Подозрително я погледнах.

— Защо са ми пластокостюми и дихателни маски? — Те бяха предназначени за спокойна вакуумна среда, в която не се налага използването на истинска космическа броня. — Въздухът тук ми изглежда достатъчно плътен.

— Така е — потвърди Рахил. — На тази височина има изненадващо богата кислородна атмосфера. Но Енея ми каза да ти предам да вземеш пластокостюми и дихателни маски.

— Защо? — повторих аз.

— Не зная, Рол — каза Рахил. Очите й бяха спокойни и като че ли не криеха измамност или коварство.

— Защо трябва да крия кораба? — попитах. — Мирът тук ли е?

— Още не — отвърна Рахил. — Но ги очакваме вече от около шест месеца. В момента на и около Тян Шан няма космически кораби… освен твоя. Нито пък въздушни средства. Няма плъзгачи, ЕМПС-та, топтери или коптери… само парапланери… летците… а те никога не отиват толкова надалеч.

Кимнах, но се колебаех.

— Днес дугпите видяха нещо, което не можаха да обяснят — продължи Рахил. — Точицата на твоя кораб на фона на Чомо Лори, искам да кажа. Но в крайна сметка те обясняват всичко от гледна точка на тендрел, така че това няма да е проблем.

— Какво е „тендрел“? — поинтересувах се. — И кои са тези дугпи?

— Тендрел са знаци — отвърна Рахил. — Предзнаменования в будистката шаманистична традиция, която господства в този район на Райската планина. Дугпите са… е, думата „дугпа“ буквално означава „най-висок“. Това са хора, които живеят на по-голяма височина. Има също друкпи, хора от долината… тоест, от по-ниските цепнатини… и друнгпи, хората от гористата долина… повечето от тях живеят в големите папратови гори и сред бамбука бонзай в западните части на хребета Фари и отвъд него.

— Значи Енея е в Храма? — упорито попитах аз, като отказвах да последвам „предложението“ на младата жена да скрия кораба.

— Да.

— Кога мога да я видя?

— Веднага, щом отидем там — усмихна се Рахил.

— Откога познаваш Енея?

— От около четири години, Рол.

— От тази планета ли си?

Тя отново се усмихна, търпеливо понасяйки разпита ми.

— Не. Когато се срещнеш с дугпите и другите, ще видиш, че не съм местна. Повечето от хората в този район са китайци, тибетци и други потомци на народите от средна Азия.

— Откъде си? — настоях безизразно. Гласът ми прозвуча грубо дори.в собствените ми уши.

— Родена съм на Света на Бърнард — отговори Рахил. — Затънтена селскостопанска планета. Ниви, гори, дълги вечери и няколко добри университета, но само това.

— Чувал съм за него — кимнах. Това ме направи още по-подозрителен. „Добрите университети“, които бяха разнасяли славата на Света на Бърнард по време на Хегемонията, отдавна се бяха превърнали в духовни академии и семинарии. Внезапно изпитах желание да видя плътта на гърдите на тази млада жена — да проверя дали носи кръстоид, искам да кажа. Спокойно можех да отпратя кораба и да попадна в мирски капан. — Къде се запозна с Енея? — продължих. — Тук ли?

— Не, не тук. На Амритсар.

— На Амритсар ли? — повторих аз. — Никога не съм чувал за него.

— Това не е необичайно. Според скалата на Солмев Амритсар е граничен свят и се намира далеч в Периферията. Бил е заселен само преди около век — от бегълци от гражданската война на Парвати. Там живеят няколко хиляди сикхи и още толкова суфи13. Енея беше назначена да построи на планетата пустинен център, а аз трябваше да проуча терена и да ръководя строителните работници. Оттогава съм с нея.

Кимнах, но продължавах да се колебая. Изпитвах нещо, не точно разочарование, нещо, прииждащо като гняв, но не съвсем избистрено, нещо, граничещо с ревност. Но това беше абсурдно.

— А. Бетик? — попитах, изпълнен с внезапното предчувствие, че през последните пет години андроидът е умрял. — Той…

— Вчера замина за пазара Фари, където ходим за провизии на всеки две седмици — отвърна жената на име Рахил и ме докосна по ръката. — А. Бетик е добре. До довечера би трябвало да се върне. Хайде. Вземи си нещата. Кажи на кораба да се скрие на третата луна. По-добре да чуеш всичко това от Енея.

В крайна сметка взех от кораба само още един чифт дрехи, здрави обувки, малкия си бинокъл, малък нож, пластокостюмите, дихателните маски и голям колкото длан комуникатор/дневник. Напъхах всичко това в раница, спуснах се по стъпалата и казах на кораба какво трябва да направи. Дотолкова бях започнал да го възприемам като човешко същество, че очаквах да се нацупи при заповедта отново да остане в пасивно състояние — този път на безвъздушна луна, — но корабът я прие и предложи да се свързваме по теснолъчевия канал веднъж дневно, за да сме сигурни, че комуникаторът функционира. После се отдалечи, превърна се в точица и накрая изчезна като откъснал се от връвта си балон.

Рахил ми даде да облека върху термоякето си вълнена чуба. Забелязах, че носи найлонови ремъци и метална катераческа екипировка и я попитах за какво й са.

— Енея е приготвила в храма ремъци и за теб — отвърна тя. — Това е най-модерната техника на този свят. Леярите в Потала взимат огромни пари за тези неща — котки, кабелни макари, брадви и чукчета за лед, клинове, карабини и какво ли не още.

— Ще ми трябват ли? — със съмнение попитах аз. В планетарната гвардия ни бяха научили на някои основни техники за катерене по лед и когато работех в Аврол Хюм на Клюна се бях изкачвал по въжета, но не бях сигурен дали ставам за истински катерач. Не обичах височините.

— Ще ти трябват, но бързо ще свикнеш — увери ме Рахил и заподскача по камъните, а после леко се затича по пътеката към края на скалата.

Екипировката й тихо подрънкваше като стоманени звънци или камбанки на шията на планинска коза.

Десеткликовият преход на юг по скалата бе съвсем лесен, щом свикнах с тесния перваз, шеметната бездна от дясната ни страна, яркия блясък на невероятната планина на север и на кипящите облаци далеч надолу, както и с опияняващия прилив на енергия от богатата атмосфера.

— Да — каза Рахил, когато споменах за въздуха. — Богатата на кислород атмосфера тук щеше да е проблем, ако имаше гори или савани, в които лесно да избухват пожари. Трябва да видиш мусонните гръмотевични бури. Но гората бонзай при цепнатината и папратовите гори откъм дъждовната страна на Фари са едва ли не единствените лесно запалими неща тук. А дървото бонзай, което използваме в строителството, е прекалено плътно, за да гори.

Известно време вървяхме в мълчание един зад друг.

Вниманието ми бе съсредоточено върху перваза. Когато завихме зад остра скална издатина, пътеката се разшири, откри се отлична гледка и пред нас видях Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“.

Отблизо, малко по-ниско и на изток от него, той все още изглеждаше магически увиснал във въздуха. Някои от по-ниските, по-стари сгради имаха каменни или тухлени основи, но повечето бяха построени над бездната. Пагодите бяха заслонени от огромната скала, извисяваща се около седемдесет и пет метра над тях, но почти до върха й пълзяха стълби и платформи.

Навлязохме сред хората. Пъстрите чуби и вездесъщите катерачески стремена не бяха единствените общи показатели тук: повечето от лицата, които с учтиво любопитство се взираха в мен, изглежда водеха произхода си от континента Азия на Старата Земя. Хората бяха сравнително ниски за свят с приблизително стандартна гравитация. Те кимаха и почтително се отдръпваха встрани, докато Рахил ме водеше сред тълпата, нагоре по стълбите, през ухаещите на тамян и сандалово дърво зали на някои от сградите, през веранди, висящи мостове и изящни стълбища. Скоро стигнахме до горните равнища на Храма, където строителството продължаваше с бързи темпове. Дребните фигури, които бях видял през бинокъла, сега бяха живи човешки същества, пъшкащи под тежките си кошници с камъни, хора, миришещи на пот и честен труд. Безшумната работа, която бях наблюдавал от корабния балкон, се превърна в глъчка от удари на чук, звън на длета, кънтеж на брадви и викове на работници сред контролирания хаос, типичен за всеки строителен обект.