Около един час след раздялата с моята приятелка утрото бавно започна да изсветлява. Първо различих сив облак и черно-сива скала от дясната ми страна, после слънцето взе да хвърля студена светлина по повърхността на самата река. Бях прав да се страхувам в мрака: реката беше пълна с препятствия и дълги пясъчни ивици. Големи, пропити с вода дървета с чудовищни глави от корени профучаваха покрай мен по централните течения, смазвайки всичко по пътя си със силата на гигантски тарани. Избрах, както ми се струваше, най-спокойното течение, силно загребах, за да не се сблъскам с плаващите останки и се опитах да се насладя на изгрева.

Цялата сутрин гребах на юг, без да видя следи от хора и по двата бряга. Само веднъж бегло зърнах древни, някога бели сгради, потънали сред мъртвите дървета и мътните води на някогашния западен бряг и настоящо блато в подножието на скалите. Два пъти слизах на острови: веднъж, за. да се облекча, а втория път, за да сваля малката раница, която беше единственият ми багаж. По време на второто спиране — късно сутринта, когато слънцето стопляше реката и самия мен — седнах върху дънер на пясъчния бряг и изядох един от сандвичите със студено месо и горчица, които Енея ми бе приготвила през нощта. Бях си взел две бутилки с вода — едната носех на колана си, другата в раницата — и пиех умерено, тъй като не знаех дали водата на Мисури става за пиене и кога ще намеря безопасен водоизточник.

Вече беше следобед, когато видях пред себе си града и арката.

Известно време преди това от дясната ми страна в Мисисипи се бе вляла друга река и значително беше разширила коритото й. Бях сигурен, че това трябва да е Мисури и когато попитах инфотерма, корабната памет потвърди предположението ми. Малко по-късно видях арката.

Този телепортал изглеждаше различен от онези, през които се бяхме прехвърляли по време на пътуването си до Старата Земя: по-голям, по-стар, по-мътен, по-ръждив. Някога може би се беше намирал на сухо на западния бряг на реката, но сега металът на арката се издигаше от водата на стотици метри от брега. От мудните води също стърчаха останки от потънали сгради — ниски „небостъргачи“ от дохеджирските дни, според новите ми архитектурни познания.

— Сейнт Луис — каза гривната на инфотерма, когато попитах корабния ИИ. — Разрушен още преди Премеждията. Изоставен преди Голямата грешка от ’08-а.

— Разрушен ли? — учудих се аз и насочих каяка към гигантския обръч на арката. Чак сега видях, че западният бряг зад нея се извива в съвършен полукръг и оформя плитко езеро. Покрай брега растяха древни дървета. Кратер, помислих си, макар че не можех да определя дали е от метеорит, бомба, стопяване от енергиен източник или нещо друго. — Как е бил разрушен? — попитах инфотерма.

— Информация липсва — отговори гривната. — Но разполагам с данни, които се отнасят за арката пред нас.

— Това е телепортал, нали? — казах аз, като се борех със силното течение откъм западната страна, за да насоча каяка към гледащата на изток арка.

— Отначало не е бил — отвърна тихият глас от китката ми. — Големината и ориентацията му съвпадат с положението и размерите на така наречената „Входна арка“, архитектурна особеност, построена в Сейнт Луис по време на националната държава Съединени американски щати в средата на двайсети век сл. Хр. Трябвало да символизира западната експанзия на господстващите, протонационалистки пионери от европейски произход, които мигрирали през тези земи в усилията си да изместят истинските северноамерикански местни обитатели.

— Индианците — задъхано уточних аз, докато насочвах подскачащия каяк през последните метри от съпротивляващото се течение и се изравнявах с огромната арка. Слънцето грееше силно от един, два часа, но студеният вятър и сивите облаци започнаха да се завръщат. По фибростъклото на лодката зачукаха дъждовни капки и заплющяха по вълните от двете ми страни. Сега течението носеше каяка към средата на арката и аз за миг отпуснах греблото, като внимавах случайно да не натисна тайнствения червен бутон. — Значи този телепортал е бил построен в памет на хората, избили индианците — казах аз и се облегнах напред на лакти.

— Първоначалната Входна арка не е изпълнявала функцията на телепортатор — превзето отвърна гласът на кораба.

— Оцеляла ли е след катастрофата, която… е направила всичко това? — попитах аз и посочих с греблото към кратера и потъналите сгради.

— Информация липсва — каза инфотермът.

— И не знаеш дали е телепортатор? — Отново се задъхах от усиленото гребане. Арката се извисяваше високо пред мен и до върха й имаше поне стотина метра. Студеното слънце мътно блестеше по ръждивите й страни.

— Не — отвърна корабната памет. — Няма данни за каквито и да е телепортатори на Старата Земя.

Разбира се, че нямаше да има такива данни. По време на Голямата грешка Старата Земя беше попаднала в черна дупка — или бе отвлечена от Лъвовете, Тигрите и Мечките, — поне век и половина преди Техноцентърът да даде телепортаторната технология на Хегемонията. Над онази река обаче — всъщност, поток — в западна Пенсилвания имаше малка, но много функционална телепортаторна арка, през която четири години преди това двамата с Енея се бяхме прехвърлили от Божия горичка. А по време на пътешествията си бях виждал и други.

— Е — казах по-скоро на себе си, отколкото на идиотския ИИ на инфотерма, — ако не е телепортал, просто ще продължим нататък по реката. Енея е имала нещо предвид, като ни е пратила по този път.

Не бях толкова сигурен. Под тази арка не се забелязваше издайническото искрене на телепортатор… а зад него не се виждаше слънчева или звездна светлина. Само смрачаващото се небе и черната ивица на гората на брега оттатък езерото.

Облегнах се назад и погледнах нагоре към арката. С удивление видях, че липсват плоскости и отдолу се показват стоманени ребра. Каякът вече беше минал под нея и не се бях прехвърлил, нямаше внезапна промяна на светлина и гравитация, не усещах чуждопланетни миризми. Това нещо бе просто порутен стар архитектурен изрод, случайно напомнящ на…

Всичко се промени.

В един миг каякът подскачаше по брулената от вятъра Мисисипи и се насочваше към плиткото кратерно езеро, някога представлявало града Сейнт Луис, а в следващия беше нощ и малката фибростъклена лодка се плъзгаше по тесен канал в каньони от осветени сгради под тъмно небе на половин километър над главата ми.

— Иисусе — промълвих аз.

— Древен месия — каза инфотермът. — Сред религиите, които се основават на неговото учение, са християнството, дзен-християнството, древният и модерният католицизъм и такива протестантски секти като…

— Млъквай — прекъснах го аз. — Превключи на „доброто дете“. — Тази команда означаваше инфотермът да говори само, когато се обръщат към него.

По този канал — ако това наистина беше канал — плаваха и други хора. По и срещу течението се носеха десетки гребни лодки, малки платноходки и други каяци. Наблизо, по речни пътища и алеи, по небесни магистрали, кръстосващи над ярко осветените води, на двойки и малки групички вървяха още стотици хора. Набити индивиди в ярки облекла тичаха сами.

Когато се опитах да повдигна греблото, усетих, че гравитацията прави ръцете ми по-тежки — беше поне един път и половина по-голяма от земната — и бавно вдигнах лице към онези стотици… хиляди осветени прозорци и кулички, алеи, балкони и площадки за приземяване, към още светлини, а през прозрачните тръби над водата тихо профучаваха хромово-сребристи мотриси, ЕМПС-та разцепваха въздуха, левитационни платформи и въздушни фериботи пренасяха хора през този невероятен каньон… и тогава разбрах.

Лусус. Това трябваше да е Лусус.

Бях срещал лусусианци: богати ловци, дошли на Хиперион на лов за патици, още по-богати комарджии в казината на Деветте опашки, където бях работил като крупие, дори неколцина изгнаници в нашата част на планетарната гвардия, най-вероятно престъпници, бягащи от мирското правосъдие. Всички те приличаха на тези расли при висока гравитация, ниски, набити, изключително мускулести мъже, които правеха кросове по алеите и крайречните улици като някакви примитивни, но мощни парни машини.