— Тръгваш ли днес, Рол? — пита отец Дюре с мекия си френски акцент.

— Веднага щом си допия това чудесно кафе. — Слънцето сгрява голите ми ръце и шия.

— Къде ще идеш? — пита отец де Соя.

Понечвам да отговоря и после затварям уста. Съзнавам, че нямам никаква представа. Къде да търся детето на Енея? Ами ако Наблюдателят го е отвел в някоя далечна система, която не мога да достигна със свободно телепортиране? Ами ако са се върнали на Старата Земя… наистина ли съм способен да се телепортирам на сто и шейсет хиляди светлинни години разстояние? Енея го правеше. Но може би с помощта на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Дали някой ден щях да съм в състояние да чувам тези гласове в сложния хор на Празнотата? Всичко ми се струваше прекалено огромно, мъгляво и маловажно.

— Не зная къде ще отида — чувам се да казвам с гласа на изгубило се момче. — Исках да ида на Старата Земя заради желанието на Енея, което… праха й… но… — Засрамен, че отново проявявам чувствата си, аз махвам с ръка към планината от стопен камък, която някога е била замъкът Сант Анджело. — Може би ще се върна на Хиперион. За да видя Мартин Силенъс. — „Преди да умре“, мислено прибавям аз.

Всички стоим на скалата, допиваме последните капки от студеното кафе и изтръскваме последните трохи от вкусните кифлички. Внезапно ме поразява очевидна мисъл.

— Искате ли да дойдете с мен? — питам ги. — Или да идете някъде другаде? Струва ми се, че ще си спомня как да телепортирам… и Енея ни взимаше със себе си, просто като ни хващаше за ръка. Не, тя телепортира целия „Игдразил“, само като го пожела.

— Ако отиваш на Хиперион — казва отец де Соя, — бих желал да те придружа. Но първо трябва да ти покажа нещо. Извинете ни, отец Дюре, Басин.

Следвам ниския свещеник обратно до селото и неговата малка черква. В ризницата — голяма колкото да побере дървен шкаф за одежди и втори олтар за нафората и виното — де Соя разтваря завесата на малка ниша и изважда къс метален цилиндър, колкото термос за кафе. Той ми го подава и аз протягам ръка, пръстите ми достигат само на сантиметри и тогава внезапно замръзвам, неспособен да го докосна.

— Да — казва свещеникът. — Прахът на Енея. Каквото успяхме да съберем. Не е много, страхувам се.

Пръстите ми треперят, все още неспособни да докоснат матовия метален цилиндър.

— Как? Кога? — със заекване питам аз.

— Преди последната атака на Техноцентъра — тихо казва де Соя. — Неколцина от нас, които освободихме затворниците, решихме, че е разумно да вземем кремираните останки на младата ти приятелка. Всъщност, имаше хора, които искаха да ги открием и да ги запазим като свещена реликва… началото на нов култ. Но аз чувствах, че Енея не би желала това. Прав ли съм бил, Рол?

— Да — отвръщам и ръката ми вече видимо трепери. Все още не мога да докосна цилиндъра и почти не съм в състояние да говоря. — Да, абсолютно, напълно — яростно изричам аз. — Тя нямаше да го понесе. Щеше да ругае само при мисълта за това. Не мога да ви кажа колко пъти сме разговаряли за трагедията на последователите на Буда, които го почитали като бог, а останките му като реликви. Буда също е искал да кремират тялото му и да разпръснат праха му, за да… — Тук трябва да замълча.

— Да — кимва де Соя. Той изважда от шкафа черна брезентова чанта и поставя вътре цилиндъра. После прехвърля чантата през рамо. — Ако искаш, аз мога да го нося, докато пътуваме заедно.

— Благодаря — мога само да отвърна аз. Не съм в състояние да свържа живота, енергията, кожата, блестящите очи, чистия женски аромат на Енея, нейния допир, смях, глас, коса и изключително физическо присъствие с този малък метален цилиндър. Навеждам глава, преди свещеникът да успее да види колко силно трепери.

— Готов ли сте да тръгваме? — най-после питам аз. Де Соя кимва.

— Моля те, нека само да кажа на приятелите ми в селото, че ще отсъствам няколко дни. Ще можеш ли да ме върнеш тук по пътя си… където и да отиваш?

Премигвам. Разбира се, че ще мога. Бях смятал, че заминаването днес ми ще е окончателно. Но докато съм жив, Пацем… както и всяко друго място в познатата вселена… никога няма да е по-далеч за мен от една стъпка. „Ако отново си спомня как да чувам музиката на сферите. Ако успея да взема със себе си друг човек. Ако това не е бил еднократен подарък, който съм загубил, без да го съзнавам.“ Вече треперя целият. Казвам си, че просто е от голямото количество кафе и хрипливо отвръщам:

— Да, няма проблем. Ще ида да побъбря с отец Дюре и Басин, докато се приготвите.

Възрастният йезуит и младият войник са в края на малка нива и спорят дали сега е най-подходящото време да приберат реколтата. Чувам Дюре да признава, че мнението му за незабавно прибиране до голяма степен е повлияно от любовта му към царевичните кочани. Когато приближавам, двамата ми се усмихват.

— Отец де Соя ще замине ли с теб? — пита Дюре.

Кимвам.

— Моля те, предай най-горещите ми добри пожелания на Мартин Силенъс — казва йезуитът. — Преди много години и на много светове оттук двамата преживяхме заедно интересни неща. Чувал съм за така наречените му „Песни“, но признавам, че нямам желание да ги прочета. — Дюре се усмихва. — Разбрах, че хегемонийските закони за клевета вече не действали.

— Според мен той се бори да остане жив толкова време само, за да довърши „Песните“ си — тихо отвръщам аз. — Сега вече никога няма да го направи.

Отец Дюре въздъхва.

— Никой живот не е достатъчно дълъг за онзи, който иска да твори, Рол. Или за онзи, който просто иска да разбере себе си и живота си. Това навярно е проклятието да си човек, но е също и блаженство.

— Как така? — питам аз, но преди Дюре да успее да отговори, към нас се присъединяват отец де Соя и неколцина селяни. Оживено разговаряме, сбогуваме се и те ме канят да се върна отново. Поглеждам към черната чанта и виждам, че свещеникът я е напълнил с други неща, освен кутията с праха на Енея.

— Чисто расо — забелязал погледа ми казва де Соя. — Малко чисто бельо. Чорапи. Няколко праскови. Библията ми, требникът и необходимото за отслужване на месата, Не съм сигурен кога ще се върна. — Той посочва към другите наоколо. — Забравил съм как точно се прави. Трябва ли ни повече пространство?

— Мисля, че не — отвръщам аз. — Може би двамата с вас трябва да сме във физически контакт. Поне за първия опит. — Обръщам се и се ръкувам с Кий и Дюре. — Благодаря ви.

Кий се усмихва и отстъпва назад, сякаш ще се издигна върху стълб от пламъци и той не иска да бъде изгорен. Отец Дюре за последен път ме потупва по рамото.

— Струва ми се, че пак ще се видим, Рол Ендимион — казва той. — Макар че навярно няма да е в близките две години.

Не разбирам. Току-що бях обещал няколко дни по-късно да върна отец де Соя. Но кимвам, сякаш всичко ми е ясно, повторно се ръкувам с него и се отдръпвам.

— Да си стиснем ли ръцете? — пита де Соя. Поставям дланта си върху рамото на дребния свещеник, точно както Дюре ме бе потупал секунда по-рано, и проверявам дали плочата ми е здраво завързана с ремъка.

— Така би трябвало да стане — решавам аз.

— Хомофобия — с дяволита момчешка усмивка отбелязва де Соя.

— Нежелание да изглеждам глупаво по-често от необходимото — пояснявам аз и затварям очи, съвсем сигурен, че този път няма да чуя музиката на сферите, че ще съм забравил как да направя стъпката през Празнотата. „Е — мисля си аз, — поне кафето и събеседниците тук са приятни, яко се наложи да остана завинаги.“

Бялата светлина ни заобикаля и обгръща.

Бях смятал, че двамата със свещеника ще се появим през деня в изоставения град Ендимион, навярно точно до кулата на стария поет, но когато премигнахме, за да проясним очи от блясъка на Празнотата, се озовахме сред мрак в хълмиста равнина. Вятърът свиреше из тревата, която достигаше до коленете ми и до бедрата на отец де Соя.

— Успяхме ли? — възбудено попита йезуитът. — На Хиперион ли сме? Не ми изглежда познато, но пък аз съм виждал само части от северния континент, при това преди повече от единайсет стандартни години. Всичко наред ли е? Гравитацията ми се струва такава, каквато си я спомням. Въздухът е… по-сладък.