Касад кимна.

— Но ще се върнат — продължи Енея. — И отново със сила. Не само, за да омиротворят Марс, но и за да окупират цялата система. — Тя замълча, за да се огледа наоколо. Проследих погледа й и видях тъмните човешки фигури, които се движеха из скалистото поле. Носеха оръжия.

— Трябва да ги задържите извън системата, полковник — заяви приятелката ми. — Направете всичко, каквото трябва… жертвайте всички, които трябва… но през следващите пет стандартни години ги задръжте извън системата на Старата Земя.

Никога не бях чувал Енея да говори толкова твърдо и жестоко.

— Пет стандартни години — повтори полковник Касад. Можех да видя усмивката на тънките му устни зад визьора на шлема му. — Няма проблем. Ако ставаше дума за пет марсиански години, може би щеше да ми се наложи да се понапъна.

Енея се усмихна. Фигурите се приближаваха сред навяващия пясък.

— Ще трябва да поемете ръководството на марсианското съпротивително движение — с убийствено сериозен глас каза тя. — По какъвто и да е начин.

— Ще го направя — не по-малко твърдо отвърна Касад.

— Обединете отделните племена и бойни фракции — поръча Енея.

— Ще го направя.

— Сключете по-здрав съюз с воините от Бойната машина.

Касад кимна. Фигурите вече бяха на по-малко от сто метра. Можех да видя насочените им към нас оръжия.

— Защитавайте Старата Земя — каза Енея. — На всяка цена задръжте Мира на разстояние.

Бях шокиран. Полковник Касад също трябва да бе изненадан.

— Искате да кажете системата на Старата Земя — поправи я той.

Енея поклати глава.

— Старата Земя, Федман. Дръжте Мира на разстояние. Разполагате приблизително с една година, за да овладеете цялата система. Успех.

Двамата се ръкуваха.

— Майка ви беше прекрасна, смела жена — каза полковникът. — Ценях дружбата й.

— И тя ценеше вашата.

Тъмните фигури се приближаваха, като продължаваха да се крият зад скали и дюни. Полковник Касад закрачи към тях, високо вдигнал дясната си ръка, все още спокойно отпуснал автоматичното си оръжие.

Енея застана до мен и отново стисна ръката ми.

— Студено е, нали, Рол?

Наистина беше. Последва проблясък като безболезнен удар по тила и ние бяхме на мостика на „Игдразил“. Приятелите ни отстъпиха назад при внезапното ни появяване — страхът на човека от магията трудно умира. Марс се въртеше червен и студен отвъд клоните и сдържащото поле на кораба.

— Какъв е курсът, почитаема Онази, която учи? — попита Хет Мастийн.

— Просто обърнете натам, накъдето можем ясно да виждаме звездите — отвърна Енея.

„Игдразил“ продължаваше напред. „Дървото на болката“, така го наричаше неговият капитан, храмерският Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Не можех да споря. Всеки скок изтискваше все повече енергия от Енея, моята любима, моята бедна, уморена Енея, и всяко отдалечаване изпълваше изчерпващия се източник на енергия с все по-дълбока тъга. И през цялото време Шрайка стоеше безполезен и сам на високата си платформа като ужасен бушприт на обречен кораб или като мрачен ангел на смъртта, увенчал върха на тъжна коледна елха.

След като оставихме полковник Касад на Марс, дърволетът се прехвърли в орбита около Мауи-обетована. Светът се бунтуваше, но се намираше дълбоко в космоса на Мира и аз очаквах безброй мирски бойни кораби да се нахвърлят отгоре ни. Но през няколкото часа, докато останахме там, никой не ни нападна.

— Една от ползите от нападението на армадата срещу Биосферното звездно дърво — с тъжна ирония каза Енея. — Вътрешните системи са останали почти без бойни кораби.

Сега беше ред на Тео да бъде изпратена от Енея на Мауи-обетована. Аз отново придружих приятелката си и нейната приятелка.

Премигнах, за да проясня очите си от бялата светлина, и се озовах на подвижен остров. Дървесните му платна се изпълваха с топъл тропичен вятър, небето и морето бяха поразително сини. Наоколо плаваха и други острови и от двете ни страни се виждаше бялата пяна зад опашките на делфините.

На високата платформа имаше хора и макар да бяха озадачени от появяването ни, те не се уплашиха. Тео прегърна високия рус мъж и неговата тъмнокоса съпруга, които дойдоха да ни посрещнат.

— Енея, Рол — каза тя, — приятно ми е да ви запозная с Мерин и Денеб Аспик-Коро.

— Мерин? — повторих аз и усетих силното ръкостискане на мъжа.

— Десет поколения след първия Мерин Аспик — усмихна се той. — Но съм негов пряк потомък. Както Денеб е потомка на нашата известна дама Сайри. — Той прегърна Енея през рамо. — Ти се върна точно, както обеща. И доведе със себе си нашия най-яростен боец.

— Върнах се — кимна Енея. — И трябва да я закриляте. През следващите дни и месеци стойте надалеч от Мира.

Денеб Аспик-Коро се засмя. Без каквато и да е следа от желание отбелязах, че може би е най-здравата, най-красива жена, която съм виждал.

— Всъщност, ние бягаме, за да се спасим, Онази, която учи. На три пъти се опитвахме да унищожим нефтената платформа при Трите течения и на три пъти ни връхлитаха като Томасови ястреби. Сега просто се надяваме да стигнем до Екваториалния архипелаг, да се скрием сред мигриращите острови и накрая да се прегрупираме в подводната база Лат Нула.

— Пазете я на всяка цена — повтори Енея. После се обърна към Тео. — Ще ми липсваш, приятелко.

Тео Бърнард видимо се опитваше да не заплаче, но не успя и яростно прегърна Енея.

— Цялото това време… беше прекрасно — задавено пророни тя и се отдръпна назад. — Моля се да успееш. Моля се и да се провалиш… за твое добро.

Енея поклати глава.

— Моли се всички ние да успеем. — Тя протегна ръка за сбогом и се върна на долната платформа при мен.

Усещах опияняващия морски дъх на сол и риба. Слънцето блестеше толкова силно, че ме караше да присвивам очи но температурата бе съвършена. Водата по кожата на делфините беше толкова чиста, колкото и собствената ми пот. Представих си как завинаги оставам на това място.

— Трябва да вървим — каза Енея и ме хвана за ръка. В мига, в който излизахме от гравитационния кладенец на Мауи-обетована, на радара се появи фотонен кораб, но ние не му обърнахме внимание. Енея стоеше сама на мостика и гледаше към звездите. Приближих се и застанах до нея.

— Можеш ли да ги чуеш? — промълви тя.

— Звездите ли? — попитах.

— Световете — отвърна Енея. — Хората на тях. Техните тайни и мълчания. Толкова много туптящи сърца.

Поклатих глава.

— Когато не съм съсредоточен върху нищо друго, все още ме преследват гласове и образи отвсякъде. Други времена. Баща ми, който ловува из мочурищата с братята си. Отец Главк, когото Радамант Немес убива.

Тя ме погледна.

— Видял си това?

— Да. Беше ужасно. Той не можеше да види кой го е нападнал. Падането… мракът… студът… миговете на болка преди да умре. Беше отказал да приеме кръстоида. Затова Църквата го бе пратила на Сол Дракони Септем… в изгнание сред ледовете.

— Да — рече Енея. — През последните десет години много пъти съм докосвала тези негови последни спомени. Но той има и други, Рол. Топли и красиви спомени… пълни със светлина. Надявам се да ги откриеш.

— Искам само гласовете да млъкнат — искрено отвърнах аз. — Това… — посочих към дърволета наоколо, към хората, които познавахме, към Хет Мастийн, застанал на мостика си. — Всичко това е прекалено важно.

Енея се усмихна.

— Наистина е прекалено важно. Тъкмо това е проклетият проблем, нали? — Тя отново обърна лице към звездите.

— Не, Рол, онова, което трябва да чуеш преди да направиш стъпката, не е езикът на мъртвите… нито дори на живите. А… същността на нещата.

Поколебах се. Не исках да се правя на глупак, но все пак казах:

… Милиони приливи и отливи ще минат във непосилен гнет. Но той не ще умре, дорде не се изпълни всичко. Ако докрай…

Енея ме прекъсна:

… проникне в глъбините на магията и обясни смисъла на всички движения, форми и звуци, ако изследва всички материи и видове чак до техните символни същности, то той не ще умре…