— Приближаване към „Уриил“, сър — съобщи пилотът-юнкер.

Де Соя кимна. НСК „Уриил“ приличаше почти на близнак на новия „Рафаил“, но когато совалката се приближи към него, отец-капитанът можеше да различи допълнителните омега-генератори, светещите заседателни кабини и по-сложните комуникационни антени, които правеха този съд флагмански кораб на спецчастта.

— Предупреждение за скачване, сър — каза юнкерът. Де Соя отново кимна и зае мястото си на втората ускорителна кушетка. Скачването мина съвсем гладко и когато скачващите скоби се заключиха и корпусът на кораба се затвори около совалката, той не усети каквото и да е разтърсване. Де Соя се изкушаваше да похвали момичето, но старите командирски навици напомниха за себе си.

— Следващия път — каза той, — се опитай да се приближиш без да даваш тласък в последния момент. Забелязва се и шефовете на флагмана се мръщят на такива неща.

Лицето й помрачня.

Де Соя постави ръка на рамото й.

— Но иначе свърши отлична работа. Някой ден бих искал да служиш при мен като пилот на спускателен кораб. Оклюмалото момиче просия.

— Само бих могла да си мечтая за това, сър. Тази служба на станцията… — Тя замълча, осъзнала, че е отишла прекалено далеч.

— Зная — отвърна де Соя, застанал до херметичния люк. — Зная. Но засега се радвай, че не участваш в този кръстоносен поход.

Люкът се отвори и почетен гвардеец го придружи на борда на НСК „Уриил“ — архангелът, ако отец-капитанът вярно си спомняше, когото Старият завет описваше като водач на райските ангели.

На деветдесет светлинни години разстояние, в звездна система, отдалечена само на три светлинни години от Пацем, първият „Рафаил“ се прехвърли в реалното пространство със сила, която би изсмукала мозъка от човешките кости, би разкъсала човешките клетки като нож-паяжина и би разпръснала човешките неврони като топчета по стръмен склон. За Радамант Немес и нейните клонирани близнаци това усещане не беше приятно, но те нито изпъшкаха, нито сбърчиха лица.

— Къде е това място? — попита Немес, като следеше екрана, на който се уголемяваше кафява планета. „Рафаил“ намаляваше ускорението си под двеста и трийсет гравитации. Немес не седеше на ускорителната си кушетка, а висеше на скоба с небрежната лекота на човек, пътуващ за работа в препълнен наземен автобус.

— Свобода — отвърна един от мъжките й близнаци. Немес кимна. Никой от четиримата не проговори отново, докато архангелът бе в орбита и спускателният кораб не се отдели, за да се понесе през редкия въздух.

— Той тук ли ще бъде? — попита Немес. От слепоочията й излизаха микровлакна, които водеха направо към пулта на кораба.

— О, да — отвърна близначката й.

На Свобода живееха съвсем малко хора, но след Падането те се бяха скупчили под куполи от силови полета в зоната на здрача и не разполагаха с необходимата техника, за да проследят архангела или спускателния му кораб. В тази система нямаше мирски бази. Междувременно огряната от слънцето страна на скалистия свят кипеше и оловото течеше като вода, а рядката атмосфера откъм тъмната страна се носеше на ръба на замръзването. Под повърхността на безполезната планета обаче, минаваха осемстотин хиляди километра тунели, като всеки от коридорите беше широк трийсет метра. Свобода бе един от деветте лабиринтни свята, открити в началото на Хеджира и проучени по време на Хегемонията. Хиперион беше друга от деветте планети. Нито едно човешко същество — живо или мъртво — не знаеше тайната на лабиринтите или техните създатели.

Немес прекара спускателния кораб през бушуваща амонячна буря откъм тъмната страна, спря за миг пред ледена скала, виждаща се само на инфрачервените и увеличителните екрани, после сви крилете на кораба и го насочи напред в квадратния отвор на лабиринта. Този тунел завиваше веднъж и после продължаваше километри право напред. Дълбочинният радар показа безброй други проходи под него. Немес продължи три клики напред, зави наляво при първия разклон, спусна се на половин километър под повърхността още пет километра на юг и накрая приземи кораба.

Тук инфрачервеният сензор показа само слаба топлина от вулканичните отвори и на увеличителните екрани не се виждаше нищо. Немес се намръщи към радарните дисплеи и включи външните светлини на спускателния кораб.

Докъдето й стигаше погледът, стените на безкрайно правия тунел се заобляха към редица от хоризонтални каменни плочи. Върху всяка от плочите лежеше голо човешко тяло. Плочите и телата продължаваха напред и изчезваха в мрака. Немес погледна към дисплея на дълбочинния радар: по-долните равнища също бяха покрити с плочи и тела.

— Навън — каза мъжкият близнак, който беше изтеглил Немес от лавата на Божия горичка.

Немес не си направи труда да се занимава с херметичната камера. Въздухът напусна кораба с постепенно отслабващ рев. В пещерата имаше слабо налягане — достатъчно, за да не й се налага да се фазоизмества, за да оцелее, — но атмосферата бе много по-рядка, отколкото на Марс преди Да го тераформират. Личните сензори на Немес показаха, че температурата е постоянна: минус 162 градуса Целзий. Под прожекторите на спускателния кораб стоеше човешка фигура.

— Добър вечер — каза съветник Албедо. Високият мъж беше безупречно облечен в сив костюм, ушит по модата на Пацем. Той предаваше директно на честота 75 мегахерца. Устата му не се движеше, но усмивката му разкриваше съвършените му зъби.

Немес и нейните близнаци зачакаха. Тя знаеше, че няма да има повече укори и наказания. Трите сектора я искаха жива и функционираща.

— Момичето Енея се е върнало в пространството на Мира — заяви Албедо.

— Къде? — попита близначката на Немес. В безизразния й глас се долавяше нещо като нетърпение. Съветник Албедо разпери ръце.

— Порталът… — започна Немес.

— Този път не ни казва нищо — прекъсна я съветник Албедо. Усмивката му дори не потрепна.

Немес се намръщи. През всички векове на хегемонийската Мрежа на световете Трите сектора на съзнание на Техноцентъра не бяха открили начин да използват портала на Празнотата — онзи мигновен интерфейс, който хората познаваха като телепортатори, — без да оставя следа от модулирани неутрино в нагънатата матрица.

— Другото нещо… — започна тя.

— Разбира се — махна с ръка Албедо, сякаш за да отхвърли безполезната част от този разговор. — Но все пак можем да регистрираме връзката. Сигурни сме, че момичето е сред онези, които се завръщат от Старата Земя през старата телепортаторна мрежа.

— Има и други? — попита един от мъжете. Албедо кимна.

— Отначало бяха неколцина. Сега са повече. По последни данни поне петдесет активирания. Немес скръсти ръце.

— Смятате ли, че Другото нещо прекратява експеримента на Старата Земя?

— Не — отвърна Албедо. Той се приближи до най-близката плоча и погледна надолу към голото човешко тяло върху нея. Беше на млада жена, на не повече от седемнайсет-осемнайсет стандартни години. Косата й бе червена. По бледата кожа и отворените очи имаше бял скреж. — Не — повтори той. — Секторите са съгласни, че се завръща само групата на Енея.

— Как да я открием? — попита близначката на Немес. Очевидно просто гласно размишляваше на честота 75 мегахерца. — Можем да се прехвърлим на всеки свят, който е имал телепортатор по време на Хегемонията, и лично да проверим телепорталите.

Албедо кимна.

— Другото нещо може да скрие крайната точка на телепортиране — каза той, — но Техноцентърът е почти сигурен, че не е в състояние да скрие самия факт на матрично нагъване.

„Почти сигурен“, забеляза необичайното определение за възприятията на Техноцентъра Немес.

— Искаме ти… — започна Албедо и посочи към близначката на Немес. — Стабилният сектор не ти е дал име, нали?

— Не — отвърна тя. Слаби, тъмни следи на вълнение паднаха върху бледото й чело. Тънките й устни не се усмихваха.

Албедо се подсмихна.

— Радамант Немес имаше нужда от име, за да мине за човешко същество на „Рафаил“. Мисля, че останалите от вас също трябва да получат имена, дори само за мое удобство. — Той посочи към жената. — Сцила. — После се обърна към всеки един от мъжете поред и каза: — Гиес. Бриарей.7