Посрещнаха ни официални представители, няколко минути ни приветстваха на пълни със стотици прокудени и храмери платформи с една шеста g, после ни отведоха в капсула, голяма колкото малка луна.

Там ни очакваха още неколкостотин хиляди прокудени и храмери, наред с неколкостотин сенешай алуити и акератаели, кръжащи около централната платформа. Премигнах и осъзнах, че ерговете са настроили сдържащото поле на приятната една шеста g, която притегляше всички към повърхността на сферата, но после забелязах, че седалките обхващат цялата й вътрешност. Коригирах преценката си за броя на присъстващите — бяха над един милион.

Прокуденият свободен Навсън Хамним и храмерският Истински глас на Звездното дърво представиха Енея и казаха, че тя носи посланието, което техният народ очаква от векове.

Младата ми приятелка се приближи до подиума и се огледа, сякаш срещаше погледа на всеки присъстващ в огромното пространство. Аудиосистемата бе толкова съвършена, че можехме да чуем как преглъща и диша. Любимата ми изглеждаше спокойна.

— Изберете отново — каза Енея. После се обърна, отдалечи се от подиума и се насочи към дългите маси с наредени отгоре чаши.

Стотици от нас дадоха по няколко капки кръв, докато поднасяха чашите с вино на очакващите множества. Мислех си, че няма да стигне за всички тези прокудени и храмери, но след час онези, които искаха да приемат причастието на Енея, вече го бяха получили. Огромната сфера започна да се изпразва.

През цялата вечер не беше казано нищо друго, освен двете думи на Енея. Наслаждавах се на тишината за първи път през този дълъг — безкраен — ден в транспортната капсула, която се връщаше вкъщи… вкъщи, обратно към нашата част от Звездното дърво под сянката на «Игдразил», който трябваше да потегли след двайсет часа.

Чувствах се измамник. Бях изпил виното почти двайсет и четири часа по-рано, но не усещах нищо… нищо друго, освен обичайната си любов към Енея, с други думи абсолютно необичайната си, уникална, несравнима любов към Енея.

Множествата, които искаха да пият, бяха пили. Огромната сфера бе опустяла, отидоха си дори онези, които не бяха приели причастието — може би разочаровани от двете думи на любимата ми или замислени за смисъла им.

Почти не разговаряхме в транспортната капсула, освен най-неизбежната размяна на думи. Мълчанието не беше неловко или разочаровано, а по-скоро благоговейно, дори граничещо със страх от края на един период в човешкия живот и началото… надеждата за начало… на нов.

«Избери отново.» Двамата с Енея се любихме в тъмната ни капсула, въпреки умората и късния час. Любихме се бавно, нежно и почти непоносимо блажено.

«Избери отново.» Това бяха последните думи в ума ми, когато накрая се унесох в сън. «Избери отново.» Разбирах. Бях избрал Енея и живота с Енея. И вярвам, че тя бе избрала мен.

И на другия ден отново щях да избера нея, и тя щеше да избере мен, и в други ден, и във всеки час през тези предстоящи дни. «Избери отново.»

Да. Да.

Казвам се Яков Шулман. Пиша това писмо до приятелите си в Лодз20:

„Скъпи мои приятели, забавих се да ви пиша, за да потвърдя онова, което чух. Уви, за наша най-дълбока скръб, вече знаем всичко. Разговарях със свидетел, който е избягал. Той ми разказа всичко. Избити са в Хелмно край Домбие и са погребани в Жушовската гора. Евреите са убити по два начина: с куршуми и газ. Хиляди евреи от Лодз. Не мислете, че съм полудял. Уви, това е трагичната, ужасна истина.

«Ужас, ужас! Човече, съблечи си дрехите, посипи главата си с пепел, тичай по улиците и танцувай в безумието си.» Толкова съм уморен, че писалката ми вече не може да пише. Помогни ни, Създателю на вселената!“

Пиша писмото на 19 януари сл. Хр., 1942 г. Няколко седмици по-късно, когато по време на февруарското затопляне измамният мирис на пролет се носи към гората около нашия град Грабов, ние — мъжете в лагера — сме натоварени на камиони. Някои от тях са покрити с пъстри картини на тропични дървета и животни по тях. Това са детските камиони от миналото лято, когато отведоха децата от лагера. През предишната зима боята е избеляла и немците не са си направили труда да я подновят, така че веселите рисунки сякаш избледняват като миналогодишни мечти.

Откарват ни на петнайсет километра в Хелмно, което немците наричат Кулмхоф. Тук ни заповядват да слезем от камионите и искат да се облекчим в гората. Не мога да го направя… не и пред пазачите и другите мъже, които ме гледат, но се преструвам, че съм уринирал и отново закопчавам панталоните си.

Връщат ни в големите камиони и ни откарват до стар замък. Тук пак ни нареждат да слезем и ние маршируваме из двор, покрит с дрехи и обувки. Спускаме се в избата.

На стената е написано на идиш: „Никой не си тръгва жив оттук“. Ние сме стотици, всички мъже, всички поляци повечето от нас от съседните села като Градов и Коло, но и мнозина от Лодз. Въздухът мирише на влага, гнилоч, студен камък и плесен.

Няколко часа по-късно, когато светлината избледнява ние все пак напускаме избата живи. Пристигнали са още камиони, по-големи, с двойни врати. Те са зелени. По страните им не са нарисувани картини. Пазачите отварят вратите и виждам, че повечето са почти съвсем пълни. Във всеки от тях са наблъскани по седемдесет-осемдесет мъже. Не познавам никой от тях.

Немците ни блъскат и удрят, за да ни натикат в големите камиони. Чувам, че мнозина от мъжете, които познавам, викат да ги поведа в молитва, докато ни тикат в зловонните машини — „Шема Исраел“21, молим се ние. И продължаваме да се молим, когато затръшват вратите.

Навън немците крещят на полския шофьор и на неговите полски помощници. Чувам, че един от тях извиква на полски „Газ!“ и се разнася шум от свързване на тръба или маркуч някъде под камиона ни. Двигателят отново започва да реве.

Някои от хората наоколо се молят заедно с мен, но повечето започват да плачат. Камионът съвсем бавно потегля. Зная, че ни карат по тесния асфалтиран път, който немците построиха от Хелмно до гората. Всички селяни се удивиха на това, защото пътят не води доникъде… свършва сред гората, където се разширява, за да има място камионите да обръщат. Но там няма нищо друго, освен дърветата, пещите, които немците наредиха да построят, и рововете, които немците наредиха да изкопаят. Евреите от лагера, които работиха на този път, които изкопаха рововете и които построиха пещите в гората, ни разказаха за това. Тогава не им повярвахме и после те изчезнаха… откараха ги.

Въздухът се сгъстява. Надигат се писъци. Боли ме главата. Трудно ми е да дишам. Сърцето ми бясно тупти. Стискам ръцете на млад мъж — момче — от лявата ми страна и на старец от дясната. Двамата се молят заедно с мен.

Някъде в камиона ни някой пее, пее на идиш, пее с баритон, който е предназначен за опера:

„Боже мой. Боже мой, защо ни остави?

Хвърляли са ни в огъня и преди, но никога Закона Твой свещен не сме забравяли.

Енея! Боже мой! Какво?

Шшт. Всичко е наред, мила. Тук съм.

Аз не… какво?“

Казвам се Калтрин Катейен Ендимион и съм вдовица на Трорб Ендимион, който загина няколко местни месеца по-рано в ловен инцидент. Освен това съм майка на детето Рол, сега на три хиперионски години, което си играе край огъня в кръга на кервана под зоркия поглед на лелите си.

Изкачвам се по тревистия склон над долината, в която са се събрали за пренощуване колите от кервана. Край потока в долината има няколко тритрепетлики, но иначе мочурищата са съвсем голи, освен ниска трева, изтравниче, острица, скали, камъни и лишеи. И овце. По хълмовете на изток се виждат и чуват стотиците овце на кервана, които преживят и тичат, подгонени от овчарските кучета.

Баба кърпи дрехи на скала, от която се разкрива величествена гледка към долината на запад. Западният хоризонт е покрит в мъгла, което означава открита вода, морето, но непосредственият свят наоколо е ограничен от мочурищата, помръкващия лазур на привечерното небе, метеоритните жилки, които кръстосват това небе, и шумоленето на вятъра в тревата.