са разгърнали голямата част от отбранителните си сили по сферата на Великата стена и са оставили съвсем малко за въоръжена съпротива в сърцето на колонизираните си райони извън Мира. В продължение почти на три века те са разполагали силите, базите и вътрешните си системи с ограниченията на технологията на хокинговия двигател като основен определящ фактор.

Балонът се изпълни с тактически холоси.

— Досега — продължи Сати, — Мирът имаше преимуществото на вътрешните транспортни и комуникационни връзки, докато прокудените притежаваха отбранителната сила на скритостта и отдалечеността. Дълбокото проникване в тяхното пространство беше абсолютно невъзможно поради уязвимостта на нашите поддържащи линии и тяхната готовност да нападнат и избягат от основните ни сили — често извършващи нападения с унищожителен резултат, — когато частите ни прекалено се отдалечат от Великата стена.

Сати замълча и погледна към офицерите около масата.

— Дами и господа, тези дни свършиха. — Появиха се нови холоси. Червената линия на траекторията на спецчаст „ГИДЕОН“ излизаше и се връщаше в сферата на Мира, разсичайки слънца като лазерен нож. — Нашата мисия е да унищожим всички поддържащи бази на прокудените в системата и колониите им в дълбокия космос, които открием — заяви Сати. Мекият му глас бе набрал сила. — Кометни ферми, градове, астероидни бази, орбитални горски пръстени, възпроизвеждащи се астероиди, балонни рояци… всичко.

— Включително цивилните ангели ли? — попита отец-капитан де Соя.

Въпросът накара Хоуг Либлър да премигне. В мирския флот неофициално наричаха РНК-изменените за космическите условия мутанти „Луциферови ангели“. Обикновено дори им казваха само „ангели“, ирония, граничеща с богохулство, но изразът рядко се използваше пред началниците.

— Особено ангелите, отец-капитан — отвърна адмирал Алдикакти. — Негово светейшество папа Урбан нарече това кръстоносен поход срещу нечовешките пародии, които прокудените отглеждат в мрака. В своята енциклика за кръстоносния поход Негово светейшество заяви, че тези нечестиви мутации трябва да бъдат изтрити от лицето на Божията вселена. Цивилни прокудени не съществуват. Трудно ли ви е да разберете тази заповед, отец-капитан де Соя?

Офицерите около масата като че ли затаиха дъх, докато де Соя най-после отговори:

— Не, адмирал Алдикакти. Разбирам енцикликата на Негово светейшество. Съвещанието продължи.

— В мисията ще участват следните архангелски крайцери — каза Сати. — На Негово светейшество кораб „Уриил“ като флагман, „Рафаил“, „Михаил“, „Гавриил“, „Рагил“, „Ремиил“ и „Сариил“. Във всички случаи, корабите ще използват гидеоновите си двигатели, за да извършват внезапен скок в следващата система и за два или повече дни ще намалят ускорението в системата. През това време екипажът ще може да бъде възкресен. Негово светейшество ни даде разрешение да използваме новите ясли с двудневен възкресителен цикъл… които гарантират деветдесет и два процента вероятност за успешно възкресяване. След прегрупирането на нападателната част ние ще нанасяме максимални щети на всички сили и системи на прокудените, преди да се прехвърлим в следващата система. Всеки мирски кораб, повреден до степен, не позволяваща ремонтирането му, ще бъде изоставян, екипажът прехвърлян на други кораби от спецчастта, а крайцерът унищожаван. Не можем да си позволим риска прокудените да заловят технологията на гидеоновия двигател, въпреки че без тайнството на възкресяването, тя ще е безполезна за тях. Мисията трябва да продължи три стандартни месеца. Някакви въпроси?

Отец-капитан де Соя повдигна ръка.

— Извинявам се — каза той. — Няколко стандартни години не съм бил в течение на нещата, но забелязвам, че тази спецчаст е съставена от архангелски кораби, носещи имената на архангелите, споменати в Стария завет.

— Да, отец-капитан? — нетърпеливо се обади адмирал Алдикакти. — Какъв е въпросът ви?

— Само това, адмирале. Струва ми се, си спомням, че в Библията са споменати имената само на седем архангели. Ами останалите архангелски кораби, които са били произведени?

Около масата се разнесе сподавен кикот и де Соя видя, че е облекчил напрежението, каквото беше и намерението му.

Усмихната, адмирал Алдикакти отвърна:

— Ние приветстваме нашия блуден капитан и го информираме, че ватиканските теолози потърсиха в книгата на Енох и в останалите неканонични писания, за да открият онези други ангели, които може да са били въздигнати в „почетни архангели“. Самата Света служба позволи на мирския флот да използва техните имена. Сметнахме за… хм… подходящо първите седем построени архангели от планетен клас да бъдат наречени на имената, които се споменават в Библията и да отнесем свещения им огън при врага.

Кикотът на командирите и техните заместници се превърна в одобрителен шепот и накрая в тихо аплодиране.

Други въпроси нямаше. Адмирал Алдикакти каза:

— А, още една подробност, ако видите този кораб… — Над средата на масата увисна холос на странен наглед космически кораб. Беше по-малък от стандартните за мирския флот, имаше аеродинамична форма, сякаш бе построен за проникване в атмосфера и до ядрените му дюзи се виждаха перки.

— Какво е това? — попита майка капитан Стоун, като продължаваше да се усмихва. — Някаква шега на прокудените ли?

— Не — тихо и монотонно отвърна отец-капитан де Соя, — това е кораб от епохата на Мрежата. Частен космически кораб… собственост на един-единствен човек. Неколцина от офицерите отново се подсмихнаха. Адмирал Алдикакти сложи край на смеха, като махна с дебелата си ръка през холоса.

— Отец-капитанът е прав — изтътна лусусианката. — Това е стар кораб от епохата на Мрежата, някога притежаван от хегемонийски дипломат. — Тя поклати глава. — Тогава са били достатъчно богати, за да правят такива жестове. Във всеки случай, той има хокингов двигател, модифициран от техниците на прокудените, спокойно може да е въоръжен и трябва да се смята за опасен.

— Какво да правим, ако го срещнем? — попита майка капитан Стоун. — Да го вземем като плячка ли?

— Не — отвърна адмирал Алдикакти. — Незабавно да го унищожите. Да го превърнете в пара. Някакви въпроси?

Нямаше. Офицерите се пръснаха по корабите си, за да се приготвят за първото си прехвърляне. В совалката на път за „Рафаил“ командир Хоуг Либлър водеше приятен разговор с новия си капитан за готовността на кораба и високия дух на екипажа и през цялото време си мислеше:

„Надявам се, че няма да ми се наложи да убия този човек“.

От опит зная, че веднага след болезнена раздяла — например, напускане на семейството, за да отидеш на война, смърт на член на семейството, откъсване от любим без гаранции, че ще го видиш отново — те обзема странно спокойствие, почти чувство на облекчение, сякаш най-лошото вече се е случило и няма от какво повече да се страхуваш. Така беше и в дъждовното утро преди разсъмване, когато оставих Енея на Старата Земя.

Каякът бе малък, а река Мисисипи голяма. Отначало гребях в мрака с изключително внимание, почти със страх, с очи, напрягащи се да различат препятствия, пясъчни плитчини и плаващи останки по бушуващото течение. Тук реката беше много широка, почти цяла миля — Стария архитект използваше архаичните английски мерни единици футове, ярдове, мили и повечето от нас в Талиезин бяхме свикнали да му подражаваме — и бреговете изглеждаха наводнени. Мъртви дървета се извисяваха от водите, излезли на стотици метри от коритото си и достигащи чак до високите скали от двете страни на реката.