— Войната с Мира — повторих аз. — Моля се на Господ да не съм я започнал аз… Дем Лоа вдигна ръка.

— Не, Рол Ендимион. Не си я започнал ти. Онези от Спиралния спектър на Амойет, които ценяхме собствения си начин на живот, отхвърлихме кръста… това е причината за войната. Когато дойде при нас, бунтът вече беше започнал. След като си отиде, мислехме, че сме спечелили. Страхливите войски в мирската база Бомбасино помолиха за мир, пренебрегнаха заповедите на командирите си в космоса и сключиха договор с нас. Но пристигнаха още мирски кораби. Бомбардираха собствената си база… после дойдоха в нашите села. Оттогава водим война. Когато се приземиха и се опитаха да окупират земите ни, ние убихме много от тях. Те пратиха още повече.

— Дем Лоа — казах аз, — толкова, толкова съжалявам. Тя опря ръка на гърдите ми и кимна. Видях усмивката, която си спомнях от часовете, прекарани заедно. Тя отново погледна към Енея.

— Ти си онази, за която той говореше в делириума и болката си. Ти си онази, която обича. Ти обичаш ли го, дете?

— Обичам го — отвърна Енея.

— Добре — кимна Дем Лоа. — Би било тъжно, ако човек, който си мисли, че умира, изразява такава любов към някого, а той не му отвръща със същите чувства. — Тя погледна към Мълниеносната свиня, безмълвна и царствена. — Ти жрица ли си?

— Не съм жрица — отвърна Дорье Фамо, — а игуменка на манастира Самден Гомпа. Дем Лоа й показа зъбите си.

— И управляваш монаси? Мъже?

— Аз… ги напътствам — поправи я Мълниеносната свиня. Вятърът развяваше стоманеносивата й коса.

— Все същото — засмя се Дем Лоа. — Добре дошла тогава, Дорье Фамо. — После се обърна към Енея. — Ти ще останеш ли с нас, дете? Или само ни докосваш и продължаваш нататък, както предсказват нашите пророчества?

— Трябва да продължа — каза Енея. — Но бих искала да оставя тук Дорье Фамо като ваш съюзник и… връзка между нас.

Дем Лоа кимна.

— Сега тук е опасно — обърна се към Мълниеносната свиня тя.

Дорье Фамо се усмихна. Силата на двете изпълваше въздуха наоколо като почти осезаема енергия.

— Добре — рече Дем Лоа и ме прегърна. — Бъди нежен с любимата си, Рол Ендимион. Бъди нежен с нея в часовете, дарени ви от циклите на живот и хаос.

— Ще бъда — обещах аз.

Дем Лоа погледна към Енея.

— Благодаря ти, че дойде, дете. Такава беше нашата воля. Такава беше надеждата ни. — Двете жени отново се прегърнаха. Внезапно изпитах срам, сякаш бях довел Енея у дома си, за да я запозная с майка ми или с Баба.

Дорье Фамо докосна и двама ни за благословия.

— Кале пе а — рече на Енея тя.

Отдалечихме се в здрача на прашната буря и се телепортирахме с блясък на бяла светлина. На спокойния мостик на „Игдразил“ попитах приятелката си:

— Какво ти каза?

— Кале пе а — повтори тя. — Това е древно тибетско сбогукане, когато керванът се готви за изкачване по високите върхове. Означава „върви бавно, ако искаш да се завърнеш“.

И така продължи на още сто свята, всеки от които посещавахме съвсем за кратко, но всяко сбогуване бе трогателно по различен начин. Трудно ми е да кажа колко дни и нощи прекарахме в това последно пътуване с Енея, защото беше изпълнено само с телепортиране, с проблясък на светлина, когато дърволетът изчезваше на едно място и се появяваше на друго, а когато всички бяха прекалено уморени, за да продължат, „Игдразил“ оставаше да се носи из пустия космос няколко часа, докато ерговете почиваха и останалите от нас се опитвахме да спим.

Спомням си поне три от тези периоди на сън, така че навярно сме пътували само три дни и нощи. А може би сме пътували седмица или повече и сме спали само три пъти. Но си спомням, че двамата с Енея почти не спяхме и нежно се любехме, сякаш всеки път, когато се прегръщахме, можеше да е последен.

През едно от тези кратки уединения аз й прошепнах:

— Защо правиш това, хлапе? Просто всички не можем да станем като прокудените и да улавяме слънчевата светлина в крилете си. Искам да кажа… беше прекрасно… но аз обичам планетите. Обичам пръстта под краката си. Харесва ми просто да съм… човек. Да съм мъж.

Енея се подсмихна и докосна лицето ми. Спомням си, че светлината бе слаба, но че можех да видя капчиците пот между гърдите й.

— И на мен ми харесва да си мъж, Рол, обич моя.

— Искам да кажа… — тромаво започнах аз.

— Зная какво искаш да кажеш — промълви Енея. — И аз обичам планетите. И на мен ми харесва да съм човек… просто да съм жена. Не правя всичко това заради някаква утопична еволюция на човечеството, заради превръщането ни в прокудени ангели или в сенешайски емпати.

— Тогава защо? — прошепнах в косата й аз.

— Просто заради възможността за избор — тихо отвърна тя. — Заради възможността да продължим да сме хора, каквото и да означава това за онзи, който избира.

— Да изберем отново ли? — попитах.

— Да — кимна Енея. — Даже това да означава да изберем нещо, което вече е било избрано. Даже това да означава да изберем Мира, кръстоида и съюза с Техноцентъра.

Не я разбрах, но в този момент повече се интересувах от това да я прегръщам.

След секунди мълчание Енея каза:

— Рол… аз също обичам пръстта под краката си, шумоленето на вятъра в тревата. Би ли направил нещо за мен?

— Всичко — отвърнах аз.

— Ако умра преди теб — прошепна тя, — искам да върнеш праха ми на Старата Земя и да го разпръснеш там, кълето двамата сме били най-щастливи заедно. Ако ме бе пронизала в сърцето, нямаше да ме заболи толкова силно.

— Ти ми каза, че мога да остана с теб — накрая дрезгаво, ядосано и смутено промълвих аз. — Че мога да дойда с теб навсякъде.

— И наистина е така, обич моя — прошепна Енея. — Но ако аз умра преди теб, ще направиш ли това за мен? Почакай няколко години и после разпръсни праха ми там, където сме били най-щастливи на Старата Земя.

Искаше ми се да я стисна в ръцете си, докато не извика. Докато не се откаже от молбата си. Вместо това попитах:

— Как, по дяволите, ще се върна на Старата Земя? Тя е в По-малкия Магеланов облак, нали? На около сто и шейсет хиляди светлинни години оттук, нали?

— Да — потвърди Енея.

— Е, нима отново ще отвориш телепортаторните врати, за да мога да се върна там?

— Не — каза тя. — Тези врати завинаги са затворени.

— Тогава как, по дяволите, очакваш да… — Затворих очи. — Не искай това от мен, Енея.

— Вече го поисках, обич моя.

— Вместо това поискай да умра с теб.

— Не — поклати глава тя. — Искам да живееш заради мен. Да направиш това за мен.

— Дявол да го вземе — измърморих.

— Това „да“ ли означава, Рол?

— Това означава „дявол да го вземе“ — казах аз. — Мразя мъчениците. Мразя предопределението. Мразя любовните истории с тъжен край.

— И аз — прошепна Енея. — Ще направиш ли това за мен?

Изсумтях.

— Къде сме били най-щастливи на Старата Земя? — накрая попитах аз. — Сигурно имаш предвид Талиезин-запад, защото не сме ходили заедно на много други места.

— Ще разбереш — прошепна тя. — Хайде да спим.

— Не искам да спя — грубо отвърнах аз.

Тя ме прегърна. Беше истинска наслада да спим заедно при нулевата гравитация на Звездното дърво. Още по-възхитително бе да спим заедно на малкото си легло в личната си каюта при слабата гравитация на „Игдразил“. Не можех да си помисля, че някога ще съм в състояние да спя без нея.

— Да разпръсна праха ти, а? — накрая прошепнах аз.

— Да — измърмори тя, по-скоро насън, отколкото будна.

— Хлапе, скъпа моя, обич моя — казах аз, — ти си луда малка кучка.

— Да — измърмори моята Енея. — Но съм твоята луда малка кучка. Скоро заспахме.

През последния ни ден Енея ни телепортира в звездна система с червено джудже клас МЗ и прекрасен земеподобен свят, въртящ се в близка орбита около него.

— Не — каза Рахил, когато малката ни група застана на мостика на Хет Мастийн. Онези триста ученика на Енея, тръгнали от Звездното дърво, ни бяха оставяли един по един на мирските светове като бутилки, хвърляни в огромен океан, но без послания. Сега бяхме останали отец де Соя, Рахил, Енея, капитанът Хет Мастийн, А. Бетик, неколцина клонинги.от екипажа, ерговете долу и аз. И Шрайка, безмълвен и неподвижен на високата си платформа.