После се наведох да я целуна по челото. През последните няколко години бях правил това десетки пъти — когато й пожелавах успех преди изчезванията й, когато беше болна от треска или полумъртва от изнемога. Но щом се наведох да я целуна, Енея повдигна лице и за първи път, откакто се бяхме срещнали насред пясъка и хаоса в Долината на Гробниците на времето, аз я целунах по устните.

Струва ми се, вече споменах, че погледът на Енея е по-силен и осезаем от физическото докосване на повечето хора… че докосването й е като електрически удар. Тази Целувка беше… тя надхвърляше всичко това. Бях на трийсет и две години през онази нощ в Ханибал, на западния бряг на реката, известна като Мисисипи, на света, някога известен като Земя, сега загубен някъде в По-малкия Магеланов облак, сред мрака и дъжда, и никога не бях изпитвал толкова разтърсващо усещане като онази първа целувка. Отдръпнах се назад шокиран. Лазерното фенерче се бе вдигнало нагоре помежду ни и можех да видя блясъка на тъмните й очи… които навярно изглеждаха палави, вероятно облекчени, сякаш беше завършило дълго очакване и… нещо друго.

— Довиждане, Рол — каза тя и повдигна своя край на каяка.

Замаян, аз пуснах носа в тъмната вода под рампата и се пъхнах в отвора на лодката. А. Бетик го бе направил специално за мен като добре ушит костюм. Докато се намествах, внимавах да не натисна червения бутон. Енея отблъсна каяка и той заплава в двайсет сантиметра вода. Тя ми подаде двойното гребло, после раницата и накрая лазерното фенерче.

Насочих лъча към тъмната вода помежду ни.

— Къде е телепорталът? — попитах. Чух думите сякаш в далечината, като че ли ги бе изрекъл трети човек. Мислите и чувствата ми продължаваха да са насочени към целувката. Бях на трийсет и две години. Това дете едва беше навършило шестнайсет. Моята работа бе да я закрилям и да пазя живота й, докато някой ден успеехме да се върнем при стария поет на Хиперион. Това беше лудост.

— Ще го видиш — отвърна тя. — По някое време след разсъмване.

Следователно на часове разстояние. Това бе театър на абсурда.

— И какво да правя, след като открия кораба? Къде ще се срещнем?

— Има един свят, наречен Тян Шан — каза Енея. — Това означава „Райска планина“. Корабът ще знае как да го открие.

— В Мира ли е? — попитах аз.

— На границите му — отговори тя. Дъхът й висеше в студения въздух. — Преди беше в Периферията на Хегемонията. Мирът го е включил в Протектората и е обещал да прати там мисионери, но още не е цивилизован.

— Тян Шан — повторих аз. — Добре. Как да те открия? Планетите са големи неща.

Под подскачащия лъч на фенерчето можех да видя тъмните й очи. Бяха влажни от дъжда или от сълзи, а може би и от двете.

— Намери планината, наречена Хенг Шан, Свещената планина на Севера, Близо до нея ще има място, наречено Хсуан-кунг Ссу. Това означава „Храм, висящ във въздуха“. Аз ще съм там. Направих груб жест с юмрук.

— Страхотно, значи само ще трябва да се отбия до местния мирски гарнизон, да помоля да ме упътят към Храма, висящ във въздуха, и ти ще висиш там и ще ме чакаш.

— На Тян Шан има само няколко хиляди планини — тъжно отвърна Енея. — И само няколко… града. Корабът може да открие Хенг Шан и Хсуан-кунг Ссу от орбита. Няма да си в състояние да се приземиш там, но ще успееш да се спуснеш.

— Защо да не съм в състояние да се приземя? — попитах аз, раздразнен от всички тези плетеници в кодирани загадки.

— Ще разбереш, Рол — каза тя. Гласът и беше изпълнен със сълзи, също като очите й. — Моля те, тръгвай.

Течението се опитваше да ме отнесе, но аз започнах да греба и върнах лекия малък каяк обратно. Енея вървеше покрай брега успоредно с мен. Небето на изток като че ли леко изсветляваше.

— Сигурна ли си, че ще се срещнем там? — надвиках отслабващия дъжд аз.

— Не съм сигурна в нищо, Рол.

— Дори, че ще преживеем това ли? — Не бях наясно какво разбирах под „това“. Дори не знаех какво разбирах под „ще преживеем“.

— Особено за това — отвърна момичето и аз видях старата усмивка, изпълнена с дяволитост, очакване и нещо като тъга, примесена с неволна мъдрост.

Течението ме отнасяше.

— Колко време ще ми трябва, за да открия кораба?

— Няколко дни, струва ми се — извика Енея. Вече бяхме на няколко метра един от друг и течението ме отнасяше навътре в Мисисипи.

— А когато намеря кораба, колко време ще ми трябва, за да стигна до… до Тян Шан?

Енея ми отговори, но думите се загубиха в шума на вълните, плискащи се в корпуса на малкия ми каяк.

— Какво? — провикнах. — Не те чух.

— Обичам те — извика Енея и гласът й беше ясен и чист над тъмните води.

Реката ме понесе. Не можех да говоря. Ръцете ми не помръднаха, когато си помислих да загреба срещу мощното течение.

— Енея? — Насочих фенерчето към брега, зърнах пончото й под светлината на лъча, бледия овал на лицето й в сянката на качулката. — Енея!

Тя извика нещо и ми махна. Отвърнах й.

За миг течението стана ужасно силно. Усърдно загребах, за да не се блъсна в цяло дърво, заседнало в пясъчна плитчина и после се озовах встрани от централното течение. Носех се на юг. Погледнах назад, но стените на последните сгради в Ханибал скриваха скъпото ми момиче.

Минута по-късно чух бръмчене като от електромагнитните тласкачи на спускателния кораб, но когато вдигнах очи, видях само сянка. Можеше да е тя. Можеше да е и нисък облак в нощта.

Реката ме отнасяше на юг.

Отец-капитан де Соя беше откаран от системата Пацем с НСК „Рагил“, крайцер от клас „архангел“, подобен на кораба, чието командване му бяха наредили да поеме. Убит от ужасното ускорение на мигновения двигател, сега известен в мирския флот като „гидеонов“, де Соя бе възкресен за два, вместо за обичайните три дни — възкресителните капелани поеха допълнителния риск от неуспешно възкресяване заради спешното назначение на отец-капитана — и се озова на стратегическата станция на мирския флот Омикрон2 — Епсилон3, в орбита около безлюден, скалист свят, въртящ се в мрака отвъд Епсилон Еридани в Старите територии, само на няколко светлинни години от мястото, на което някога беше съществувала Старата Земя.

Де Соя получи един ден за възстановяване на уменията си и след това се качи на совалка, за да стигне до зоната за дислоциране на Омикрон2 — Епсилон3, разположена на сто хиляди клика от военната база. Момичето-юнкер, което пилотираше совалката, се отклони от пътя си, за да може отец-капитанът добре да разгледа новия си кораб и въпреки желанието си, де Соя се развълнува от онова, което видя.

НСК „Рафаил“ беше очевиден продукт на свръхмодерна технология, която вече не бе вариант — както всички предишни мирски кораби, на които беше служил де Соя — на преоткрити хегемонийски модели отпреди Падането. Изглеждаше прекалено крехък, за да е практичен в условията на вакуум и прекалено сложен за работа в атмосфера, но предизвикваше цялостно впечатление за аеродинамична смъртоносност. Корпусът бе изграден от видоизменящи се сплави и участъци на чиста фиксирана енергия, позволяващи бързи промени на формата и функциите, което само допреди няколко години не беше възможно. Когато совалката мина покрай „Рафаил“ в бавна балистична дъга, де Соя видя, че дългият кораб се превръща от хромово-сребрист в матовочерен и на практика изчезва от поглед. В същото време няколко работни помещения и жилищни каюти бяха погълнати в гладкия централен корпус и останаха само оръжейните балони и сондите на сдържащите полета. Или корабът се готвеше за проверка преди прехвърляне извън системата, или офицерите на борда отлично знаеха, че на совалката се намира новият им командир и искаха малко да се поперчат.

Де Соя знаеше, че почти със сигурност са верни и двете му предположения.

Преди крайцерът да помътнее и изчезне, отец-капитанът забеляза, че сферите на ядрените двигатели са групирани като перли около централната ос на кораба, вместо да са съсредоточени в една-единствена издутина като на стария му фотонен кораб „Балтазар“. Забеляза също, че шестоъгълният гидеонов двигател е много по-малък, отколкото на първия „Рафаил“. Последното, което зърна, преди корабът да стане невидим, бяха светлините на вдадените прозрачни жилищни каюти и прозрачния купол на командния мостик. От прочетеното на Пацем и от инструктажните РНК-инжекции, които му бяха направили в щаба на мирския флот, де Соя знаеше, че по време на сражение прозрачните стени на тези отсеци стават по-дебели и бронирани, но винаги се бе наслаждавал на гледките и щеше да се радва на прозорците към космоса.