Кръстоносен поход. Слава. Окончателно решаване на проблема с прокудените. Невъобразима смърт. Невъобразимо унищожение. Отец-капитан де Соя стисна очи колкото можеше по-силно, но образът на смъртоносните лъчи, проблясващи на фона на космическия мрак, на цели светове в пламъци, на океани, превръщащи се в пара, и континенти, потичащи в стопени реки от лава, образи на орбитални гори, избухващи в дим, на овъглени тела, премятащи се в нулевата гравитация, на крехки, крилати същества, пламтящи, почерняващи и превръщащи се в пепел… Докато милиардите аплодираха, де Соя плачеше.

От собствен опит знаех, че заминаването и сбогуването късно вечер е най-тежко за душата.

Военните имаха навика да започват важните пътувания посред нощ. Когато служех в хиперионската планетарна гвардия, ми се струваше, че всички сериозни войскови придвижвания започват в малките часове. Свикнах да свързвам онази странна смесица от страх и възбуда, ужас и очакване с мрака преди зазоряване и с аромата на късната нощ. Енея беше казала, че ще тръгна в нощта на обръщението й към Братството, но трябваше известно време, за да натоварим каяка, да си събера вещите, да реша какво завинаги да оставя тук, да вдигна палатката си и да закрия работния си участък в лагера, така че успяхме да се издигнем със спускателния кораб едва, когато минаваше два часа сутринта, и стигнахме до целта си почти по изгрев слънце.

Признавам, че заявлението на Енея ме накара да се чувствам непълноценен. През четирите часа, които прекарахме в Талиезин-запад, при Енея бяха дошли много хора да искат напътствие и съвети, но аз не бях сред тях. Бях на трийсет и две години. Енея бе на шестнайсет. Мое задължение беше да я пазя, да я закрилям и — ако се стигнеше дотам — да й казвам какво да прави и кога да го прави. Този обрат на нещата ни най-малко не ми харесваше.

Бях предположил, че А. Бетик ще дойде с нас до мястото, от където се предполагаше, че трябва да замина, но Енея каза, че андроидът ще остане в лагера, така че изгубих още двайсет минути, за да го открия и да се сбогувам с него.

— Г. Енея казва, че когато му дойде времето, пак ще се срещнем — рече синият мъж, — и аз съм уверен, че наистина ще стане така, г. Ендимион.

— Рол — за петстотен път го поправих аз. — Наричай ме Рол.

— Разбира се — отвърна А. Бетик с онази лека усмивка, която предполагаше покорство.

— Мамка му — красноречиво казах аз и протегнах ръка. Андроидът я стисна. Изпитах желание да прегърна нашия стар спътник, но знаех, че това ще го смути. Андроидите не бяха буквално програмирани да се държат сковано и раболепно — в края на краищата, те бяха живи, органични същества, а не машини, — но между ДНК-обучението и дългата практика, те бяха безнадеждно официални създания. Поне този.

И после ние поехме, двамата с Енея. Изкарахме спускателния кораб от хангара му в пустинната нощ и го издигнахме във въздуха с колкото може по-малко шум. Бях се сбогувал с всички други чираци и работници от Братството, които успях да открия, но вече беше късно и хората се бяха пръснали по спалните, палатките и чирашките си заслони. Надявах се, че отново ще се срещна с някои от тях — особено с някои от строителните работници и работнички, мои колеги в продължение на четири години, — ала всъщност почти не вярвах в това.

Спускателният кораб можеше сам да ни отведе до целта ни — само с помощта на координатите, които Енея му бе дала, — но аз оставих контролния пулт на полуавтоматично управление, за да мога да се преструвам, че имам някаква работа по време на полета. От координатите разбрах, че разстоянието, което трябва да изминем, е около хиляда и петстотин клика. Някъде по река Мисури, беше казала Енея. Корабът можеше да вземе това разстояние за десет суборбитални минути, затова когато разпънахме крилете до максимум, установихме свръхзвукова скорост на безопасната височина от десет хиляди метра и по този начин избягнахме необходимостта след приземяването отново да преобразуваме кораба. Наредихме на личността на звездния кораб на Консула — която много преди това бях качил от инфотерма си на ИИ на спускателния кораб — да мълчи, освен ако не се налага да ни съобщи нещо важно, и Двамата се настанихме под червения блясък на уредите, за Да поговорим и погледаме тъмния континент под нас.

— Хлапе — казах аз, — защо е цялото това ужасно бързане?

Енея направи неловкия, отхвърлящ жест, който за първи път я бях видял да използва почти пет години по-рано.

— Струваше ми се важно да задвижим нещата. — Гласът й бе тих, почти безжизнен, лишен от енергията, която беше подчинила цялото Братство на волята й. Навярно аз бях единственият жив човек, който можеше да го долови, но думите й звучаха така, сякаш още малко и щеше да се разплаче.

— Не може да е чак толкова важно — не се съгласих аз. — Да ме караш да тръгвам посред нощ…

Енея поклати глава и за миг се загледа през тъмното стъкло. Разбрах, че плаче. Когато най-после отново погледна към мен, блясъкът на уредите правеше очите й да изглеждат много влажни и зачервени.

— Ако не тръгнеш тази нощ, ще загубя смелостта си и никога няма да те помоля да го направиш. Ако не тръгнеш, ще загубя смелостта си и ще остана на Земята… за да не се върна никога.

Тогава изпитах желанието да стисна ръката й, но вместо това огромната ми лапа остана върху омниконтролера.

— Ами тогава можем да се върнем заедно. Струва ми се безсмислено да се разделяме.

— Не е безсмислено — възрази Енея толкова тихо, че трябваше да се наведа надясно, за да я чувам.

— А. Бетик би могъл да иде и да докара кораба — продължих аз. — Ние с теб можем да останем на Земята, докато се приготвим да се върнем…

Енея поклати глава.

— Никога няма да съм готова да се върна, Рол. Самата мисъл за това ме плаши до смърт.

Спомних си за дивото преследване, което ни бе принудило да бягаме през пространството на Мира от Хиперион, едва успявайки да се измъкнем от мирските звездни и фотонни кораби, изтребители, морски пехотинци, швейцарски гвардейци и Бог знае още какво — включително онова същество, което едва не ни уби на Божия горичка — и казах:

— Чувствам се по същия начин като теб, хлапе. Навярно би трябвало да останем на Земята. Тук не могат да ни достигнат.

Енея ме погледна и аз разбрах изражението й: това не бе обикновено упорство, а слагане на край на обсъждането на вече решен въпрос.

— Добре — кимнах, — но все още не си ми обяснила защо А. Бетик не може да вземе този каяк и да иде да докара кораба, докато ние двамата с теб се телепортираме обратно.

— Обясних ти — въздъхна Енея. — Но ти не ме слушаше внимателно. — Тя се завъртя настрани на голямата седалка. — Рол, ако заминеш и се договорим да се срещнем в определен момент на определено място в пространството на Мира, аз трябва да мина през телепортатора и да направя каквото е необходимо. И се налага да съм сама, за да извърша онова, което трябва да направя сега.

— Енея — погледнах я аз.

— Да?

— Това наистина е тъпо. Знаеш ли?

Шестнайсетгодишното хлапе не отговори. Долу вляво, някъде в западен Канзас, се виждаше кръг от лагерни огньове. Погледнах към светлинките сред целия този мрак.

— Имаш ли някаква представа що за експеримент са дошли да извършат тук извънземните ти приятели? — попитах.

— Не — отвърна Енея. — И не са ми извънземни приятели.

— Какво точно не са? Извънземни или приятели?

— И двете — каза Енея. Разбрах, че това е най-конкретната информация, която изобщо ми бе давала за богоподобните интелекти, отвлекли Старата Земя — и нас, както от време на време ми се струваше, сякаш ни бяха напъдили и прекарали през телепортаторите като добитък.

— Би ли ми казала нещо повече за тези неизвънземни неприятели? — полюбопитствах аз. — В края на краищата, нещо може да се обърка… Възможно е да не успея да стигна на срещата ни. Иска ми се преди да замина да науча тайната на нашите домакини.

Съжалих, че го казах, веднага щом произнесох думите. Енея се дръпна назад, сякаш я бях зашлевил.