Тогава изпитах съмнение, зачудих се какво правим тук, защо тази безкрайна битка на Енея ни е довела при извора на вярата на тези хора. Вярвах във всичко, на което ни беше научила, ценях всичко, което бе споделила с нас, но тази прекрасна песен и стените на тази величествена катедрала имаха трихилядолетна традиция. Не можех да не си спомня простите дървени платформи, яките, но обикновени мостове и стълбища, които Енея беше възстановила в Храма, висящ във въздуха. Какво бяха те… какво бяхме ние в сравнение с това величие и смиреност? Енея бе архитектка, но почти самоука, освен годините с киборга на господин Райт, строеше каменни стени от пустинна скала и бъркаше бетон на ръка. А тази базилика беше проектирана с участието на Микеланджело.

Месата почти свършваше. Някои от правостоящите в дъното на кораба започваха да се разотиват, като се движеха съвсем леко, за да не смутят края на службата със стъпките си и си позволяваха тихо да разговарят помежду си едва, когато стигнеха до стълбите към площада навън. Видях, че Енея шепне нещо в ухото на отец де Соя и се наведох към тях, за да чуя, уплашен, че мога да пропусна някакво жизненоважно напътствие.

— Ще ми направите ли една последна, огромна услуга, отче? — попита тя.

— Каквото пожелаете — прошепна свещеникът.

— Моля ви, напуснете базиликата още сега — каза в ухото му Енея. — Моля ви, вървете заедно с другите. Вървете сега и се скрийте в Рим, докато не дойде денят да престанете да се криете.

Отец де Соя удивено отдръпна глава и погледна към Енея от половин метър с изражението на човек, когото изоставят. После се наведе към ухото й.

— Поискайте всичко друго, само това не, Учителко.

— Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение.

Хорът запя нов химн. Над главите пред себе си можех да видя, че Светият отец привършва церемонията с измиването на краката на свещениците и се оттегля под позлатения свод на олтара. Всички на пейките се изправиха в очакване на заключителните молитви и последната благословия.

Отец де Соя благослови приятелката ми, обърна се и напусна базиликата заедно с група монаси с тракащи броеници.

Погледнах към Енея с напрегнатост, достатъчна да възпламени дърво, като се опитвах мислено да й пратя съобщението: „НЕ ИСКАЙ И АЗ ДА СИ ТРЪГНА“.

Тя ме повика да се приближа и прошепна в ухото ми:

— Направи още нещо за мен, Рол, обич моя.

Едва не извиках с всичка сила „Не, по дяволите!“ в кънтящия кораб на „Св. Петър“ по време на най-свещените мигове от Голямата меса на Възнесение. Но се сдържах и зачаках.

Енея започна да рови в джобовете на жилетката си и извади малка стъкленица. Течността вътре бе прозрачна, но някак ми изглеждаше по-тежка от вода.

— Ще изпиеш ли това? — прошепна тя и ми подаде стъкленицата.

Помислих си за Ромео и Жулиета, Цезар и Клеопатра, Абелард и Елоиза, Джордж Уу и Хауард Сънг. Всички злощастни любовници. Самоубийство и отрова. Пресуших течността на един дъх, пъхнах празната стъкленица в джоба на ризата си и зачаках Енея да ме последва. Тя не го направи.

— Какво беше това? — прошепнах, без да се страхувам от какъвто и да е отговор.

Енея наблюдаваше последните свещенодействия от месата. Тя се наведе съвсем близо към мен и отвърна:

— Антидот за мирската ваксина за контрол на раждаемостта, която са ти сложили при постъпването в планетарната гвардия.

„Какво, по дяволите!!??!! — едва не надвиках заключителните думи на Светия отец аз. — Вълнуват те проблемите на семейното планиране в ТАКЪВ МОМЕНТ?? Да не си си загубила проклетия УМ???“

Тя отново се наведе към мен и усетих топлия й дъх по кожата на шията си.

— Слава Богу, нося го вече два дни и почти бях забравила за него. Не се безпокой, след около три седмици ще подейства. После никога няма да можеш да стреляш напразно.

Премигнах. Това светотатство ли беше — точно в базиликата „Св. Петър“ — или просто проява на невероятно лош вкус? После мислите ми заработиха на висока предавка:

„Това е чудесна новина… каквото и да се случи сега, Енея вижда бъдеще за нас… за себе си… иска да има дете от мен. Ами първото й дете? И защо ми се струва, че го прави, за да можем… защо тя… навярно това е представата й за прощален подарък… защо тя… защо…“

— Целуни ме, Рол — прошепна Енея, достатъчно високо, за да накара възрастната монахиня пред нас да се обърне със строго изражение.

Не я попитах нищо. Целунах я. Устните й бяха меки и леко влажни, точно като първия път, когато се бяхме целунали на брега на Мисисипи в град, наречен Ханибал. Целувката като че ли продължи дълго. Преди устните ни да се разделят, тя докосна тила ми със студените си пръсти.

Папата излезе пред апсидата, обърна се към всяка от двете части на трансепта, после към напречния кораб и накрая към надлъжния кораб, за да даде последната си благословия.

Енея излезе на централната пътека, като внимателно си проправяше път сред хората, докато застана на открито и закрачи към далечния олтар.

— Ленар Хойт! — извика тя. Гласът й отекна в стотиците метри до купола. От мястото, на което стояхме, до папата имаше повече от сто и петдесет метра и знаех, че Енея няма да успее да измине това разстояние, преди да я пресрещнат, но побързах да я настигна.

— Ленар Хойт! — повторно извика тя и към нея се обърнаха стотици глави. Видях раздвижване в сенките на арките от двете страни на кораба и разбрах, че швейцарските гвардейци светкавично реагират. — Ленар Хойт, аз съм Енея, дъщеря на Брон Ламиа, която е пътувала на Хиперион заедно с теб, за да се срещне с Шрайка. Аз съм дъщеря на киборга на Джон Кийтс, когото твоите господари от Техноцентъра убиха два пъти.

Папата стоеше неподвижно, сякаш парализиран, вдигнал костеливия си пръст за благословия. Пръстите на другата му ръка бяха вкопчени в дрехите над гърдите му.

Тиарата му трепереше.

— Ти! — с висок, тънък и немощен глас извика той. — Мерзостта!

— Ти си мерзост — отвърна Енея. Сега тя тичаше и разблъскваше фигурите в тъмни роби, които се изправяха от пейките, за да я хванат. Откопчих двама мъже от гърба й и приятелката ми продължи да тича напред. Прескочих паднал човек и се затичах отстрани на Енея, като наблюдавах швейцарските гвар дейци, пробиващи си път сред тълпата, вдигнали енергийните си пики, но колебаещи се дали да стрелят при толкова много влиятелни личности от Ватикана и Търговския мир. Знаех, че няма да се поколебаят, ако Енея стигне на десет метра от папата. — Ти си мерзостта — отново извика тя.-Вече тичаше с всички сили и отблъскваше протягащите се към нея ръце. — Ти си Юдата на Католическата църква, Ленар Хойт, ти продаваш свещената й история на…

Едър мъж в униформа на адмирал от мирския флот извади церемониална сабя от ножницата си и замахна към главата на любимата ми. Тя се приведе. Блокирах ръката му, счупих я, изритах сабята настрани и го блъснах по средата на пейката сред подчинените му.

Полковник Касад беше казал, че след като научил езика на живите, усещал болката, причинявана на други. В този момент и аз изпитах същото, усетих разкъсаните нерви, мускули, строшената кост на подлакътницата ми и сблъсъка на тялото ми, когато адмиралът се стовари върху хората си. Но после погледнах надолу — ръката ми бе здрава и единственото наказание беше болката. А болката не ме интересуваше.

Между Енея и папата се образува кордон от свещеници, монаси и епископи. Видях, че понтификът още по-силно впива пръсти в гърдите си и пада, но неколцина от дяконите, които стояха до него, го подхванаха и го отнесоха под свода на трона на Бернини. В края на пътеката застанаха швейцарски гвардейци и преградиха пътя на Енея с пиките и телата си. Други запълниха пространството зад нас, грубо разблъсквайки присъстващите с яростно размахване на оръжията си. Мирски полицаи в черни брони и ЕМ летящи пояси увиснаха на десет метра над главите на множеството. По лицето и гърдите на приятелката ми затанцуваха лазерни лъчи.