— Незабавно, Ваше светейшество.

Когато се извръщам, болката в гърдите ми и секването на дъха ми са като Божие предупреждение, че времето ми е кратко.

— Енея! Папата…

— Спокойно, обич моя. Тук съм.

— Бях с папата… Ленар Хойт… но той не е мъртъв, нали?

— Ти научаваш и езика на живите, Рол. Невероятно е, че първият ти контакт със спомените на друг жив човек е с него. Мисля…

— Няма време, Енея! Няма време. Неговият кардинал… Лурдъсами… му даде твоето съобщение. Папата се опита да върне флота, но Лурдъсами каза, че било прекалено късно… че се били прехвърлили преди двайсет и четири часа и всеки момент ще ни атакуват. Това може да е тук, Енея. Може да е флотът, който се събира в Ласайл 9352…

— Не! — Викът на Енея ме откъсва от какофонията от образи и гласове, спомени и възприятия. Те не изчезват съвсем, но се отдалечават като висока музика в съседна стая.

Енея е извикала инфотерм от лавицата в кабината и едновременно се свързва с нашия кораб и Навсън Хамним.

Опитвам се да се съсредоточа върху приятелката си и настоящия момент и навличам дрехите си, но като човек, събудил се от изключително жив сън. Шепотът на гласове и други спомени все още е с мен.

Отец-капитан Федерико де Соя коленичи за молитва в личната си капсула на дърволета „Игдразил“, само че вече не мисли за себе си като за „отец-капитан“, а просто като за „отец“. И не е уверен дори в това обръщение, докато се моли коленичил, както е правил часове наред тази нощ и още по-дълги часове през дните и нощите след свалянето на кръстоида от гърдите и тялото му от причастието на кръвта на Енея.

Отец де Соя се моли за прошка, за каквато — той е сигурен — не е достоен. Моли се за прошка за годините си като капитан от мирския флот, за многобройните си битки, за отнетите животи, за прекрасните човешки и Божии творения които е унищожил. Отец Федерико де Соя коленичи в тишината на ниската гравитация в каютата си и моли своя Господ и Спасител… Бога на милостта, в който е бил научен да вярва и в който сега се съмнява… да му прости, не заради самия него, а за да може с мисли и действия да служи на своя Бог през бъдните месеци и години или часове, ако животът му ще е толкова кратък…

Откъсвам се от този контакт с внезапното отвращение човек, осъзнал, че е станал воайор. Незабавно разбирам, че ако е знаела за този „език на живите“ от години, през целия си живот, Енея със сигурност е изхабила повече енергия да го избягва — всички тези неканени натрапения в чуждия живот, — вместо да го усъвършенства.

Енея е отворила ирисов портал в стената на капсулата и е изнесла инфотерма на органичния балкон. Излитам навън и се присъединявам към нея на повърхността на балкона под лекото една шеста g на сдържащото поле. Над диска на инфотерма плуват няколко лица — на Хет Мастийн, Кет Ростийн и Навсън Хамним, — но всички гледат настрани от фотоклетките, както и самата Енея.

Трябва ми секунда, за да проследя погледа й.

Пламтящи жилки се врязват в Звездното дърво покрай красиви розети от оранжево-червен огън. За миг си мисля, че това е просто изгревът по вътрешната заобленост на Биосферата, че сепии, ангели и напоителни комети улавят светлината така, както бяхме правили ние с Енея, когато се носехме по хелиосферната матрица, но после разбирам какво виждам.

Мирски кораби се врязват в Звездното дърво на стотици места и ядрените им опашки разсичат клони и дънери като студени, блестящи ножове.

Експлозии от листа и останки на стотици хиляди километри разстояние разтърсват клона, капсулата и балкона, на който стоим.

Огнен хаос. В космоса се носят енергийни копия, които е виждат заради милионите атмосферни частици, пулверизирана органична материя, горящи листа и кръв на прокудени и храмери. Копия, разсичащи и изгарящи всичко, до което се докоснат. На няколко километра от нас разцъфтяват нови експлозии. Сдържащото поле все още устоява и звуковата вълна ни отхвърля назад към стената на капсулата, която се вълнува като плът на ранено животно. Инфотермът на Енея изключва в същия момент, в който заоблеността на Звездното дърво над нас избухва в пламъци и експлодира в безмълвния космос. Чуват се викове, крясъци и ревове, но зная, че след секунди сдържащото поле трябва да поддаде и че ние с Енея ще бъдем всмукани в космоса заедно с тонове други останки.

Опитвам се да я издърпам обратно в капсулата, която се самозатваря в напразен опит да оцелее.

— Не, Рол, виж!

Поглеждам натам, накъдето сочи. Над нас, после под нас, навсякъде около нас Звездното дърво гори и експлодира, късат се лиани и клони, прокудени ангели се обгръщат в пламъци, десеткликови работни сепии се всмукват в самите себе си, дърволети горят, докато се опитват да избягат.

— Убиват ерговете! — надвиква рева на вятъра и експлозиите Енея.

Удрям с ръка по стената на капсулата и викам команди. Ирисовият портал се отваря само за миг, но достатъчно, за да издърпам любимата си вътре.

Това няма да ни спаси. Плазмените взривове се виждат през поляризираните стени.

Енея изважда раницата си от шкафа и я нарамва. Аз грабвам моята и пъхам канията с ножа в колана си, сякаш може да ми помогне срещу тези убийци.

— Трябва да стигнем до „Игдразил“! — извиква тя. Отблъскваме се към стената на стъбления тунел, но капсулата не ни пуска навън. Оттам се разнася рев.

— Стъблената връзка е прекъсната — ахва Енея. Тя все още носи инфотерма — виждам, че е древното устройство от кораба на Консула — и вика данни от мрежата на Звездното дърво. — Мостовете са взривени. Трябва да стигнем до дърволета.

Поглеждам през стената. Оранжеви цветя от пламък. „Игдразил“ е на десет клика нагоре и на изток от нас. След унищожаването на люлеещите се мостове и стъблената връзка, все едно, че е на хиляда светлинни години.

— Повикай кораба — казвам аз. — Кораба на Консула. Енея поклаща глава.

— В момента Хет Мастийн потегля с „Игдразил“… няма време да взимаме нашия кораб. Трябва да сме там след три-четири минути, иначе… Ами пластокостюмите на прокудените? Можем да прелетим дотам.

Мой ред е да поклатя глава.

— Не са тук. Когато ги съблякохме на платформата, казах на А. Бетик да ги отнесе на дърволета.

Капсулата диво се разтърсва и Енея се обръща да погледне. Стената е светлочервена и се топи.

Отварям моето шкафче, разбутвам дрехи и снаряжение, откривам единствената си лична вещ и я изваждам от кожения й калъф. Подаръкът на отец-капитан де Соя.

Набирам активиращите нишки. Хокинговото килимче се втвърдява и се издига. ЕМ полето около тази част на Звездното дърво все още е невредимо.

— Хайде — извиквам аз, докато стената се топи. Издърпвам любимата си върху килимчето.

Ние излитаме през цепнатината сред вакуума и настаналото безумие.

Нагъваните от ерговете магнитни полета все още действаха, но бяха странно объркани. Вместо да лети над широкия като булевард клон към „Игдразил“, хокинговото килимче се опитваше да се извърти под прав ъгъл спрямо него, така че лицата ни сякаш бяха обърнати надолу, когато килимчето се понесе сред разтърсващи се клони, увиснали мостове, разкъсани стъблени връзки, огнени сфери и ята прокудени, носещи се в пространството, за да загинат в битка. Стига да напредвахме към дърволета, килимчето можеше да прави каквото си иска.

Бяха останали балони от атмосферата на сдържащите полета, но повечето ергови полета бяха унищожени заедно със самите ергове, които ги бяха поддържали. Въпреки достатъчното количество, въздухът или изтичаше, или експлозивно се декомпресираше. Нямахме пластокостюми. В последния момент в капсулата си бях спомнил, че древното хокингово килимче образува около пътниците собствено поле от ниско равнище. То не беше предназначено за лродължително използване, но девет години по-рано го бяхме изпитали на безименната планета-джунгла, когато се бяхме издигнали почти до края на атмосферата, и сега се надявах, че системите все още работят.