Останалите от семейството ми застават пред юртата. Другите трийсет семейства също чакат. Селският ни поет Харид уд-Дин Атар минава сред нас и се опитва да успокои нервността ни със стихове, но дори възрастните са уплашени.

Баща ми се връща. Той казва на мама, че моллата е решил да не чакаме неверниците да ни избият. Селското радио не може да хваща джамията в Ал-Газали или Омар. Татко мисли, че радиото пак се е повредило, но моллата смята, че неверниците са избили всички на запад от Пламтящите равнини.

Чуваме изстрели пред другите юрти. Мама и най-голямата ми сестра искат да избягат, но татко им нарежда да останат. Носят се писъци. Поглеждам към небето в очакване да се появят неверните кораби на Мира. Когато отново свеждам очи, хората на моллата се появяват иззад юртата ни и зареждат нови пълнители в автоматите си. Лицата им са мрачни.

Татко кара всички ни да се хванем за ръце.

— Бог е велик — казва той и ние отговаряме:

— Бог е велик. — Даже аз зная, че „ислям“ означава покорство пред милостивата воля на Аллах.

В последния момент виждам въгленчетата в небето — мирските кораби летят от изток на запад.

— Бог е велик! — извиква татко. Чувам изстрелите.

— Енея, не зная какво означават тези неща.

— Рол, те не означават нищо, те са онова, което са.

— Истина ли са?

— Също колкото спомените, обич моя.

— Но как? Мога да чувам гласовете… толкова много гласове… веднага щом… докосна някой от тях с ума си… те са по-силни от собствените ми спомени, по-ясни.

— И въпреки това са спомени, обич моя.

— На мъртвите…

— Тези, да.

— Научаването на езика им…

— Ние трябва да учим езика им, Рол, по много начини. Не само техните говорими езици… английски, идиш, полски, фарси, тамилски, гръцки, китайски… но и сърцата им. Душата на техния спомен.

— Тези, които говорят, призраци ли са, Енея?

— Призраци не съществуват, обич моя. Смъртта е окончателна. Душата е онова необяснимо съчетание от спомен и личност, което носим през живота си… когато животът свърши, душата също умира. Освен онова, което оставяме в спомените на любимите си.

— И тези спомени…

— Отекват в Празнотата, Която Обвързва.

— Как? Всички тези милиарди животи…

— И хиляди раси, и милиарди години, обич моя. Там са някои от спомените на майка ти… и на моята майка… но също и спомените на същества, ужасно отдалечени във времето и пространството от нас.

— Мога ли да докосвам и тях, Енея?

— Навярно. С времето и с опита. Трябваха ми години, за да ги разбера. Трудно е да се проумеят дори сетивните възприятия на форми на живот, еволюирали толкова различно от нас, а още по-малко мислите, спомените и чувствата им.

— Но си успяла?

— Опитвах се.

— Извънземни форми на живот като сенешай алуитите или акератаелите ли?

— Много по-извънземни, Рол. Сенешаите поколения наред са живели скрити на Хеброн, близо до човешките заселници. И са емпати — техният основен език са чувствата Акератаелите са съвсем различни от нас, но не чак толкова различни от същностите на Техноцентъра, които е посетил баща ми.

— Боли ме главата, хлапе. Можеш ли да ми помогнеш и ла спреш тези гласове и образи?

— Мога да ти помогна да утихнат, обич моя. Докато сме живи, те никога няма да замълчат. Това е благодатта и бремето на причастието на моята кръв. Но преди да ти покажа как да ги накараш да утихнат, послушай още няколко минути. Вече е почти изгрев слънце.

Казвам се Ленар Хойт, свещеник, но сега съм папа Урбан XVI и отслужвам възкресителната меса за Джон Доменико кардинал Мустафа в базиликата „Св. Петър“ в присъствието на повече от петстотин ватикански величия.

Изправен на олтара с протегнати ръце, аз чета от „Молитвата на вярващия“:

„Нека уверено призовем Господа, всемогъщия наш Отец, Който вдигна Христа, Своя Син от мъртвите, да спаси всички ни.“

Кардинал Лурдъсами, който служи като дякон в тази меса, напевно продължава:

Сега, когато хорът пее молитвата и множеството коленичи в екотна тишина в очакване на светото причастие, аз се обръщам с гръб към олтара и казвам:

— Приеми, о, Господи, тези дарове, които Ти предлагаме от страна на Твоя раб Джон Доменико Мустафа, кардинала. Ти му въздаде дара на висшия свещенически сан в този свят и нека за кратко иде при Твоите светци в Царството небесно, и се върне при нас чрез Твоето тайнство на възкресението. В името на Христа, нашият Господ.

Множеството отвръща в хор:

— Амин.

Приближавам се до ковчега и възкресителната ясла на кардинал Мустафа до олтара и го поръсвам със светена вода, докато се моля:

„Отче наш, всемогъщи и вечни Господи, ние винаги и навсякъде Ти благодарим чрез Иисуса Христа, нашия Бог.

В Него, който стана от мъртвите, е надеждата ни за възкресение. Скръбта от смъртта отстъпва на светлото обещание за безсмъртие.

Господи, за Твоя набожен народ животът се е подновил, а не е свършил.

Когато тялото на нашето земно съществуване легне в смъртта, ние вярваме в Твоята милост и в Твоето чудо да ни го върнеш.

И затова, заедно с хора на всички райски ангели, ние възнасяме Твоята слава и пеем безкраен химн на възхвала“

Огромният орган в базиликата кънти, докато хорът незабавно започва да пее химна:

„Свети, свети, свети Господи Боже всемогъщи, паят и земята преливат от Твоята слава. Осанна.

Благословен е Той, който идва в името на Господ. Осанна.“

След причастието, след края на месата и разотиването на множеството бавно отивам в ризницата. Тъжен съм и сърцето ме боли — буквално. Сърдечното ми заболяване отново е в напреднал стадий, задръства артериите ми и прави всяка моя стъпка и дума болезнена. Мисля си: „Не трябва да казвам на Лурдъсами“.

Кардиналът се появява, докато дяконите ми помагат да сваля одеждите си.

— Получихме робот-куриер, Ваше светейшество.

— От кой фронт? — питам.

— Не от флота, Свети отче — отвръща кардиналът и се намръщва към лист хартия, който стиска в тлъстите си пръсти.

— Откъде тогава? — Нетърпеливо протягам ръка. Съобщението е написано на дебел пергамент.

„Идвам на Пацем във Ватикана. Енея“

Вдигам поглед към моя външен министър.

— Можете ли да спрете флота, Саймън Аугустино? Челюстта му като че ли потръпва.

— Не, Ваше светейшество. Прехвърлиха се преди повече от двайсет и четири часа. Би трябвало почти да са приклю-чили с ускореното си възкресяване и да пристъпват към осъществяване на атаката. Не можем навреме да пратим робот, за да ги спрем.

Осъзнавам, че ръката ми трепери. Връщам съобщението на кардинал Лурдъсами.

— Повикайте Маръсин и другите командващи флота — казвам аз. — Наредете им да върнат всеки останал боен кораб обратно в системата Пацем. Незабавно.

— Но, Ваше светейшество — настоятелно възразява Лурдъсами, — в момента текат толкова много важни бойни мисии…

— Незабавно! — отсичам. Лурдъсами се покланя.