— Колко? — попитах аз. Голото ми тяло внезапно се вледени. Най-дългото ни пътуване — до системата на Ренесанс Вектор — бе отнело десет дни корабно време и пет месеца време-дълг за очакващия ни мирски флот. — Колко дълго ще е пътуването? — отново казах аз.

— Три стандартни месеца, осемнайсет дни, шест часа и няколко минути — информира ме корабът.

— Не е прекалено зле за време-дълг — отвърнах аз. За последен път бях видял Енея точно след шестнайсетия й рожден ден. Сега щеше да ме настигне с няколко месеца. Косата й може би щеше да е по-дълга. — По време на скока до системата на Ренесанс имахме по-голям време-дълг.

— Това не е време-дълг, г. Ендимион, а корабно време. Този път студът по цялото ми тяло беше действителен. Езикът ми сякаш надебеля.

— Три месеца корабно време… колко време-дълг е това?

— За онзи, който ни очаква на Тян Шан ли? — попита корабът. Безименният свят се бе превърнал в далечна точица зад нас, докато ускорявахме към точката на прехвърляне. — Пет години, два месеца и един ден — съобщи корабът. — Както ви е известно, време-дълговият алгоритъм не е линейна функция на С-плюс продължителността, а включва фактори като…

— О, Божичко — прекъснах го аз и вдигнах ръка към студеното си, влажно чело в ковчега на автохирурга. — О, по дяволите.

— Боли ли ви, г. Ендимион? Болкомерът показва, че не е така, но пулсът ви започна да прескача. Можем да увеличим дозата болкоуспокоителни…

— Не! — изръмжах. — Не, всичко е наред. Просто… пет години… по дяволите.

„Дали Енея знае това? Дали е знаела, че се разделяме за цели години от нейния живот?“ Навярно трябваше да накарам кораба да мине през телепортатора надолу по течението на реката. Не, Енея бе казала да го взема и да отлетя с него на Тян Шан. Последния път телепорталът ни беше отвел на Mare Infinitum. Кой знае къде щях да се окажа този път.

— Пет години — промълвих аз. — О, по дяволите. Тя ще е… по дяволите, Кораб… тя ще е на двайсет и една години. Зряла жена. Ще пропусна… няма да видя… тя няма да си спомня…

— Сигурен ли сте, че не изпитвате болка, г. Ендимион? Жизнените ви признаци са неравномерни.

— Остави това, Кораб.

— Да приготвя ли автохирурга за криогенна сомния?

— Незабавно, Кораб. Кажи му да ме приспи, докато лекува крака ми и се справя с треската довечера. Искам поне десет часа сън. Колко време остава до точката на прехвърляне?

— Само седемнайсет часа. Тя е доста навътре в тази система.

— Добре — казах аз. — Събуди ме след десет часа. Приготви ми обилна закуска. Като преди, когато празнувахме „неделя“ по време на пътуването ни.

— Ясно. Нещо друго?

— Да, имаш ли някакъв холос на… на Енея… от последното ни пътуване?

— Запазил съм няколко часа такива записи, г. Ендимион. Например, когато плувахте в балона с нулева гравитация на външния балкон. Разговора ви за преимуществата и недостатъците на религията и рационалността. Уроците по летене в централната шахта, когато…

— Добре — прекъснах го аз. — Приготви ми ги. Ще ги прегледам на закуска.

— Ще приготвя автохирурга за три месеца криогенна сомния след седемчасовото прекъсване на съня ви утре — каза корабът. Поех си дъх.

— Добре.

— Хирургът иска незабавно да проведе лечението на увредените нерви и да ви инжектира антибиотици, г. Ендимион. Желаете ли да заспите?

— Да.

— Със или без сънища? Лекарството може да бъде изменено за което и да е от тези две неврологични състояния.

— Никакви сънища — отсякох аз. — Никакви сънища сега. По-късно ще има достатъчно време за това.

— Много добре, г. Ендимион. Лек сън.

Намирам се на пазара Фари заедно с А. Бетик, Джигме Норбу и Джордж Тсаронг, когато чувам новината, че на Тян Шан, „Райската планина“, най-после са пристигнали мирски кораби и войски.

— Трябва да съобщим на Енея — казвам аз. Около, над и под нас хиляди тонове скеле се клати и скърца под тежестта на тълпите, които купуват, продават, разменят, спорят и се смеят. Малцина са чули за появата на Мира. Малцина ще разберат смисъла на това, когато чуят. Вестта ни съобщава монах на име Чим Дин, който току-що се е завърнал от столицата Потала, където работи като учител в Зимния дворец на Далай лама. За щастие всяка втора седмица Чим Дин също работи на Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“, проект на Енея, и ни спира на пазара Фари на път за Храма. Така ние сме сред първите извън двора в Потала, които чуваме за пристигането на Мира.

— Пет кораба — беше казал Чим Дин. — Няколко десетки християни. Около половината от тях воини в червено и черно. Около половината от останалите са мисионери, всички в черно. Наеха старата гомпа на сектата на Червената шапка край Ран Цо, Езерото на видрите, близо до Фалоса на Шива. Осветиха част от гомпата като параклис на техния триединен Бог. Далай лама няма да им позволи да използват летящите си машини или да минават отвъд южния хребет на Средното царство, но им разреши свободно да се придвижват в този район.

— Трябва да съобщим на Енея — повтарям на А. Бетик аз, като се навеждам към него, за да ме чуе над шума на пазара.

— Трябва да съобщим на всички в Йо-кунг — отговаря андроидът. Той се обръща и казва на Джордж и Джигме да свършват с пазаруването и да не забравят да се уговорят с носачите да доставят поръчаните въжета и още бамбук бонзай за постройката, после надига голямата си ра. ница, пристяга катераческото си снаряжение на ремъците си и ми кима.

Взимам собствената си тежка раница и повеждам групата надолу по стълбите към кабелното равнище.

— Струва ми се, че по Горния път ще е по-бързо, отколкото по Долния, нали?

Синьокожият мъж кимва. Бях се колебал дали да предложа да се върнем по Горния път, тъй като за А. Бетик щеше да е трудно да се справя с кабелите и пързалките само с една ръка. Когато отново се срещнахме, аз се бях изненадал, че не си е направил метална кука — лявата му ръка все още завършваше с гладко чуканче по средата между китката и лакътя му, — но скоро видях, че използва кожен ремък и различни кожени приспособления, компенсиращи липсващата му длан.

— Да, г. Ендимион — отвръща той. — По Горния път. Той е много по-бърз. Съгласен съм. Освен ако не искате да използвате някой от летците за куриер.

Поглеждам го, като си мисля, че се шегува. Летците са безумна порода. Те се хвърлят с парапланерите си от високите сгради и скали, прекосяват огромните пространства между хребетите и върховете, които не са свързани с кабели или мостове, наблюдават птиците, търсят топли въздушни течения, сякаш от това зависи живота им… защото животът им наистина зависи от това. Няма равни участъци, на които летецът да може да се приземи, ако коварните ветрове променят посоката си или ако парапланерът му се повреди. Принудителното кацане върху хребет почти винаги означава смърт. Спускането към облаците долу винаги означава смърт. И най-малката грешка в преценката на вятъра, въздушните течения, реактивната струя… всяка грешка означава за летеца смърт. Ето защо те живеят сами, изповядват таен култ и печелят цели състояния като изпълняват поръчките на Далай лама и разнасят съобщения от столицата Потала, развяват във въздуха молитвени знамена по време на будистките празници, пренасят спешни писма от търговци до главните им офиси, за да изпреварят конкурентите си или — поне така казва легендата — посещават източния връх на Тян Шан, изолиран за месеци всяка местна година от повече от сто клика въздух и смъртоносен облак.

— Мисля, че не би трябвало да доверяваме тази новина на летец — отвръщам аз.

А. Бетик кимва.

— Да, г. Ендимион, но парапланерите могат да се купят тук на пазара. На сергията на гилдията на летците. Можем да купим два и да се върнем обратно по най-късия път. Много са скъпи, но бихме могли да продадем част от зигокозите.

Никога не съм в състояние да разбера кога моят приятел андроид се шегува. Спомням си последния път, когато бях под покрива на параплатното и трябваше да се боря с треперенето си.