— Коя година сме? — най-после попита той.

— Лето Господне 3131-о — все още застанал до седналия мъж, отвърна кардиналът. Отец Пол Дюре затвори очи.

— Петдесет и седем години след последното ми възкресяване. Двеста седемдесет и девет години след падането на телепорталите. — Той отвори очи и погледна към кардинала. — Двеста и седемдесет години след като ти ме отрови и уби папа Тейлхард Първи.

Кардинал Лурдъсами мощно се засмя.

— Бързо се възстановяваш от възкресителната дезориентация, щом толкова добре се справяш с аритметиката. Отец Дюре премести поглед от кардинала към високия мъж в сиво.

— Албедо. Да свидетелстваш ли си дошъл? Или да окуражаваш страхливия си Юда?

Високият не отвърна нищо. И без това тънките устни на кардинал Лурдъсами се свиха почти до невидимост върху червендалестото му лице.

— Имаш ли да кажеш още нещо преди да се върнеш в ада, антипапа такъв?

— Не и на теб — промълви отец Дюре и затвори очи в молитва.

Двамата швейцарски гвардейци хванаха тънките му ръце. Йезуитът не оказа съпротива. Единият от войниците натисна назад главата на възкресения старец и опъна тънката му шия.

Кардинал Лурдъсами грациозно отстъпи малко назад. От гънките на копринения му ръкав се появи нож с рогова дръжка. Докато гвардейците държаха все още пасивния Дюре, чиято адамова ябълка като че ли все повече изпъкваше, Лурдъсами вдигна ръка и замахна с ловко движение. От разрязаната сънна артерия на Дюре бликна кръв.

Отстъпил назад, за да не изцапа робата си, кардиналът скри ножа обратно в ръкава си, повдигна големия потир и го постави под бликащата на тласъци струя кръв. Когато чашата почти се напълни и кръвта престана да тече, той кимна на швейцарския гвардеец, който незабавно пусна главата на отец Дюре.

Възкресеният мъж отново беше труп с олюляваща се глава, все още затворени очи и отворена уста. Прорязаното му гърло зееше като начервени устни на ужасна, разкривена усмивка. Двамата швейцарски гвардейци поставиха тялото върху плочата и махнаха покривалото. Голият мъртвец изглеждаше блед и уязвим — с прорязано гърло, обезобразена гръд, дълги, бели пръсти, блед корем, отпуснати гениталии, мършави крака. Смъртта — дори в епохата на възкресяването — не оставя никакво достойнство дори у онези, които са водили живот на строг самоконтрол.

Докато войниците махаха красивото покривало, за да не се изцапа, кардинал Лурдъсами изля кръвта от тежкия потир върху очите на мъртвеца, в зейналата му уста, в отворената рана и надолу по гърдите, корема и слабините на трупа. Алената течност съответстваше и дори превъзхождаше по наситеност цвета на робата на кардинала.

— Sie aber seid nicht fleischlich, sondern geistlich — каза той. — Ти не си направен от плът, а от дух. Високият мъж повдигна вежди.

— Бах, нали?

— Разбира се — потвърди кардиналът и остави вече празния потир до трупа. Той кимна на швейцарските гвардейци и те покриха мъртвеца със сгънатото надве покривало. Кръвта незабавно започна да се пропива в красивата тъкан. — Jesu, meine Freunde — прибави Лурдъсами.

— И аз така си помислих — обади се по-високият мъж. Той отправи въпросителен поглед към кардинала.

— Да — съгласи се Лурдъсами. — Сега.

Мъжът в сиво заобиколи плочата и застана зад двамата войници, които дооправяха просмуканото с кръв покривало. Когато гвардейците се изправиха и отстъпиха назад от мраморната плоча, той повдигна големите си длани към тила на всеки от тях. Очите и устите на войниците широко се отвориха, но нямаха време да извикат: миг по-късно отворените им очи и усти проблеснаха в нажежена до бяло светлина, кожата им стана прозрачна от оранжевия пламък в телата им и после двамата изчезнаха — изпариха се, пръснати на частички, по-фини от пепел.

Мъжът в сиво изтупа ръце една в друга, за да ги почисти от тънкия пласт микропепел.

— Жалко, съветник Албедо — измърмори кардинал Лурдъсами с тътнещия си глас.

Другият погледна към едва забележимия прах във въздуха, който се стелеше на слабата светлина, и после върна очи към кардинала. Веждите му отново въпросително се повдигнаха.

— Не, не, не — изтътна Лурдъсами. — Имам предвид покривалото. Петната никога няма да излязат. След всяко възкресяване трябва да тъчем ново. — Той се обърна и тръгна към тайната врата, като шумолеше с робата си. — Ела, Албедо. Трябва да поговорим, а преди пладне смятам да отслужа и благодарствена меса.

След като вратата се плъзна зад двама им, възкресителният параклис потъна в тишина. Само покритото тяло лежеше върху плочата и на бледата светлина едва се забелязваше сива мъгла, движеща се, изчезваща влага, която загатваше за отлитащите души на още по-скорошните мъртъвци.

През седмицата, в която папа Юлий умря за девети и за пети път убиха отец Дюре, двамата с Енея се намирахме на разстояние 160000 светлинни години на отвлечената планета Земя — Старата Земя, истинската Земя, — обикаляща около звезда от тип О, която не бе слънцето в Малкия Магеланов облак, галактика, която не беше родната галактика на Земята.

За нас това бе странна седмица. Не знаехме, че папата е умрял, разбира се, тъй като между тази преместена Земя и космоса на Мира нямаше връзка, освен заспалите телепортали. Всъщност, сега разбирам, че Енея е узнала за смъртта на папата по начин, за който тогава не подозирахме, но тя не ни каза за събитията в Мира и на никого не му дойде наум да я попита. Животът ни на Земята през онези години на изгнание беше прост, мирен и значим по начин, който сега трудно може да се измери и споменът за който ми причинява болка. Във всеки случай, точно тази седмица бе значима, но не и проста или мирна за нас: Стария архитект, при когото през последните четири години учеше Енея, беше починал в понеделник и погребението щу в пустинята в онази студена вторник вечер мина тъжно и бързо. В сряда Енея навърши шестнайсет години, но това събитие бе помрачено от скръбта и смута в братството Талиезин и само ние с А. Бетик се опитахме да отпразнуваме деня заедно с нея.

Андроидът беше опекъл шоколадова торта, любимата на Енея, а аз дни наред бях работил, за да издялам покрит с богата резба бастун от як клон, който бяхме намерили по време на един от импулсивните пикници на Стария архитект до близката планина. Онази вечер изядохме тортата и пийнахме малко шампанско в красивия малък чирашки заслон на Енея в пустинята, но тя бе мрачна и разсеяна заради смъртта на стареца и настаналата в братството паника. Сега разбирам, че разсеяността й до голяма степен трябва да се е дължала на това, че е знаела за смъртта на папата, за ужасните събития, трупащи се на хоризонта на бъдещето, и за края на най-мирните четири години, които щяхме да преживеем заедно.

Спомням си разговора онази вечер, на шестнайсетия рожден ден на Енея. Беше се стъмнило рано и въздухът захладня. Вън от удобния дом от камък и брезент, който тя бе построила четири години по-рано за чиракуването си, навяваше прах и пелинът и юката шумоляха и се извиваха в прегръдката на вятъра. Седяхме до съскащия фенер, сменили чашите шампанско с топъл чай, и тихо разговаряхме под,стърженето на пясъка в брезента.

— Странно е — казах аз. — Знаехме, че е стар и болен, но изглежда никой не вярваше, че ще умре. — Говорех за Стария архитект, естествено, а не за далечния папа, който не означаваше нищо за нас. И, подобно на всички ни от заточената Земя, наставникът на Енея не бе носил кръстоида. Смъртта му беше окончателна, за разлика от тази на папата.

— Той сякаш знаеше — тихо отвърна Енея. — През последния месец привикваше всичките си чираци. И им предаваше последните си мъдрости.

— Какви мъдрости сподели с теб? — попитах аз. — Искам да кажа, ако не е тайна или прекалено лично. Енея се усмихна над димящата чаша чай.

— Напомни ми, че щом строителството започне и сградата постепенно придобие форма, клиентът винаги ще е съгласен да плати двойно първоначално договорената цена, ако му пращаш сметките за извънредните разходи малко по малко. Каза, че вече нямало да има връщане, така че клиентът щял да е като пъстърва, закачена на здрава кукичка.