Бях падал по-малко от километър, набирайки скорост, невъзможна на Хиперион или Старата Земя, когато сепията — забравена някъде зад и над мен — се понесе надолу. Трябва да се бе придвижила с ослепителна скорост. Първото нещо, което си помислих, щом дългите й нишки се обвиха около мен като пипала, беше, че е гладна и е решила в никакъв случай да не губи вечерята си.

Ако съществото ме бе задържало рязко при скоростта, с която падах, и каякът, и аз щяхме да се пръснем на малки парченца. Но сепията започна да се спуска заедно с мен, като обкръжи лодката, платното, въжетата и мен с най-малките си пипалца — всяко от които дебело от два до пет метра — и после постепенно спря, изпускайки смърдящи на амоняк газове като спускателен кораб преди приземяване. След това отново започна да се издига към бурята, която продължаваше да бушува. Макар почти да бях загубил съзнание, забелязах, че сепията потъва във вихрещия се черен облак и в същото време придвижва разбития каяк и мен към отвор в огромното си прозрачно тяло.

„Е — изтощено си помислих аз, — най-после открих къде й е устата.“

Около и върху мен лежаха парчета от въжетата и параплатното. Каякът сякаш беше увит в груб сив плат. Опитах се да се обърна, като си мислех да пропълзя обратно към седалката на лодката и да взема игления пистолет, за да се освободя от създанието.

Пистолетът го нямаше, разбира се — беше изпаднал навън по време на яростното премятане и падането. Нямаше ги и възглавниците, раницата с дрехите ми, храната, водата и лазерното фенерче. Вътре нямаше абсолютно нищо.

Опитах се да се засмея, но не успях, докато пипалата теглеха каяка и вкопчилия се в него пътник през последните петдесет метра до зейналия отвор от долната страна на тялото на сепията. Сега по-ясно можех да видя вътрешните органи — пулсиращи и поглъщащи, движещи се на перисталтични вълни, някои пълни със зелените дисковидни създания. Когато нишките ме привлякоха по-близо, усетих непреодолима смрад на почистваща течност — амоняк, осъзнах аз, — от която очите ми се насълзиха и гърлото ми започна да пари.

Помислих си за Енея. Тази мисъл не бе продължителна или ясно оформена — просто мислен образ на момичето на шестнайсетия му рожден ден, със съвсем къса коса, потно и загоряло от медитации в пустинята — и й пратих едноединствено послание: „Съжалявам, хлапе. Направих всичко възможно, за да стигна до кораба и да ти го докарам. Съжалявам.“

После дългите пипала се увиха и притеглиха лодката и мен в устата, която трябва да беше широка трийсетина-четирийсет метра. Помислих си за фибростъклото, ултранайлоновото параплатно и въглеродните въжета, които влизаха вътре заедно с мен, и имах време за една последна мисъл: „Надявам се от тях да те заболи коремът“.

После потънах в смрад на амоняк и риба, смътно осъзнах, че въздухът във вътрешността на създанието не е годен за дишане и реших да изскоча от каяка, за да не бъда смлян, но загубих съзнание, преди да успея да направя каквото и да е или да помисля за нещо друго.

Когато вече не можех да съзнавам и виждам, сепията продължи да се издига сред облак, по-черен от безлунна нощ. Устата й се затвори и изчезна. Каякът, платното и аз бяхме само сянка в течното съдържание на търбуха й.

Кензо Исозаки не се изненада, когато швейцарските гвардейци дойдоха за него.

Полковникът от Corpus Helvetica11 и осемте войника в пълни оранжево-сини униформи с енергийни копия и жезли на смъртта пристигнаха в кабинета му без предупреждение, поискаха да го видят и му представиха шифрован диск, който му нареждаше да се облече официално и да се яви при Негово светейшество папа Урбан XVI. Незабавно.

Полковникът го последва в частния му апартамент, където Исозаки бързо взе душ и облече най-официалната си бяла риза, сива жилетка, червена вратовръзка, черния си двуреден полукостюм със златни копчета отстрани и черна кадифена пелерина.

— Мога ли да телефонирам на колегите си, за да им дам служебни нареждания в случай, че пропусна съвещанията, определени за днес? — попита полковника той, когато излязоха от асансьора в главната приемна. Гвардейците образуваха нещо като златисто-син коридор между работните места.

— Не — отвърна офицерът от швейцарската гвардия. На обичайното място на личния кораб на Исозаки беше кацнал разузнавателен таран на мирския флот. Членовете на екипажа съвсем леко кимнаха с глава на шефа на Търговския мир, казаха му да пристегне коланите на ускорителното си кресло и после полетяха навътре в системата. На тактическия холодисплей се виждаше, че ги ескортират два фотонни кораба.

„Отнасят се с мен като със затворник, а не като с почетен гост“, помисли си Исозаки. Лицето му не разкриваше нищо, разбира се, но вълна на облекчение последва пулсиращия му страх и ужас. Бе го очаквал още от тайната си среща със съветник Албедо. Почти не беше спал след онова болезнено и травмиращо преживяване. Знаеше, че Албедо няма причина да не разкрие опитите на Търговския мир да установи контакт с Техноцентъра, но се надяваше, че ще го помислят единствено за негово дело. Исозаки мислено благодари на онези богове, които биха могли да го слушат, че неговата приятелка и колежка Анна Пели Коняни бе напуснала системата на Пацем, за да присъства на големия панаир на Ренесанс Вектор.

От креслото си между полковника от швейцарската гвардия и един от гвардейците Исозаки можеше да види тактическия холос пред седалката на пилота. Сферата от движеща се светлина и цвят с твърдия й щрихкод бе чисто техническа, но шефът на Търговския мир беше управлявал космически кораб още преди да се родят тези момчета. Разбираше, че не ускоряват към планетата Пацем, а към цел, намираща се до троянския пункт точно по средата между рояка от астероидни бази на мирския флот и отбранителните укрепления на системата.

„Орбитален затвор на Светата служба“, помисли си Исозаки. По-ужасен от замъка Сант Анджело, за който се говореше, че машините за виртуална болка не спирали да работят нито за миг. В някоя от орбиталните тъмници никой не можеше да чуе крясъците ти. Беше сигурен, че заповедта да се яви на аудиенция при папата е обикновена ирония, начин да го измъкнат без съпротива от Търговския мир. Можеше да се обзаложи на каквото и да е, че след няколко дни — а може би само след няколко часа — официалният му костюм и пелерина ще са окървавени, пропити от пот дрипи.

Грешеше във всяко едно отношение. Разузнавателният таран намали скоростта си над равнината на еклиптиката и Исозаки разбра каква е целта им: замъкът Гандолфо, „лятната резиденция“ на папата.

Дисковото устройство в креслото му работеше и когато таранът се отдели от ескортиращите го фотонни кораби и се спусна към масивния, напомнящ на картоф астероид, той го включи на външен изглед. Дълъг повече от четирийсет клика и широк двайсет и пет, замъкът Гандолфо представляваше малка планета със синьо небе и богата на кислород атмосфера, поддържана в сдържащи полета клас двайсет. Хълмовете и терасираните склонове бяха покрити със зеленина и жита, скулптираните планини бяха залесени и горите изобилстваха на дребни животни. Исозакн видя под кораба древно италианско селце, но знаеше, че мирната гледка е измамна: околните мирски бази можеха да унищожат всеки кораб или флот, а във вътрешността на самия астероид бяха разположени гарнизони с повече от десет хиляди швейцарски гвардейци й елитни мирски войници.

Разузнавателният таран разпери крилете си и прелетя последните десет километра с безшумните си електроимпулсни двигатели. Исозаки видя облечени в пълна бойна униформа швейцарски гвардейци, издигащи се във въздуха, за да ескортират кораба през последните пет клика. Богатата слънчева светлина се отразяваше в динамичнопоточните им брони и прозрачни шлемове, докато кръжаха около тарана и бавно приближаваха към замъка. Неколцина от тях насочиха към кораба сонди, за да потвърдят с дълбочинни радари и инфрачервени сензори онова, което им казваше за броя и самоличността на пътниците и екипажа кодираното съобщение.