Енея ме прегърна.

— Просто остани с мен, Рол. Остани с мен, докато можеш.

— Ще остана — казах аз и я потупах по гърба. — Кълна се, че ще остана.

На Фуджи се сбогувахме с Кенширо Ендо и Харуюки Отаки. На Денеб Драй това беше дете, което никога не бях виждал — десетгодишно момиче на име Катерин, — което остана само и привидно без да се страхува. На Сол Дракони Септем, онзи свят със замръзнал въздух и смъртоносни духове, на който коварно бяха убити отец Главк и нашите читчатукски приятели, почти с радост пожела да остане тъжният и замислен работник Римси Кипуп. На Невърмор това бе друг мъж, когото нямах честта да познавам — тих възрастен господин, който приличаше на по-любезен и по-млад брат на Мартин Силенъс. На Божия горичка, където десет стандартни години по-рано А. Бетик беше загубил част от ръката си, двамата храмерски лейтенанти на Хет Мастийн се телепортираха заедно с Енея и мен и не се завърнаха. На Хеброн, на който вече почти не бяха останали еврейски заселници, но за сметка на това имаше хиляди добри християнски колонисти, пратени от Мира, двамата сенешай алуитски емпати Ллииоонн и Ооееаалл се телепортираха, за да се сбогуват с нас в една пустинна вечер, докато скалите все още отразяваха слънчевите лъчи.

На Парвати иначе веселите сестри Куку Се и Кей Се се разплакаха и прегърнаха и двама ни на сбогуване. На Аскуит остана семейство от двама родители и пет златокоси деца. Над белите облаци и синия океански свят на Mare Infinitum — свят, само от името на който ме побиваха тръпки при спомените за болката и приятелството — Енея помоли сержант Грегориъс да се телепортира заедно с нея, за да се срещне с бунтовниците и да подкрепи тяхната кауза.

— И да оставя капитана? — попита гигантът, очевидно шокиран от предложението. Де Соя пристъпи напред.

— Вече няма капитан, сержант. Мой скъпи приятелю. А само този свещеник без Църква. И подозирам, че ще сме по-полезни, ако се разделим, отколкото ако останем заедно. Прав ли съм, г. Енея?

Приятелката ми кимна.

— Надявах се, че Ломо ще е мой представител на Mare Infinitum — отвърна тя. — Контрабандистите, бунтовниците и ловците на светлоусти на този свят биха уважавали толкова силен мъж. Но това ще е трудно и опасно… бунтът продължава да гори тук и Мирът не взима затворници.

— Не ме плаши опасността! — извика Грегориъс. — Готов съм сто пъти да умра от истинската смърт заради справедлива кауза.

— Зная, сержант — каза Енея.

Гигантът погледна към бившия си капитан и после обратно към нея.

— Момиче, зная, че не обичаш да говориш за бъдещето, макар да знаем, че от време на време му хвърляш по едно око. Но я ми кажи… има ли някакъв шанс пак да се срещна с моя капитан?

— Да — отвърна Енея. — И с хора, които си смятал за мъртви… като капрал Кий.

— Тогава ще ида. Ще направя както искаш. Може вече да не съм от Corpus Helvetica, но дисциплината, на която ме научиха там, е дълбоко вкоренена.

— Ние не искаме от теб дисциплина — каза отец де Соя. — Става дума за нещо по-трудно и по-дълбоко. Сержант Грегориъс се замисли.

— Да — накрая отвърна той и за миг се обърна с гръб към всички. — Да вървим, момиче — после каза сержантът и подаде ръка на Енея.

Оставихме го на изоставена платформа някъде край Южното крайбрежие, но Енея му каза, че подводниците ще пристигнат един ден по-късно.

Над Мадредедиос отец де Соя пристъпи напред, но Енея вдигна ръка и го спря.

— Това е моят свят — каза свещеникът. — Роден съм тук. Енорията ми беше тук. Представям си, че ще умра тук.

— Възможно е — отвърна Енея, — но вие сте ми нужен за по-сложно място и по-опасна работа, Федерико.

— Къде? — попита свещеникът с тъжния поглед.

— Пацем — заяви тя. — Последната ни цел. Приближих се.

— Почакай малко, хлапе — намесих се аз. — Аз ще дойда с теб на Пацем, ако все още настояваш да идем там. Ти ми каза да остана с теб. — Гласът ми звучеше войнствено и отчаяно дори за самия мен.

— Да — потвърди Енея и ме докосна по китката със студените си пръсти. — Но бих искала отец де Соя да дойде заедно с нас, когато настъпи моментът.

Йезуитът изглеждаше смутен и малко разочарован, но сведе глава. Очевидно дисциплината в Ордена на Иисус беше вкоренена по-дълбоко, отколкото в Corpus Helvetica.

Накрая тяншанският майстор Войтек Майер и неговата годеница зидарката Вики Гросели проявиха желание да останат на Мадредедиос.

На Фрийхолм се сбогувахме с Януш Куртика. На Кастроп-Роксел, неотдавна тераформиран и колонизиран от Мира, това бе войникът Джигме Паринг, който се съгласи да открие бунтовниците. Над Пестеливост, докато мирските бойни кораби превръщаха сдържащото ни поле във вихър от шум и светлина, напред пристъпи жена на име Хелън Дийн 0’Брайън и пое ръката на Енея. На Надежда двамата с приятелката ми се сбогувахме с бившия кмет на Йо-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. На Трева, потънали до раменете в жълтата прерия, покриваща света, се простихме с Ишър Перпет, един от смелите въстаници, когото отец де Соя беше спасил от мирска затворническа галера. На Кум-Рияд, на който джамиите бързо бяха сривани с булдозери или превръщани в катедрали от новите мирски заселници, ние се телепортирахме посред нощ и шепнешком се сбогувахме с бежанец от този свят на име Меруин Мухамед Али и с нашия някогашен преводач на Тян Шан, умния Пери Самдуп.

Над Ренесанс Минор, докато към нас с очевидни унищожителни намерения се носеше ято от бойни кораби, напред пристъпи мълчаливият бивш затворник Хоуган Либлър.

— Бях шпионин — каза бледият мъж. Говореше на Енея, но гледаше право към отец де Соя. — Продавах верността си за пари, за да мога отново да дойда на този свят и да си върна загубените семейни земи и богатство. Продадох своя капитан и душата си.

— Сине мой — каза отец де Соя, — тези грехове отдавна са ти опростени, ако изобщо са били грехове… и от твоя капитан, и, което е по-важно, от Господ. Всичко е наред.

Либлър бавно кимна.

— Гласовете, които чувам, откакто отпих от виното с г. Енея… — Гласът му секна. — Познавам много хора на този свят — вече с по-укрепнал глас продължи той. — Иска ми се да се върна вкъщи и да започна този нов живот.

— Добре — каза Енея и му подаде ръката си.

На Витъс-Грей-Балианъс Б тримата с Енея и Дорье Фамо се телепортирахме сред пустошта далеч от реката с нейните ферми и пъстри къщи, където милият народ на Спиралния спектър на Амойет ме бе излекувал и ми беше помогнал да избягам от Мира. Тук имаше само купчини камъни и сухи дерета, лабиринти от тунелни входове в скалата и прашни бури, навявани откъм кървавия залез на скрития в черни облаци хоризонт. Напомняше ми за Марс, само че тук въздухът бе по-топъл, по-плътен и с по-силен мирис на смърт и кордит.

Забулените фигури ни заобиколиха почти незабавно, насочили иглени пушки и адски бичове. Отново се опитах да застана между Енея и опасността, но те ни обкръжиха под навяващия червен вятър и вдигнаха оръжията си.

— Почакайте! — извика познат глас и един от забулените воини се спусна по червената дюна, за да застане пред нас.

— Почакайте! — отново извика женският глас на онези, които бяха готови да стрелят, и жената свали качулката си.

— Дем Лоа! — възкликнах аз и пристъпих напред, за да прегърна ниската жена в обемисти бойни дрехи. Видях, че по бузите й се стичат сълзи и оставят кални бразди.

— Ти доведе твоята Избрана — каза жената, която ме бе спасила. — Точно, както обеща.

Представих й Енея и Дорье Фамо. Чувствах се едновременно глупаво и радостно. Дем Лоа и Енея се погледнаха за миг и после се прегърнаха.

Озърнах се наоколо към другите фигури, все още останали назад в червения сумрак.

— Къде е Дем Риа? — попитах аз. — Алем Микаил Дем Алем? И децата ви — Бин и Сее Амбре?

— Мъртви са — отвърна Дем Лоа. — Всички са мъртви, освен Сес Амбре, която изчезна след последното нападение от Бомбасино.

Останах зашеметен, онемял.

— Бин Риа Дем Лоа Алем умря от болестта си — продължи Дем Лоа, — но останалите загинаха във войната с Мира.