Но тя ме бе помолила да взема праха й и да го разпръсна на Старата Земя. Да го разпръсна там, където най-много се бяхме смели и обичали.

Пацем. Във въртопа от енергия на Празнотата, вече излязъл от шрьодингеровата килия, но съществуващ единствено като чиста квантова вероятност, аз взех решение и се телепортирах на Пацем.

Ватиканът е смазан, сякаш юмрукът Божий се е стоварил от небето с ярост, надхвърляща каквото и да е човешко разбиране. Огромният бюрократичен град наоколо е разрушен. Космодрумът е унищожен. Широките булеварди са превърнати в шлака и са в развалини. Египетският обелиск, който преди се извисяваше по средата на площад „Св. Петър“, е отсечен в основата си и десетките колонади около овалното пространство са съборени като вкаменени дървета. Куполът на базиликата „Св. Петър“ е разбит и е пропаднал през централната галерия и величествената фасада, за да се пръсне на парчета по строшените стъпала. Ватиканската стена е съборена на стотици места и изцяло липсва в продължение на големи участъци. Сградите, някога защитени зад средновековните зидове — Апостолическият дворец, Тайните архиви, казармите на швейцарската гвардия, приютът „Св. майка Тереза“, папските покои, Сикстинската капела — всичко е разбито, изгорено, съборено и унищожено.

Замъкът Сант Анджело от тази страна на реката е стопен. Извисяващият се цилиндър — двайсетметрова каменна кула, издигаща се от огромната си квадратна основа — се е превърнал в грамада от изстинала лава.

Виждам всичко това, докато вървя по булеварда от строшени плочи откъм източната страна на реката. Мостът Сант Анджело пред мен е разкъсан на три части и е потънал във водата. Трябва да кажа, че Нови Тибър е изврял, оставяйки стъкло на мястото на пясъчното речно дъно. Някой е опънал въжен висящ мост над пълното с останки дере между бреговете.

Това е Пацем — няма никакво съмнение. Рядката, студена атмосфера не се е променила от времето, когато тримата с отец де Соя и Енея пристигнахме тук в деня преди смъртта на скъпото ми момиче, макар че тогава валеше и беше сиво, а сега небето сияе от залеза, който превръща Дори разбития купол на „Св. Петър“ в прелестна гледка.

Почти е замайващо да вървя свободен под открито небе след месеците, прекарани в тесния ми затвор. Притискам плочата към себе си като щит, като някакъв талисман, като Библия, и крача по някога гордите булеварди с омекнали колене. Месеци наред умът ми бе съпреживявал спомени от много места и на много хора, но собствените ми очи, дробове, крака и кожа бяха забравили усещането за истинска свобода. Въпреки скръбта, душата ми ликува.

Външно телепортирането беше същото като преди с Енея но на по-дълбоко равнище разликата бе огромна. Същият беше проблясъкът бяла светлина, лекотата на внезапния преход, слабият шок от различното въздушно налягане и гравитация. Но този път чух светлината, не само я видях Бях пренесен от музиката на звездите и техните безбройни светове и избрах онзи, на който исках да стъпя. От моя страна нямаше никакво усилие, нямаше голям разход на енергия, освен необходимостта да се съсредоточа и внимателно да избера. И музиката не беше стихнала съвсем — предполагам, че никога няма да стихне, — но сега се носеше в далечината, сякаш музиканти репетираха точно зад хълма за летен вечерен концерт.

Сред руините на града виждам следи от оцелели. На златистия хоризонт се движат две волски каруци и зад тях се очертават човешки силуети. От тази страна на реката има колиби, прости тухлени къщи сред старите каменни развалини, черква, още една малка черква. Някъде иззад мен се носи миризмата на месо, печено на открит огън, и характерният смях на деца.

Тъкмо се насочвам натам, когато иззад останките, които някога може да са били стражеви пост на входа на замъка Сант Анджело, се появява мъж. Той е дребен и енергичен, лицето му е полускрито под брада и косата му е сресана на опашка отзад, но очите му са нащрек. Носи пушка с куршуми от онези, които преди швейцарската гвардия използваше в церемониални случаи.

За миг двамата се споглеждаме — невъоръженият, отслабнал мъж, който няма нищо друго, освен перото и плочата, и загорелият от слънцето ловец, стиснал пушката си — и после се познаваме. Никога не съм го срещал, нито той мен, но съм го виждал в спомените на други чрез Празнотата, Която Обвързва, макар че когато го видях за първи път, носеше униформа и броня и лицето му бе гладко обръснато — а последния път беше гол и подложен на мъчения. Не зная как ме е познал, но го разбирам по очите му в мига, преди да остави пушката настрани и да се приближи, за да стисне дланта ми в двете си ръце.

— Рол Ендимион! — извиква той. — Денят настъпи! Слава Богу! Добре дошъл. — Брадатият призрак ме прегръща и отстъпва назад. После отново ме поглежда и широко се усмихва.

— Ти си капрал Кий! — глупаво казвам аз. Спомням си очите му, виждани най-често през погледа на отец де Соя, докато заедно с Кий, сержант Грегориъс и копиеносец Ретик години наред ни преследваха из този ръкав на галактиката.

— Бившият капрал Кий — отвръща усмихнатият мъж. — Сега просто Басин Кий, гражданин на Нови Рим, енориаш от енорията „Св. Анна“, ловуващ храната за утрешния ден. — Той поклаща глава и ме поглежда. — Рол Ендимион. Боже мой. Някои смятаха, че никога няма да успееш да избягаш от онова проклето шрьодингерово котешко нещо.

— Знаели сте за шрьодингеровото яйце?

— Разбира се — казва Кий. — Това е част от Съпреживения миг. Енея знаеше къде те отвеждат. Затова знаехме и всички ние. И усещахме присъствието ти чрез Празнотата, разбира се.

Внезапно ми се зави свят и ми се пригади. Светлината, въздухът, огромното разстояние до хоризонта… Хоризонтът се разлюля, сякаш го гледахме от борда на малък кораб в бурно море. Затворих очи. Когато ги отворих, Кий ме държеше за ръка и ми помагаше да седна на голям бял камък, сякаш отскубнат от катедралата далеч оттатък стъклената река.

— Боже мой, Рол — казва той, — оттам ли се телепортира? Никъде другаде ли не си бил?

— Да — отвръщам аз. — Не. — Два пъти бавно си поемам дъх и питам: — Какво е Съпреживеният миг? — Бях чул главната буква в гласа му.

Дребният мъж ме проучва с ясния си, интелигентен поглед. Гласът му е тих.

— Съпреживеният миг на Енея — казва той. — Всички го наричаме така, макар че, разбира се, е нещо повече от един миг. Всички мигове на мъченията и смъртта й.

— И вие ли ги изпитахте? — питам аз. Внезапно усещам, че около сърцето ми се стяга юмрук, въпреки че не зная дали е от радост или от ужасна скръб.

— Всички ги изпитаха — казва Кий. — Всички ги съпреживяха. Всички, разбира се, освен мъчителите.

— Всички на Пацем? — питам аз.

— На Пацем — отвръща той. — На Лусус и на Ренесанс Вектор. На Марс, Ком-Рияд, Ренесанс Минор и Тау Сети Сентър. На Фуджи, Иксион, Денеб Драй и Горчивината на Сибиату. На Света на Бърнард, Божия горичка и Mare Infinitum. На Тсинтао Хсишуанг Панна, Патауфа и Грумбридж Дайсън Д. — Кий прави пауза и се усмихва на молитвено напевния си глас. — Почти на всички светове, Рол. И помежду им. Ние знаем, че Звездното дърво е изпитало Съпреживения миг… всички биосфери го изпитаха.

Премигвам.

— И други звездни дървета ли има?

Кий кимва.

— Как е възможно всички тези светове… да са съпреживели този миг? — питам аз и откривам отговора, още докато произнасям въпроса.

— Да — промълвява бившият капрал Кий. — Всички места, на които Енея е ходила, често заедно с теб. Всички светове, на които е оставила ученици, приели причастието и отхвърлили кръстоида. Нейният Съпреживян миг… часът на смъртта й… беше като сигнал, предаван и препредаван на всички тези светове.

Разтърквам лицето си. Чувствам го изтръпнало.

— Значи само онези, които вече са били приели причастието или са учили при Енея, са съпреживели този момент? — казвам аз.

Кий поклаща глава.

— Не… те бяха предавателните станции. Те изтеглиха Съпреживения миг от Празнотата, Която Обвързва и го препредадоха на всички.