Хвърлих се, за да я защитя от неминуемите енергийни мълнии и облаци иглички. Лазерен лъч ослепи дясното ми око. Широко разперих ръце и изревах нещо… може би предизвикателство… със сигурност обидно.

— Не! Заловете ги живи! — Викаше огромният кардинал. Басовият му тътен бе като глас Божи.

Един от швейцарските гвардейци се хвърли към Енея с вдигната пика, за да я зашемети с удар по главата. Тя се хвърли на пода, плъзна се по плочките, вкопчи се в коленете му и го събори към мен. Изритах го в главата и се обърнах да изтръгна пиката от ръцете на друг гвардеец, който ни нападаше изотзад. Те поддадоха.

Летящ полицай изстреля две иглички в лявото ми рамо. Предположих, че са приспивателни, но ги извадих, хвърлих ги по летящата фигура и не усетих нищо. Двама гвардейци — едър мъж и още по-едра жена — хванаха ръцете ми. Блъснах ги един към друг и черепите им изкънтяха. Двамата се строполиха на плочките.

— Енея!

Тя отново бе скочила на крака, изтръгнала се от един гвардеец, само за да се изправи пред двама полицаи в черни брони. Множеството крещеше. Огромният орган на катедралата внезапно запищя като раждаща жена. Войник от охраната стреля по Енея от пет метра разстояние. Тя се завъртя. Жена в черна броня повали любимата ми по корем на земята, възседна я и изви ръцете й отзад.

С подлакътницата си ударих мирската кучка и я отхвърлих пет метра назад. Друг гвардеец заби дръжката на пиката си в корема ми. Летящ полицай ме улучи с невро-зашеметител. Зашеметителите би трябвало да действат мигновено, но имах време да стегна пръсти около гърлото на най-близкия гвардеец, преди да ме зашеметят повторно, после и за трети път. Тялото ми се сгърчи, аз се строполих и намокрих панталоните си. Последното нещо, което усетих, бе топлата урина, струяща през крачола ми по съвършените плочки на базиликата „Св. Петър“.

Не съзнавах десетината тежки гвардейци, стоварили се върху гърба ми, които приковаха ръцете ми отзад и ме извлякоха настрани. Не чувах, нито усещах как челото ми се удря по плочките.

В последните три-четири секунди на полусъзнание виждах черни крака, бойни ботуши, стъпкани шапки на швейцарски гвардейци, още крака. Знаех, че Енея е паднала от лявата ми страна, но не можех да обърна глава, за да я видя за последен път.

Те ме извлякоха, оставяйки следа от кръв, урина и слюнки. Вече абсолютно нищо не ме интересуваше.

Така завършва моят разказ.

Бях в съзнание, но закопчан с невробелезници по време на „процеса“ — десетминутно явяване пред облечените в черни роби съдии от Светата инквизиция. Осъдиха ме на смърт. Нито едно човешко същество не би осквернило душата си, като ме екзекутира — щяха да ме затворят в шрьодингерова котешка кутия в орбита около поставения под карантина лабиринтен свят Армагаст. Присъдата щяха да изпълнят неизменните закони на физиката и квантовата случайност.

Веднага след края на процеса ме отведоха в системата Армагаст с автоматичен фотонен кораб с хокингов двигател — два месеца време-дълг. Където и да беше Енея, каквото и да се бе случило с нея, аз вече бях закъснял с два месеца да й помогна. Когато се събудих, тъкмо привършваха запечатването на ядреноенергийната обвивка на моя затвор.

И бавно полудявах в продължение на незнайно колко дни… може би месеци. И после още незнайно колко дни — навярно още месеци — разказвах всичко това с помощта на перото, което ми бяха оставили. Трябва да знаеха, че така наказанието ще е още по-голямо — докато очаквам смъртта и описвам историята си на няколкото страници рециклиран микропергамент, както змията изяжда собствената си опашка, да знам, че никой никога няма да има достъп до чипа с разказа ми.

В началото казах, мой въображаеми читателю, че не четеш това, което трябва. В началото казах, че ако го четеш, за да научиш съдбата й, или дори моята, ти не четеш верния документ. Аз не бях с нея, когато се решаваше нейната съдба, а собствената ми е по-близо до развръзката си, отколкото в началото на разказа ми.

Аз не бях с нея.

Аз не бях с нея.

О, Боже, Господи на Мойсей, Аллах, мили Буда, Зевс, Муир, Елвис, Иисусе Христе… ако някой от вас съществува или е съществувал, или пък е запазил късче власт в смъртно сивите си ръце… моля ви, нека умра сега. Нека частицата бъде засечена и газът изтече. Сега.

Аз не бях с нея.

Излъгах ви.

В началото казах, че не съм бил с Енея, когато се решаваше съдбата й — като загатвах, че не зная каква е тя — и го повторих няколко периода за сън по-рано, пишейки редовете, които тогава със сигурност смятах за последни.

Но излъгах, като не казах цялата истина, както би могъл да се изрази някой свещеник.

Излъгах, защото не исках да пиша за това, да го преживявам отново, да го вярвам. Но сега зная, че трябва Да направя всички тези неща. Преживявал съм го през всеки час от затворничеството си тук в тази шрьодингерова котешка кутия. Вярвам го от мига, в който споделих преживяването със скъпата ми приятелка, с моята мила Енея.

Преди да ме откарат от системата на Пацем аз знаех каква е съдбата на любимото ми момиче. И след като го повярвах и отново го преживях, в името на истината и на нашата любов съм длъжен да го разкажа.

Всичко това достигна до мен, докато бях упоен и покорен, затворен в резервоар с висока гравитация на борда на совалка-робот, един час след моя десетминутен процес пред Инквизицията, на мирска астероидна база, отдалечена на десет светлинни минути от Пацем. Веднага щом чух, усетих и видях тези неща, разбрах, че са действителни, че се случват в момента и че единствено близостта ми с Енея и бавното ми научаване на езика на живите ми позволяват толкова мощно съпреживяване. Когато всичко свърши, започнах да крещя в резервоара си, вкопчих се в животоподдържащите системи и заблъсках по стената с глава и юмруци, докато пълният с вода контейнер не закипя от кръвта ми. Опитах се да откъсна осмозната маска, която покриваше лицето ми като някакъв паразит, изсмукващ дъха ми. Но не успях. Цели три часа крещях, протестирах и почти успях да изпадна в безсъзнание, докато хиляди пъти преживявах миговете с Енея и хиляди пъти виках в агония. После автоматичният кораб ми впръсна приспивателни през напомнящите на пиявици системи, резервоарът се пресуши и аз потънах в криогенна сомния, когато фотонният кораб достигна точката си на прехвърляне към недалечната система Армагаст.

Събудих се в шрьодингеровата котешка кутия. Автоматичният кораб ме натовари на ядреноенергийния сателит и го изстреля без човешка намеса. В продължение на няколко мига останах дезориентиран, струваше ми се, че съпреживените с Енея мигове са били кошмар. После осъзнах действителността им и отново започнах да крещя. Мисля, че от няколко месеца пак не съм с всичкия си.

Ето какво ме тласна към тази лудост.

Енея също беше отведена, окървавена и в безсъзнание, от базиликата „Св. Петър“, но за разлика от мен на следващия ден се събуди нито упоена, нито зашеметена. Тя се свести — и аз съпреживях това свестяване по-ясно, отколкото си спомням собственото си, живо и реално като втора система от сетивни възприятия — в огромна каменна зала, кръгла, широка трийсетина метра, с висок петдесет метра таван. В него бе вградено блестящо заскрежено стъкло, което оставяше впечатление за дневна светлина, макар Енея да предположи, че това е илюзия и че помещението се намира дълбоко в някаква още по-голяма сграда.

Лекарите ме бяха почистили за десетминутния ми процес, още докато бях в безсъзнание, но никой не беше до-косвал раните на Енея: лявата страна на лицето й бе възпалена и покрита със синини, бяха й разкъсали и свалили дрехите, оставяйки я съвсем гола, устните й бяха подути, лявото й око почти беше затворено — можеше да вижда с него с огромно усилие, а дясното й око бе замъглено от мозъчно сътресение, — а по гърдите, бедрата, ръцете и корема й имаше натъртвания и рани. Някои от тях бяха засъхнали, но други бяха достатъчно дълбоки, за да се нуждаят от зашиване, за което никой не се беше погрижил. Те продължаваха да кървят.