Тя отново се усмихна.

— Чудя се как е чичо Мартин. Дали прекарва годините в студен сън? Дали се дърли с бедните си андроидни слуги? Все още ли работи над недовършените си „Песни“? Във всичките си сънища никога не съм успявала да видя чичо Мартин.

— Той умира — казах аз. Енея удивено премигна.

— Сънувах го… видях го… тази сутрин — поясних. — Размразил се е за последен път, така каза на верните си слуги. Машините поддържат живота му. Пулсеновите процедури най-после са го изхабили. Той… — Замълчах.

— Кажи ми — настоя Енея.

— Той ще остане жив, докато не те види отново — продължих аз. — Но е много слаб. Енея извърна очи.

— Странно е — каза тя. — Майка ми се е карала с чичо Мартин през цялото време на поклонението. Понякога едва не са се хващали за гушата. Преди смъртта й той беше най-близкият й приятел. Сега… — Гласът и секна.

— Просто трябва да останеш жива, хлапе — отвърнах аз и открих, че собственият ми глас звучи странно. — Остани жива и здрава и се върни, за да видиш стареца. Дължиш му го.

— Хвани ме за ръка, Рол.

Корабът се телепортира с ослепителен проблясък.

Около Тау Сети Сентър незабавно ни атакуваха, не само мирски кораби, но и фотонни кораби на бунтовниците, борещи се за независимост на планетата под ръководството на амбициозната жена архиепископ Ахила Силваски. Сдържащото поле заблестя като свръх-нова.

— Определено не можеш да се телепортираш през това — казах аз на Енея, когато тя подаде ръце на Тромо Трочи от ДОМУ и мен.

— Човек не може да се телепортира през каквото и да е — твърна приятелката ми, стисна ръцете ни и ние бяхме на Повърхността на някогашната столица на рухналата Хегемония.

Тромо Трочи никога не беше стъпвал на ТС2, всъщност изобщо не бе напускал Тян Шан, но търговските му интереси бяха възбудени от разказите за този бивш капиталистически център на човешката вселена.

— Жалко, че нямам с какво да търгувам — каза хитрият търговец. — За около шест месеца на толкова продуктивен свят бих могъл да изградя търговска империя.

Енея бръкна в раницата си и извади тежък златен слитък.

— Това би трябвало да ти стигне за начало — каза тя. — Но не забравяй истинските си задължения тук. Стиснал слитъка, дребният мъж се поклони.

— Никога няма да ги забравя, Онази, която учи. Не съм изтърпял напразно мъките на научаването на езика на мъртвите.

— Просто остани жив през следващите няколко стандартни месеца — отвърна Енея. — Сигурна съм, че после ще успееш да си осигуриш транспорт до който си поискаш свят.

— Ще дойда, където и да сте, г. Енея — каза търговецът и за първи път го виждах изобщо да проявява някъв признак на вълнение. — И ще дам цялото си богатство — минало, бъдещо и фантазирано, — за да го направя.

Тези думи ме накараха да премигна. Дойде ми наум, че мнозина от учениците на Енея може би бяха — навярно бяха — малко влюбени в нея и в същото време изпитваха към приятелката ми огромно благоговение. Но да го чуя от устата на този мислещ единствено за пари търговец — това ми идваше прекалено много.

Енея го докосна по ръката.

— Пази се.

„Игдразил“ все още беше под атака, когато се върнахме. И продължаваше да е, когато Енея ни телепортира от системата.

Вътрешността на града-свят Лусус бе същата, каквато си я спомнях от краткото си пребиваване: поредица от кошерни кули над вертикалните каньони от сив метал Тук се сбогувахме с Джордж Тсаронг и Джигме Норбу. На слаба светлина набитият, мускулест Джордж — разплакан, докато прегръщаше Енея — можеше да мине за среден лусусианец, но мършавият като скелет Джигме щеше да изпъква сред кошерните тълпи. Но Лусус беше свикнал с чуждоземци и нашите двама надзиратели щяха да са добре, докато имаха пари. Лусус обаче бе един от малкото мирски светове, върнали се към универсалните кредитни карти, а Енея нямаше такива в раницата си.

Няколко минути след като излязохме от пустите коридори на кошера Дрег, към нас се приближиха седем души в тъмночервени наметала. Застанах между Енея и тези зловещи фигури, но вместо да ни атакуват, седмината мъже паднаха на колене на хлъзгавия под, сведоха глави и напевно произнесоха:

— Култът към Шрайка — тъпо отбелязах аз. — Мислех си, че са изчезнали — че са били очистени по време на Падането.

— Предпочитаме да бъдем наричани Църквата на Последното изкупление — каза първият мъж, като се изправи на крака, но все още свел глава към Енея. — И не… не сме били „очистени“, както се изразихте… а само се скрихме под земята. Добре дошла, Дъще на светлината. Добре дошла, Невесто на Аватара.

Енея с видимо нетърпение поклати глава.

— Не съм невеста на никого, епископ Дюруйен. Това са двамата мъже, които доведох да поверя под ваша закрила за следващите десет месеца.

Облеченият в червено епископ сведе плешивата си глава.

— Точно както казват твоите пророчества, Дъще на светлината.

— Не са пророчества — отново възрази Енея. — Обещания. — Тя се обърна и за последен път прегърна Джордж и Джигме. — Ще се видим ли отново, Архитекте? — попита Джигме.

— Не мога да ви го обещая — каза Енея. — Но ви обещавам че ако е по силите ми, пак ще бъдем заедно. Последвах я обратно по пустия, влажен коридор на кошера на Дрег, където нашето заминаване нямаше да изглежда толкова чудотворно, че да подхрани допълнително и без това достатъчно богатата митология на култа към Шрайка.

На Тсинтао-Хсишуанг Панна се сбогувахме с Далай лама и неговия брат Лабсанг Самтен. Лабсанг заплака. Момчето лама не.

— Китайският диалект на местното население е ужасен — заяви Далай лама.

— Ала ще го разбирате, Ваше светейшество — отвърна Енея. — И те ще ви слушат.

— Но вие сте моята учителка — полуядосано рече момчето. — Как мога да ги уча без ваша помощ?

— Ще ви помагам — обеща Енея. — Ще се опитам да ви помагам. И после зависи от вас. И от тях.

— Ще можем да споделяме причастието с тях, нали? — попита Лабсанг.

— Ако те го пожелаят — каза тя. После се обърна към момчето. — Ще ми дадете ли благословията си, Ваше светейшество?

Детето се усмихна.

— Аз съм този, който трябва да моли за благословия, Учителко.

— Моля ви — настоя Енея и отново долових немощта в гласа й. Далай лама се поклони и каза със затворени очи:

— Това е от „Молитвата на Кунту Сангпо“, както ми беше разкрита чрез видението на моя тертон в един от предишните ми животи:

Енея се поклони на момчето.

— Дворецът на Първичното празно пространство — промълви тя. — Колко по-изящно определение от моето тромаво „Празнота, Която Обвързва“. Благодаря ви. Ваше светейшество.

Детето се поклони.

— Аз ви благодаря, почитаема Учителко. Нека смъртта ви е по-бърза и безболезнена, отколкото и двамата очакваме.

Двамата с Енея се върнахме на дърволета.

— Какво искаше да каже той? — попитах аз, поставил ръце на раменете й. — „По-бърза и безболезнена смърт“. Какво искаше да каже, по дяволите? Да не би да имаш намерение да бъдеш разпната? Това твое проклето месианско превъплъщение до същия странен край ли трябва да доведе? Отговори ми, Енея! — Осъзнах, че я разтърсвам… че разтърсвам своята скъпа приятелка, своето любимо момиче. Отпуснах ръце.