Отказах се от усилието и отново простенах. Някой в яркосиня пола или тога и безупречни сандали, от които се показваха лакирани в синьо нокти, се приближи към мен.

— Извинете ме, господине — каза тих глас на английски от старата Мрежа. — Вие очевидно сте в затруднение.

— Аааррргггхххгггъххх — измучах аз и отново мъчително повърнах.

— Тогава мога ли да ви помогна с нещо? — попита същият мек глас над синята тога.

— О… аххррггхах… нннрреххакк — отвърнах аз и почти припаднах от болка. Черни петна затанцуваха пред очите ми и вече не можех да виждам сандалите и сините нокти, но ужасната болка не ме оставяше… Не можех да избягам, като изпадна в безсъзнание.

Около мен зашумоляха роби и тоги. Долових аромат на парфюм, одеколон, сапун… усетих, че силни длани хващат ръцете, краката и страните ми. Опитът им да ме повдигнат накара нагорещената жица да прониже кръста ми и да продължи нагоре към основата на черепа ми.

Великият инквизитор беше получил заповед да се яви със секретаря си на аудиенция при папата в 0800 ч. ватиканско време. В 0752 ч. черното му ЕМПС пристигна на пропуска на „Via del Belvedere“, входът към папските покои. Инквизиторът и секретарят му отец Фарел бяха преведени през детекторните портали и проверени с ръчни сензори — първо на пропуска на швейцарската гвардия, после на палатинската гвардия и накрая на новата знатна гвардия.

Когато минаваха през тази последна проверка, Джон Доменико, кардинал Мустафа, великият инквизитор отправи скрит многозначителен поглед към секретаря си. В този момент знатната гвардия очевидно се състоеше от клонирани близнаци — слаби мъже и жени с прави коси, бледа кожа и безизразни погледи. Мустафа знаеше, че хиляда години преди това швейцарската гвардия била наемана, за да охранява папата и че палатинската гвардия се състояла от доверени местни жители, винаги с римска кръв, които давали почетна стража на публичните прояви на Негово светейшество. Знатната гвардия се избирала от аристокрацията като форма на папско възнаграждение за вярност. Днес швейцарската гвардия беше най-елитната сила от мирския флот, палатинците бяха възстановени само година по-рано от папа Юлий XIV, а сега папа Урбан очевидно разчиташе за личната си безопасност на странното братство на новата знатна гвардия.

Великият инквизитор знаеше, че близнаците от знатната гвардия наистина са клонинги, първи прототипи на тайния Легион в процес на сформиране и авангард на нова бойна сила, поръчана от папата и неговия външен министър и създадена от Техноцентъра. Инквизиторът скъпо бе платил за тази информация и знаеше, че може да загуби поста си — ако не и живота си, — в случай че Лурдъсами или Негово светейшество разберат за това.

Когато минаха покрай стражите на долния етаж и докато отец Фарел правяше гънките на расото си след претърсването, кардинал Мустафа махна с ръка, за да отпрати папския прислужник, предложил им да ги придружи догоре. Кардиналът лично отвори вратата на древния асансьор, който щеше да ги отведе в папските покои.

Този частен път до жилището на папата всъщност започваше в мазето, тъй като възстановеният Ватикан беше построен на хълм и „Via del Belvedere“ се падаше под равнището на обичайния първи етаж. Докато се издигаха в проскърцващата клетка, отец Фарел нервно прехвърляше в ръце бележника и папката си. Когато минаха двора на Сан Дамасо, великият инквизитор се отпусна. Минаха и покрай втория етаж с фантастичните покои на Борджия и Сикстинската капела, с официалните папски апартаменти, залата на Консисторията, библиотеката, апартамента за аудиенции и красивите стаи на Рафаело. На третия етаж спряха и вратата на клетката се отвори.

Кардинал Лурдъсами и неговият секретар монсиньор Лукас Оди им кимнаха и се усмихнаха.

— Доменико — каза Лурдъсами, хвана ръката на великия инквизитор и силно я стисна.

— Симон Аугустино — с поклон отвърна великият инквизитор. Значи на срещата щеше да присъства и министърът на външните работи. Мустафа бе подозирал и се беше страхувал от това. Когато излезе от асансьора и заедно с другите се насочи към личните покои на папата, великият инквизитор погледна нататък по коридора към кабинетите на външното министерство и — за десетхиляден път — завидя на достъпа на този човек до папата.

Папата ги посрещна в широката, ярко осветена галерия, свързваща кабинетите на външното министерство с двата етажа, които бяха личен домен на Негово светейшество. Обикновено сериозният Свети отец се усмихваше. Днес бе облечен в бяло расо с качулка, бяла шапчица на главата и бял пояс на кръста. Белите му обувки издаваха съвсем лек шум по покрития с плочки под.

— А, Доменико — заговори папа Урбан XVI и протегна ръка, за да целунат пръстена му. — Симон. Колко мило, че дойдохте.

Отец Фарел и монсиньор Оди изчакаха, застанали на едно коляно, докато Светият отец се обърне към тях и им позволи да целунат пръстена на св. Петър.

Негово светейшество изглежда добре, помисли си великият инквизитор, определено по-млад и по-отпочинал, отколкото преди последната си смърт. Високото чело и пламтящите очи бяха същите, но на Мустафа му се стори, че тази сутрин възкресеният папа е по-припрян и в същото време — по-доволен.

— Тъкмо се канехме да излезем за утринната си разходка в градината — каза Негово светейшество. — Бихте ли желали да дойдете с нас?

Четиримата мъже кимнаха и изравниха крачка с папата, докато минаваше по галерията и после изкачваше гладките, широки стъпала към покрива. Личните секретари на Негово светейшество ги следваха на разстояние, швейцарските гвардейци на входа на градината стояха мирно и гледаха право напред, Лурдъсами и великият инквизитор вървяха само на крачка зад Светия отец, докато монсиньор Оди и отец Фарел изоставаха на две крачки.

Папските градини представляваха лабиринт от цветни решетки, бликащи фонтани, съвършено подкастрени живи плетове и подрязани в различни форми дървета от триста свята в Мира, каменни алеи и фантастични цъфтящи храсти. Сдържащото поле от десета степен — прозрачно от тази страна и матово за външните наблюдатели — отгоре осигуряваше и уединеност, и защита. Тази сутрин небето на Пацем беше лазурносиньо, без нито едно облаче.

— Някой от вас спомня ли си времето — започна Негово светейшество, шумолейки с расото си, докато енергично вървяха по градинската алея, — когато нашето небе тук беше жълто?

Кардинал Лурдъсами издаде дълбок тътнещ звук, които при него минаваше за кикот.

— О, да — отвърна той, — спомням си времето, когато небето беше гадно жълто, въздухът не ставаше за дишане, постоянно беше студено и непрекъснато валеше дъжд. Периферен свят, това беше тогава Пацем. Единствената причина, поради която старата Хегемония изобщо позволи на Църквата да се засели тук.

Папа Урбан XVI леко се усмихна и посочи към синьото небе и топлото слънце.

— Значи нашата служба тук е донесла известно подобрение, а, Симон Аугустино?

Двамата кардинали тихо се засмяха. Бяха направили бърза обиколка на покрива и сега Негово светейшество пое по нов път през средата на градината. Като стъпваха от камък на камък по тясната алея, двамата кардинали и техните секретари следваха папата в колона по един. Неочаквано Светият отец спря и се обърна. Зад него тихо бълбукаше фонтан.

— Чули сте — каза той с глас, в който вече не се долавяше каквато и да е веселост, — че спецчастта на адмирал Алдикакти се прехвърли отвъд Великата стена, нали?

Двамата кардинали кимнаха.

— Това ще е само първото от много такива внезапни нападения — продължи Светият отец. — Ние не се надяваме… не предполагаме… ние знаем, че ще е така.

Главата на Светата служба, министърът на външните работи и техните секретари мълчаливо чакаха.

Папата погледна всеки от мъжете поред.

— Днес следобед, приятели мои, възнамеряваме да отпътуваме за замъка Гандолфо…

Великият инквизитор се въздържа да погледне нагоре, тъй като знаеше, че папският астероид не се вижда през деня. Знаеше, че папата използва царственото „ние“, а не ги кани с Лурдъсами да го придружат.