Строежът на Храма все още продължаваше. Можех да видя пренасяния към високите платформи дървен материал, работниците, изсичащи скалата, скелето, грубите стълби и мостове, направени от някаква тъкана растителна материя с въжени парапети. Изправени фигури изкачваха празни кошници по тези стълби и мостове, други прегърбени фигури спускаха пълни с камъни кошници долу на широката плоча, където ги изпразваха в бездната. Бяхме достатъчно близо, за да забележа, че много от тези човешки фигури носят пъстри роби, увиснали почти до глезените им — някои развяващи се на ледения вятър — и че тези роби изглеждат дебели и подплатени заради студа. По-късно щях да науча, че това са вездесъщите чуби и че могат да са от плътна, водонепроницаема вълна от зигокози, от церемониална коприна или дори от памук, макар че последният материал се срещаше рядко и високо се ценеше.

Чувствах се неспокоен, защото очаквах местните да видят кораба ни — страхувах се, че може да ги хвърли в паника и да ни нападнат с лазерни копия или нещо подобно, — но не можех да направя нищо. Все още бяхме на няколко километра, така че докато се носехме на белия фон на северния връх, можехме да сме най-много необичаен проблясък слънчева светлина по тъмен метал. Бях се надявал да ни помислят за птица — с кораба бяхме видели достатъчно птици, много от които с размах на крилете, достигащ няколко метра, — но бързо загубих тази надежда, когато видях неколцина от работниците да спират и да вдигат очи към нас, после други и накрая всички. Никой не изпадна в паника. Не се втурнаха да се крият или да взимат оръжията си — не видях каквито и да е оръжия, — но очевидно ни наблюдаваха. Забелязах, че две жени в роби изтичват нагоре през изкачващите се храмови сгради, висящи мостове, стръмни стълби и по скелето на предпоследната сграда, за да стигнат до най-източната платформа, където работниците като че ли изсичаха дупки в скалната стена. Там имаше някаква временна барака, в която една от жените изчезна. Миг по-късно отново се появи навън, заедно с няколко по-високи фигури в роби.

Превключих бинокъла на по-голямо увеличение. Сърцето ми учестено туптеше, но от строежа се издигаше дим и не можех да съм сигурен дали най-високата фигура е на Енея Но през булото на пушека зърнах руса коса — достигаща точно над раменете — и за миг отпуснах бинокъла, загледан към далечната скала и ухилен като идиот.

— Сигнализират ни — обади се корабът. Отново погледнах през бинокъла. Друг човек — жена, струва ми се, но с много по-тъмна коса — размахваше две сигнални флагчета.

— Това е древен сигнален код — поясни корабът. — Нарича се морз. Първите думи са…

— Тихо — прекъснах го аз. В планетарната гвардия бяхме учили морзовата азбука и аз я бях използвал веднъж с два окървавени бинта, за да повикам медицински евакуационни плъзгачи на Ледения шелф.

— Разбра ли това, Кораб? — попитах аз.

— Да. — Гласът на кораба винаги звучеше студено, когато проявявах грубост към него.

— Да тръгваме — казах. — Струва ми се, че виждам цепнатина десет клика на североизток. Ще се приближим към нея откъм изток. Мисля, че няма да са в състояние да ни виждат от Храма, а по скалата в тази посока не забелязвам други постройки.

Без повече коментари корабът се издигна, заобиколи и полетя край отвесната скална стена, докато не стигнахме до цепнатината — вертикален прорез, спускащ се няколко хиляди метра под леда и снега до около четиристотин метра над равнището на Храма, който вече не се виждаше, скрит зад скалата на запад.

Корабът се понесе вертикално, докато не стигнахме до петдесет метра над дъното на цепнатината. С изненада видях, че по стръмните чукари от двете й страни се стичат потоци, изсипващи се в редкия въздух като водопад. Целият проход беше обрасъл в дървета, мъхове, лишеи и цъфтящи цветя. Отначало бях сигурен, че тук никога не е стъпвал човешки крак, но после забелязах изсечените по северната стена первази — широки колкото върху тях да застане човек, — а след това и пътеките сред яркозеления мъх, изкусно поставените камъни за преминаване през потока, а накрая и ниската сграда — прекалено малка, за да бъде наречена колиба, по-скоро беседка с прозорци, — Разположена под изваяните от вятъра вечнозелени дървета край потока и близо до най-високата точка на цепнатината.

Посочих с ръка и корабът се понесе натам, увисвайки близо до беседката. Разбрах защо ще е трудно, ако не и невъзможно, да се приземим тук. Корабът на Консула не бе чак толкова голям — векове наред го бяха крили в каменната кула на стария поет, — но даже да кацнеше вертикално върху перките си, щеше да унищожи дървета, трева, мъх и цветя. Растенията изглеждаха прекалено редки за да бъдат смачкани по този начин.

Затова продължихме да висим във въздуха. И да чакаме. Трийсетина минути след пристигането ни откъм скалните первази по пътеката се появи млада жена и енергично започна да ни маха с ръце.

Не беше Енея.

Признавам, че бях разочарован. Копнежът ми да видя младата си приятелка отново бе достигнал точката на вманиачаване и предполагам, че си бях представял абсурдни сцени на среща — двамата с Енея се втурваме един към друг по покрито с цветя поле, тя отново единайсетгодишно дете, а аз неин пазител, двамата се смеем от радост, че отново сме заедно, аз я вдигам на ръце, завъртам я, подхвърлям я нагоре…

Е, тук поне имаше трева. Корабът продължаваше да виси във въздуха и спусна стълба до покритата с цветя морава край беседката. Младата жена прекоси потока, като подскачаше от камък на камък със съвършено равновесие, после усмихнато се приближи към мен.

Беше на двайсетина години и притежаваше физическата грация и присъствие на младата ми приятелка. Но никога през живота си не я бях виждал.

„Възможно ли е Енея толкова много да се е променила за пет години? Възможно ли е да се е преобразила, за да се скрие от Мира? Дали просто не съм забравил как изглежда?“ Последното не ми се струваше вероятно. Не, невъзможно. Корабът ме бе уверил, че ако Енея ме чака на тази планета, за нея ще са минали пет години и няколко месеца, но цялото ми пътуване — включително криогенната сомния — ми беше отнело около четири месеца. Бях остарял само с няколко седмици. Не бих могъл да я забравя. Никога нямаше да я забравя.

— Здравей, Рол — каза младата жена с тъмна коса.

— Здравей? — отвърнах аз.

Тя пристъпи към мен и протегна ръка. Ръкостискането й бе силно.

— Аз съм Рахил. Енея отлично те описа. — Жената се засмя. — Разбира се, ние не очаквахме когото и да е друг ла пристигне с космически кораб и да търси така. — Тя махна по посока на кораба, увиснал като вертикален балон, леко подскачащ на вятъра.

— Как е Енея? — попитах аз. Гласът ми прозвуча странно. — Къде е?

— А, в Храма е. Работи. Сега е най-натоварената работна смяна. Не можеше да се откъсне. Помоли ме да дойда и да ти помогна да се освободиш от кораба си.

„Не можеше да се откъсне.“ Какво означаваше това, по дяволите? Бях преминал буквално през ада — бях преживял бъбречни инфекции, счупени крака, преследваха ме мирски войници, попаднах в свят без земя, бях изяден и повърнат от извънземно същество, — а тя не можела да се откъсне? Прехапах устни и сподавих желанието си да изрека мислите си.

— Какво искаш да кажеш с това „да се освободя от кораба си?“ — попитах и се огледах наоколо. — Трябва да има място, на което да кацне.

— Всъщност, няма — поклати глава младата жена на име Рахил. Загледах я под ярката слънчева светлина и разбрах, че навярно е малко по-голяма от Енея — може би на около двайсет и пет години. Очите й бяха кафяви и интелигентни, кестенявата й коса беше нехайно подстригана като на Енея, кожата й бе загоряла от дълги часове на открито, ръцете й бяха покрити с мазоли от работа и в ъгълчетата на очите й имаше бръчици от смях. — Защо не направим така — продължи тя. — Защо не вземеш каквото ти трябва от кораба, както и инфотерм или някакъв комуникатор, за да можеш да го повикаш, когато ти потрябва, а също два пластокостюма и две дихателни маски от склада, и после да му кажеш да отлети на третата луна — на втория и най-малък астероид. Там има дълбок кратер, в който може да се скрие, но тази луна е почти в геосинхронна орбита и винаги е обърната към това полукълбо. Можеш да се свържеш с кораба си и той да пристигне само за няколко минути.