— На всички? — тъпо повтарям аз. — Дори на онези десетки и стотици милиарди в Мира, които носят кръста ли?

— Които носеха кръста — поправя ме Басин Кий. — Тогава мнозина от тези вярващи решиха да не носят повече паразита на Техноцентъра в телата си.

Започвам да разбирам. Последните съпреживени мигове на Енея бяха нещо повече от думи, мъчения, болка и ужас — бях усетил мислите й, бях съпреживял разбирането й за мотивите на Техноцентъра, за действителния паразитизъм на кръстоида, за циничното използване на човешката смърт, за да изсмукват своите неврални мрежи, за ламтежа на Лурдъсами за власт, за объркването на Мустафа и абсолютната нечовечност на Албедо… Щом всички бяха съпреживели същия Съпреживян миг, в който бях крещял и се бях мятал из резервоара си на автоматичния фотонен кораб-затвор, това беше ярък и ужасен миг за човешката раса. И всяко живо човешко същество трябва да бе чуло последното й „Обичам те, Рол“, докато пламъците я поглъщаха.

Слънцето залязва. Златни лъчи сияят сред руините на западния бряг на реката и хвърлят лабиринт от сенки по източния бряг. Стопената маса на замъка Сант Анджело се стича надолу към нас като планина от течно стъкло. „Тя ме помоли да разпръсна праха й на Старата Земя. А аз не мога да направя за нея дори това. Провалих я даже в смъртта й.“

Вдигам поглед към Басин Кий.

— А на Пацем? — питам аз. — Тя нямаше ученици на Пацем, когато… О. — Енея бе отпратила отец де Соя точно преди обреченото ни на гибел появяване на пътеката в базиликата „Св. Петър“ и го помоли да си тръгне с монасите, а после да се скрие в града, който познаваше толкова добре, да избягва Мира, каквото и друго да се случи. Когато той беше възразил, Енея му каза: „Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение“. И отец де Соя бе излязъл в дъжда. И после беше станал предавателната станция, за да разпространи последните страдания и проникновения на любимото ми момиче сред няколко милиарда души на Пацем.

— О — казвам аз, без да свалям очи от Кий. — Но последния път, когато те видях… чрез Празнотата… ти беше в криогенна сомния в онази… — С отвращение махнах с ръка към стопената грамада на замъка Сант Анджело.

Кий отново кимва.

— Наистина бях в криогенна сомния, Рол. Бях поставен като парче месо в хладилна камера в подземна тъмница недалеч от мястото, където убиха Енея. Но изпитах Съпреживения миг. Всеки жив човек го изпита — заспал, пиян, умиращ или луд.

Мога само да гледам към мъжа. Сърцето ми отново се къса от разбиране. Накрая казвам:

— Как се измъкна? Оттам? — Сега и двамата гледаме към развалините на Светата служба. Кий въздъхва.

— Съвсем скоро след Съпреживения миг избухна революция. Много хора — мнозинството тук на Пацем — вече не искаха да имат нищо общо с кръстоидите и предателската Църква, която ги беше имплантирала. Някои все още бяха достатъчно цинични, за да сключват тази сделка с Дявола в замяна на физическото си възкресяване, но още през първата седмица милиони… стотици милиони потърсиха причастието и освобождение от кръста на Техноцентъра. Привържениците на Мира се опитаха да ги спрат. Започна битка… революция… гражданска война.

— Пак — казвам аз. — Също като Падането на телепортаторите преди три века.

— Не — възразява Кий. — В никакъв случай толкова ужасно. Не забравяй, щом научи езика на мъртвите и живите, човек изпитва болка, когато наранява друг. Привържениците на Мира нямаха такива задръжки, но пък навсякъде бяха малцинство.

Посочвам към света от руини.

— И наричаш това „задръжки“? Наричаш това „не толкова ужасно“?

— Това не е резултат от революцията срещу Ватикана Мира и Светата служба — мрачно отвръща Кий. — Тя беше сравнително безкръвна. Лоялистите избягаха с архангелски космически кораби. Техният Нови Ватикан е на свят наречен Мадя… истинска клоака, в момента охранявана от половината от стария флот и от няколко милиона лоялисти.

— Тогава кой? — питам и продължавам да гледам към опустошенията наоколо.

— Техноцентърът — въздъхва Кий. — Създанията Немес разрушиха града и после завзеха четири архангелски кораба. Обстреляха ни от космоса, след като си тръгнаха лоялистите. Техноцентърът побесня. Навярно още беснее. Но това не ни интересува.

Внимателно оставям плочата на белия камък и се оглеждам наоколо. От развалините се появяват още мъже и жени и остават на почтително разстояние от нас, но ни наблюдават с огромен интерес. Облечени са в работни дрехи и ловно облекло, а не в мечи кожи и дрипи. Очевидно са хора, живеещи на сурово място в тежко време, но не са диваци. Русо момче срамежливо ми махва с ръка. Отвръщам му.

— Всъщност, не отговорих на въпроса ти — казва Кий. — Стражите ме освободиха… освободиха всички затворници… по време на хаоса след Съпреживения миг. През онази седмица много затворници из този ръкав на галактиката откриха вратите отворени. След причастието… е, трудно е да държиш затворен или да мъчиш някой друг, когато наполовина съпреживяваш болката му чрез Празнотата, Която Обвързва. А след Съпреживения миг прокудените съживиха и милиардите евреи, мюсюлмани и други, отвлечени от Техноцентъра… и ги върнаха от лабиринтните планети на родните им светове.

За минута мисля над думите му. После питам:

— Отец де Соя жив ли е?

Кий още по-широко се усмихва.

— Предполагам, може да се каже, че е жив. Той е нашият енорийски свещеник в „Св. Анна“. Ела, ще те заведа при него. Вече знае, че си тук. Дотам са само пет минути път.

Де Соя ме прегръща толкова яростно, че ребрата ме боят цял час след това. Свещеникът носи обикновено черно расо и римска якичка. „Св. Анна“ не е голямата черква, която бяхме видели във Ватикана, а малък параклис от тухли и кирпич, разположен в разчистен район на източния бряг. Изглежда енорията се състои от стотина семейства които си изкарват прехраната с лов и земеделие в някогашен голям парк от тази страна на космодрума. Докато се храним в осветеното пространство пред преддверието на черквата, аз се запознавам с повечето от тези сто семейства и всички изглеждат искрено благодарни, че съм останал жив и съм се върнал в света на живите.

Когато нощта окончателно се спуска, тримата с Кий и де Соя се оттегляме в жилището на свещеника: спартанска стая зад черквата. Отец де Соя изважда бутилка вино и ни налива по чаша.

— Една от малкото положителни страни на падането на цивилизацията, такава, каквато я познаваме — казва той, — е, че навсякъде, където решиш да копаеш, откриваш частни изби с отлично вино. Това не е кражба. Това е археология.

Кий вдига чашата си, сякаш за наздравица, после се поколебава.

— За Енея? — предлага той.

— За Енея — кимваме ние с отец де Соя. Пресушаваме чашите си и свещеникът отново ги напълва.

— Колко време ме нямаше? — питам аз. Както винаги, лицето ми се зачервява от виното. Енея често ме поднасяше за това.

— От Съпреживения миг изминаха тринайсет стандартни месеца — отвръща де Соя.

Поклащам глава. Трябва да съм прекарал времето в писане на разказа и в очакване да умра, работейки по трийсет или повече часа, прекъсвани от кратки периоди на сън, после още трийсет-четирийсет часа. Учените наричаха това „свободен пробег“: загубване на всякаква връзка с цикличния ритъм.

— Поддържате ли някакъв контакт с другите светове? — Поглеждам към Кий и отговарям на собствения си въпрос: — Трябва да поддържате. Басин ми разказа за реакцията към Съпреживения миг на други светове и за завръщането на отвлечените милиарди.

— Малко кораби пристигат тук — отвръща де Соя, — но след изчезването на архангелите, пътуването отнема време. Храмерите и прокудените използват дърволетите си, за да връщат бежанците, но останалите от нас мразим да пътуваме с хокингов двигател, след като разбираме колко вреден е за средата на Празнотата. А колкото и усилия да полагат всички, малцина успяха да се научат да чуват музиката на сферите достатъчно, за да правят онази първа стъпка.

— Не е толкова трудно — казвам аз и се подсмихвам, докато отпивам от пивкото вино. — Адски е трудно — прибавям после. — Извинявайте, отче. Де Соя снизходително кимва.