— Извинете ме, г. Ендимион. На мен ли говорите? Гласът ме стресна и едва не се изпуснах от клона. Все още вкопчен в него с дясната си ръка, аз вдигнах лявата си китка пред очите си и я загледах на сумрачната светлина. Инфотермът излъчваше слабо сияние.

— Хм, проклет да съм. Мислех, че си повреден, Кораб.

— Този уред е повреден, сър. Паметта му е изтрита. Невралните вериги са съвсем мъртви. Функционират само комуникационните чипове, при това с аварийна енергия.

Намръщих се към лентата.

— Не разбирам. Щом паметта ти е изтрита и невралните ти вериги са…

Реката теглеше счупения ми крак и ме мамеше да се пусна от клона. За миг не бях в състояние да говоря.

— Кораб? — накрая казах аз.

— Да, г. Ендимион?

— Ти си тук.

— Разбира се, г. Ендимион. Точно както ми наредихте с г. Енея. С радост мога да съобщя, че всички необходими ремонти бяха…

— Покажи се — заповядах аз.

Бе почти съвсем тъмно. Около мен се стелеше мъгла.

Космическият кораб изплува хоризонтално на повърхността. Носът му беше само на двайсет метра от мен по средата на течението и го задръстваше като внезапно изникнала скала, като огромен черен кит. който пръскаше водни струи. По носа му премигваха навигационни светлини и мократа му черна опашка плуваше далеч навътре в мъглата.

Засмях се. Или проплаках. А може би само простенах.

— Искате ли да доплувате до мен, сър? Или аз да дойда при вас?

Пръстите ми се изхлузваха.

— Ела при мен — отвърнах и с две ръце се вкопчих за клона.

На палубата за криогенна сомния, където по време на пътуването ни от Хиперион спеше Енея, имаше корабен лекар. Беше древен — по дяволите, целият кораб бе древен, — но авторемонтната му система функционираше, беше добре зареден и — според информацията на словоохотливия кораб отпреди четири години — прокудените си бяха поиграли с него в дните на Консула. Работеше.

Лежах в ултравиолетовата топлина, докато безшумните устройства сондираха кожата ми, мажеха натъртванията ми, шиеха по-дълбоките рани, вкарваха във вените ми болкоуспокоителни и довършваха прегледа ми.

— Фрактурата е сложна, г. Ендимион — съобщи корабът. — Бихте ли желали да погледнете рентгеновите снимки и ултразвуковите графии?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Как ще я оправим?

— Вече започнахме — каза корабът. — В момента се намества костта. Докато спите, ще извършим ултразвуково присаждане. Заради възстановяването на засегнатите нерви и мускулни тъкани, лекарят препоръчва поне десетчасов сън.

— Чудесно — съгласих се аз.

— Диагностикът най-много се безпокои за треската ви, г. Ендимион.

— Тя е резултат от счупването, нали?

— Не — отвърна корабът. — По-скоро изглежда сте получили вирусна бъбречна инфекция. Ако не бъде лекувана, тя ще ви убие преди страничните ефекти от счупената бедрена кост.

— Ободрителна мисъл — отбелязах аз.

— Как така, сър?

— Няма значение. Спомена, че си се ремонтирал напълно, така ли?

— Напълно, г. Ендимион. В момента съм в по-добро състояние, отколкото преди инцидента, ако не възразявате да се похваля. Знаете ли, страхувах се, че заради загубата на някои материали ще се наложи да синтезирам въглеродно-въглеродни матрици от доста бедните скални субстрати на тази река, но скоро открих, че като рециклирам част от неизползваните компоненти на хидравличните амортисьори, станали излишни след модификациите на прокудените, мога с трийсет и два процента да повиша ефикасността на авторемонта, ако…

— Няма значение, Кораб — прекъснах го аз. Отсъствието на болка ме правеше почти лекомислен. — Колко време ти трябваше, за да свършиш ремонта?

— Пет стандартни месеца — отвърна корабът. — Осем и половина местни месеца. Този свят има странен лунен цикъл с две изключително ексцентрични луни, които според мен са специално докарани астероиди заради…

— Пет месеца — отново го прекъснах аз. — И през останалите три и половина години просто си чакал, така ли?

— Да — каза корабът. — Както ми заповядахте. Надявам се че А. Бетик и г. Енея са добре.

— И аз се надявам, Кораб. Но съвсем скоро ще разберем. Готов ли си да напуснеш това място?

— Функционират всички корабни системи, г. ЕНДИМИОН. Очаквам заповедите ви.

— Заповедта е дадена — отвърнах аз. — Да тръгваме. Корабът включи холодисплея и видях, че се издигаме над реката. Вече беше съвсем тъмно, но обективите за нощно виждане показваха придошлите води и телепортаторната арка, която се намираше само на неколкостотин метра нагоре по течението. В мъглата не я бях забелязал. Издигнахме се над реката, после и над вихрещите се облаци.

— Равнището на реката се е повишило от миналия път, когато бях тук — казах аз.

— Да — потвърди корабът. Започна да се вижда заоблеността на планетата, слънцето отново се издигна над купестите облаци. — Всеки местен орбитален цикъл — който приблизително се равнява на единайсет стандартни месеца — приижда за период от около три стандартни месеца.

— Значи вече знаеш кой е този свят? — попитах аз. — Когато те оставихме тук, не беше сигурен.

— Напълно съм убеден, че тази планета не е сред двете хиляди осемстотин шейсет и седем свята от Общия каталожен указател — отвърна корабът. — Астрономическите ми наблюдения показаха, че не е нито в космоса на Мира, нито в някогашната Мрежа на световете, нито пък в Периферията.

— Не е нито в старата Мрежа на световете, нито пък в Периферията — повторих аз. — Къде е тогава?

— Приблизително двеста и осемдесет светлинни години по посока на галактическия северозапад от периферийната система, известна като ННГС 4645 Делта — информира ме корабът.

Чувствах се леко замаян от болкоуспокоителните.

— Нов свят — казах аз. — Отвъд Периферията. Защо тогава имаше телепортатори? Защо реката беше част от Тетида?

— Не зная, г. Ендимион. Но трябва да отбележа, че докато се ремонтирах на речното дъно, дистанционните ми сензори наблюдаваха множество интересни форми на живот. Освен подобното на речна манта създание, което вие с г. Енея и А. Бетик забелязахте надолу по течението, тук има повече от триста птицеподобни и поне два хуманоидни вида.

— Два хуманоидни вида ли? Искаш да кажеш хора.

— Не — възрази корабът. — Хуманоиди. Определено не са хора от Старата Земя. Представителите на единия вид са съвсем дребни — малко по-високи от метър — и са двустранно симетрични, но имат коренно различна скелетна структура и характерно червеникаво оцветяване.

През ума ми прелетя спомен за червена монолитна скала, която двамата с Енея бяхме разузнали на загубеното хокингово килимче по време на краткия ни престой тук. Малки стъпала, изсечени в гладкия камък. Разтърсих глава, за да проясня мислите си.

— Това е интересно, Кораб. Но хайде да определим посоката си. — Заоблеността на света бе станала ясно изразена и звездите блестяха, без да премигват. Корабът продължаваше да се издига. Минахме покрай картофообразна луна и излязохме от орбита. Безименният свят се превърна в ослепителна сфера от огрени от слънцето облаци. — Известна ли ти е планетата на име Тян Шан или „Райска планина“?

— Тян Шан — повтори корабът. — Да. Ако не ме лъже паметта, никога не съм бил там, но имам координатите. Малък свят в Периферията, обитаван от бегълци от Третата китайска гражданска война в края на Хеджира.

— И няма никакви проблеми да стигнеш там?

— Поне не се очакват такива — отвърна корабът. — Обикновен скок с хокингов двигател. Макар че ви препоръчвам по време на скока да използвате автохирурга като кабина за криогенна сомния.

Отново поклатих глава.

— Ще остана буден, Кораб. Поне след като лекарят ми излекува крака.

— Препоръчвам ви да не го правите, г. Ендимион. Намръщих се.

— Защо? По време на предишните скокове двамата с Енея останахме будни.

— Да, но това бяха сравнително кратки пътувания в старата Мрежа на световете — обясни корабът. — В онова, което сега наричате космос на Мира. Това пътуване ще е малко по-продължително.