Признавам, че бях объркан и малко потиснат, когато пристигнах на Райската планина.

Спах в криогенна сомния три месеца и две седмици. Бях смятал, че няма да сънувам, но грешах. През по-голямата част от пътя ме измъчваха кошмари и се събудих дезориентиран и неспокоен.

До точката на прехвърляне в системата, към която пътувахме, оставаха само седемнайсет часа, но трябваше да се прехвърлим от С-плюс в системата на Тян Шан отвъд последната ледена планета и да намаляваме скоростта си още три дни. Тичах по палубите, нагоре-надолу по спиралното стълбище и дори излизах на малкия балкон. Казвах си, че се опитвам да раздвижа крака си — все още ме наболяваше, въпреки твърдението на кораба, че автохирургът го е излекувал и не би трябвало да изпитвам болка, — но всъщност знаех, че се опитвам да изразходвам неспокойната си енергия. Не съм сигурен, че си спомнях по-рано да съм бил толкова нервен.

Корабът искаше да ми разкаже всичко за тази звездна система в мъчителни подробности — жълта звезда тип О и така нататък, — е, и сам можех да видя това… единайсет планети, три газови гиганта, два астероидни пояса, многобройни комети във вътрешната система и прочее. Интересуваше ме единствено Тян Шан и аз седях на килима в холоямката, като наблюдавах постепенното му приближаване. Светът беше удивително ярък. Ослепително ярък. Блестяща перла на черния фон на космоса.

— В момента виждате по-долния, постоянен облачен слой — нареждаше корабът. — И по-високо има облаци — виждате ли онези бурни въртопи в долната дясна част на осветеното полукълбо? Онези високи облаци, хвърлящи сенки над северния полюс? Те носят бури на обитателите на планетата.

— Къде са планините? — попитах.

— Ето там — отвърна корабът и огради с кръг сива сянка в северното полукълбо. — Според старите ми карти, това е висок връх в северните части на източното полукълбо — Чомо Лори, „Снежната царица“ — и виждате ли онези бразди, които минават на юг от него? Виждате ли колко са близо една до друга до преминаването си през екватора и как се отдалечават, преди да се скрият в облачните маси над южния полюс? Това са два огромни хребета, Фари и Кун Лун. Те са били заселени първи и представляват отличен пример за аналог на бурното издигане на земни пластове в Дакота в началото на креда, довело до…

И така нататък, и така нататък. А аз бях в състояние да мисля единствено и само за Енея.

Навлизането в системата ми се стори странно — не ни спряха кораби на мирския флот, нямаше орбитална отбрана, нито лунни бази… база нямаше дори на огромната луна, която изглеждаше така, сякаш някой е изстрелял куршум в гладка оранжева сфера, не се регистрираха опашки на хокингови двигатели, неутринови емисии, гравитационни камери или роботи с бусардови реактивни двигатели — никакъв признак за модерна технология. Корабът каза, че от някои райони на планетата засича микровълнови предавания, но когато се включих в тях, се оказа, че са на дохеджирски китайски. Това ме удиви. Никога не бях посещавал свят, мнозинството от населението на който говори език, различен от някакъв вариант на английския на Мрежата на световете.

Корабът влезе в геосинхронна орбита над източното полукълбо.

— Наредихте ми да открия върха, наречен Хенг Шан, който би трябвало да е приблизително шестстотин и петдесет километра на югоизток от Чомо Лори… ето там! — Телескопичният образ в холоямката се уголеми и превърна в прекрасен зъбер, покрит със сняг и лед, който пронизваше поне три пласта облаци. Върхът му ясно блестеше над по-голямата част от атмосферата.

— Господи — промълвих аз. — А къде е Хсуан-кунг Ссу? Храмът, висящ във въздуха?

— Би трябвало да е… ето там — триумфално отвърна корабът.

Гледахме право надолу към вертикален хребет от лед, сняг и сива скала. В основата на тази невероятна грамада вряха облаци. Дори самата гледка по холовизора ме накара да се вкопча във възглавниците на креслото. Зави ми се свят.

— Къде? — попитах аз. Не се виждаха постройки.

— Тъмният триъгълник — каза корабът и заобиколи в кръгче нещо, което преди бях помислил за сянка. — И тази линия… тук.

— Какво е увеличението? — попитах.

— Триъгълникът по най-дългия ръб е приблизително метър и двайсет — разнесе се гласът, който познавах толкова добре от инфотерма си.

— Доста ниска сграда, за да може да се живее вътре — отбелязах аз.

— Не, не — възрази корабът. — Това е само малката част от постройката, стърчаща изпод нещо, което трябва да е надвиснала скала. Предполагам, че целият така наречен Храм, висящ във въздуха е под скалата. В тази си част тя е съвсем вертикална… и е висока от шейсет до осемдесет метра.

— Можеш ли да дадеш страничен изглед? За да видя Храма.

— Бих могъл — отвърна корабът. — Но ще се наложи да се изместим в по-северна орбита, за да съм в състояние да използвам телескопа така, че да го насоча на юг над върха Хенг Шан, а после да превключа на инфрачервено виждане заради облачната маса на осем хиляди метра височина, която минава между върха и хребета, на който е построен Храмът, и освен това ще трябва също…

— Остави — прекъснах го аз. — Просто прати теснолъчево съобщение към района на Храма… по дяволите, към целия хребет… и провери дали Енея ни очаква.

— С каква честота? — попита корабът.

Енея не бе споменала за каквато и да е честота. Просто беше казала, че няма да съм в състояние да се приземя в буквалния смисъл на думата, но че така или иначе ще трябва да се спусна до Хсуан-кунг Ссу. Като гледах към тази вертикална стена от сняг и лед, започвах да разбирам какво е имала предвид.

— Предай съобщението по обичайната честота, която бихме използвали, за да се свържем с инфотерм — отвърнах аз. — Ако не получиш отговор, премини през всичките си налични честоти. Можеш да опиташ с онези, които засече по-рано.

— Те идваха от най-южната четвъртина на западното полукълбо — търпеливо поясни корабът. — В това полукълбо не засякох микровълнови излъчвания.

— Просто го направи, моля те — настоях.

Висяхме там в продължение на половин час и пращахме теснолъчеви съобщения към хребета, после започнахме да излъчваме общи радиосигнали към всички върхове в района и накрая обсипахме полукълбото с кратки въпроси. Отговор нямаше.

— Възможно ли е да съществува обитаем свят, на който никой да не използва радиостанция? — попитах аз.

— Разбира се — каза корабът. — На Иксион местните закони и обичаи забраняват използването на каквито и да е микровълнови комуникации. На Старата Земя имаше група, която…

— Добре, добре — прекъснах го аз и за хиляден път се зачудих дали има начин да препрограмирам този самостоятелен интелект така, че да не е толкова досаден. — Спусни ни надолу.

— Къде? — попита корабът. — На високия връх на изток — върху картата ми е отбелязан като Тай Шан — има гъсто заселени райони, а на юг от хребета Кун Лун има друг град, наречен Хей уанг-му, струва ми се. По хребета Фари и на запад оттук, в район, обозначен като Коко Нор, също има обитаеми зони. Освен това…

— Спусни ни към Храма, висящ във въздуха — отсякох аз.

За щастие магнитното поле на планетата бе напълно достатъчно за ЕМ тласкачите на кораба, така че ние се понесохме надолу, без да ни се налага да се спускаме върху опашка от ядрен пламък. Излязох да гледам на балкона, макар че холоямката или екраните в горната спалня щяха да са по-практични. Стори ми се, че се минават цели часове, но всъщност след минути ние леко се носехме на около осем хиляди метра между фантастичния връх на север — Хенг Шан — и хребета, на който беше построен Хсуан-кунг Ссу. Докато се спускахме, бях забелязал, че границата между деня и нощта наближава откъм изток и според кораба тук бе късен следобед. Взех със себе си на балкона бинокъл и погледнах през него. Можех ясно да видя Храма. Да го видя, но не и да повярвам.

Онова, което ми се бе струвало просто игра на светлина и сенки под надвисналите набраздени плочи от сив гранит, представляваше поредица от сгради, простиращи се на изток и запад в продължение на много стотици метри. Незабавно можех да забележа азиатското влияние: оформени като пагоди постройки с островърхи керемидени покриви и извити стрехи, със стени, покрити с орнаментирани, позлатени плочки, сияещи под ярките слънчеви лъчи; кръгли прозорци и врати в долните тухлени части на сградите, въздушни дървени тераси със сложно резбовани парапети; изящни дървени колони, боядисани в цвят на засъхнала кръв; червени и жълти знамена, висящи на стрехите, вратите и перилата; сложни фигури по гредите и върховете на покривите; висящи мостове и стълби, украсени с — както по-късно щях да науча — молитвени колела и флагове, които отправяха молитви към Буда всеки път, щом ги завъртеше човешка ръка или ги разлюлееше вятър.