— Продължавай към координатите, които ти дадох, Кораб. Не отговаряй на мирските кораби.

Мъча се да се усмихна. Правили сме го и преди — опитвали сме се да избягаме от мирски кораби, въпреки всички шансове. Но разбирам, че с удоволствие бих обяснил нещо на Енея, ако устата ми се подчиняваше и умът ми малко се прояснеше — само това, че колкото и време да се измъкваш, накрая винаги те хващат. Струва ми се, че това е почти откровение, някакво закъсняло сатори.

Но сега студът пълзи по тялото ми, прониква в мен и ме обгръща — смразява сърцето, ума, костите и корема ми. Мога само да се надявам, че веригите на криогенната сомния действат по-бързо, отколкото си спомням от последното си пътуване. Ако това обаче е смъртта… е, смъртта си е смърт. Но искам пак да видя Енея.

Това е последната ми мисъл.

Падам! Събудих се с бясно разтуптяно сърце, като че ли попаднал в друга вселена.

Не падах, а висях във въздуха. Отначало си помислих, че съм в океан, солен океан с положителна плаваемост, че плувам като зародиш в тъмносиньо солено море, но после разбрах, че няма абсолютно никаква гравитация, няма вълни и течения и че средата не е вода, а плътна, мастиленосиня светлина. „Корабът?“ Не, бях в огромно, празно, тъмно, но заобиколено от светлина пространство — празен овоид, широк петнайсетина или повече метра с пергаментови стени, през които можех да видя и филтрираната светлина на изгарящо слънце, и нещо по-сложно, огромна органична структура със заоблени стени. Немощно вдигнах ръце, за да докосна лицето, главата, тялото си…

Наистина висях на съвсем леки ремъци, закачени за някаква издатина на заоблената стена. Бях бос, облечен само в мека памучна туника, която не ми беше позната. Пижама? Болнична нощница?

Кожата на лицето ми бе чувствителна и усещах нови грапавини, които можеха да са белези. Косата ми я нямаше, плътта над черепа ми ме болеше и определено беше покрита с белези. Ухото ми също си бе на мястото. По ръцете ми имаше няколко драскотини, които можех да видя на слабата светлина. Дръпнах нагоре крачола си и погледнах към счупения си крак. Излекуван и здрав. Попипах ребрата си — чувствителни, но непокътнати. В края на краищата бях стигнал до автохирурга.

Трябва да бях проговорил на глас, защото тъмната фигура, която се носеше във въздуха наблизо, каза:

— В крайна сметка успя, Рол Ендимион. Но лечението частично беше проведено по стария начин… и от мен.

Сепнах се. Това не бе гласът на Енея.

Тъмната фигура доплува до мен и познах очертанията, косата и — накрая — гласа.

— Рахил — възкликнах. Езикът ми беше сух, устните ми напукани. По-скоро изграчих думата, вместо да я изговоря.

Рахил се приближи и ми подаде впръсквателна бутилка за нулева гравитация. Първите капки излетяха като въртящи се сфери — повечето от които се разплискаха по лицето ми, — но скоро успях да усвоя техниката и изстисках няколко струи в устата си. Водата бе студена и имаше прекрасен вкус.

— От две седмици си на течности и интравенозно вливане — поясни Рахил, — но е по-добре да пиеш направо.

— От две седмици! — повторих аз. Огледах се. — Енея? Тя… те…

— Всички са добре — отвърна Рахил. — Енея е заета. Последните две седмици прекара много време тук… гледаше те… но когато се наложи да излезе заедно с Минмън и другите, ме накара да остана при теб.

— Минмън? — изненадах се аз. Вгледах се през прозрачната стена. Една ярка звезда — по-малка от хиперионското слънце. Невероятните геометрии на структурата се развиваха навън от тази овоидна стая. — Къде съм? — попитах.

— Как стигнахме дотук? Рахил се подсмихна.

— Първо ще отговоря на втория ти въпрос и ще те оставя сам да видиш отговора на първия след няколко минути. Енея нареди на кораба да се прехвърли тук. Отец-капитан де Соя, неговият сержант Грегориъс и офицерът Карел Шан знаеха координатите на тази звездна система. Бяха в безсъзнание, но другият оцелял — техният бивш затворник Хоуг Либлър — знаеше къде се крие това място.

Отново погледнах през стената. Структурата изглеждаше огромна — дантела от светлина и сянка, заобикаляща ме от всички страни. Как можеха да скрият нещо толкова голямо? И кой го беше скрил?

— Как успяхме да стигнем навреме до точката на прехвърляне? — изхриптях аз и всмуках още няколко капки вода. — Мислех си, че към нас се приближават мирски бойни кораби.

— Така е — потвърди Рахил. — Приближаваха се. Не бихме могли да стигнем до точката на прехвърляне преди да ни унищожат. Ето — вече няма нужда да си завързан за стената. — Тя освободи ремъците ми и аз заплувах във въздуха. Чувствах се много слаб, въпреки нулевата гравитация.

Завъртях се така, че да мога да виждам Рахил на бледата тъмносиня светлина и попитах:

— Тогава как успяхме да избягаме?

— Изобщо не сме се прехвърляли — отвърна младата жена.

— Енея насочи кораба към точка в космоса, от която направо се телепортирахме в тази система.

— Телепортирали сме се? Имало е действащ космически телепортал? Като онези, които са използвали корабите на хегемонийските ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ? Мислех, че не са оцелели след Падането. Рахил поклати глава.

— Нямаше телепортал. Нищо. Само произволна точка на неколкостотин хиляди клика от втората луна. Беше страхотно преследване… мирските кораби постоянно ни викаха и заплашваха, че ще стрелят. Накрая го направиха… насочиха срещу нас лазерни копия от десетина източника — нямаше да сме дори поле от останки, а само газ, движещ се по разширяваща се траектория, — но достигнахме точката, която ни посочи Енея, и внезапно се озовахме… тук.

Не повторих „Къде е това «тук»?“, а доплувах до заоблената стена и се опитах да погледна през нея. Тя бе топла, пореста, органична и филтрираше слънчевите лъчи. В резултат светлината вътре беше мека и красива, но трудно се виждаше навън — единствено самотната пламтяща звезда и загатване за онази невероятна геометрична структура около нашата капсула.

— Готов ли си да видиш къде си? — попита Рахил.

— Да.

— Капсула — каза тя, — прозрачна повърхност, моля.

Изведнъж от външния свят вече не ни отделяше нищо. Едва не извиках от ужас. Размахах ръце и крака в опит да намеря твърда опора, в която да се вкопча, докато Рахил не доплува до мен, за да ме подкрепи със силната си ръка.

Бяхме в космоса. Капсулата просто бе изчезнала. Носехме се в пространството — като че ли се носехме в пространството, само че имаше въздух — и бяхме на края на клон на…

Дърво не е точната дума. Бях виждал дървета. Това не беше дърво.

Бях чувал много за храмерските световни дървета, на Божия горичка бях видял пъна на Световното дърво… и бях слушал за дългите цели километри дърволети, пътували между звездните системи в поклонническите дни на Мартин Силенъс.

Това не бе нито световно дърво, нито дърволет.

Бях чувал безумни легенди — всъщност, от Енея, така че навярно не бяха легенди — за дървесен пръстен около звезда, фантастично оплетен пръстен от жива материя, простиращ се около слънце като онова в системата на Старата Земя. Веднъж се бях опитал да изчисля колко жива материя ще е нужна и реших, че историята трябва да е небивалица.

Това не беше дървесен пръстен.

Онова, което се простираше навсякъде около мен, обхващайки пространства, прекалено огромни, за да ги възприеме моят оформен на планета ум, представляваше разклонена и преплетена сфера от жив растителен материал — дънери с дебелина десетки или стотици километри, клони с дължина цели кликове, листа с ширина стотици метри, коренови системи, влачещи се като Божии синапен на стотици, не… хиляди километри в космоса, преплетени и усукани клони, протягащи се във всички посоки, стволове с дължината на река Мисисипи от Старата Земя, напомнящи на мънички вейки в далечината, дървесни очертания, големи колкото родния ми континент Аквила на Хиперион, сливащи се в хиляди други маси зеленина, всички извиващи се навътре от всички страни, във всички посоки… Имаше много черни пролуки, дупки в космоса, някои по големи от дънерите и зеленината, минаващи през тях… но никъде нямаше истински празноти. Дънерите, клоните и корените навсякъде се преплитаха, разперили безброй милиарди зелени листа към звездата, която пламтеше във вакуума по средата на…