— Наистина е адски трудно. Стотици пъти съм усещал, че съм близо, но в последния момент винаги губя съсредоточеността си.

Поглеждам към дребния свещеник.

— Вие сте останали католик — накрая казвам аз. Отец де Соя отпива от старата чаша.

— Не само, че останах католик, Рол. Аз преоткрих какво означава да си католик. Да си християнин. Да си вярващ.

— Дори след Съпреживения миг на Енея ли? — питам. Съзнавам, че капрал Кий ни наблюдава от края на масата. Сенките от газените лампи танцуват по топлите кирпичени стени.

Де Соя кимва.

— Вече бях разбрал поквареността на Църквата в нейния съюз с Техноцентъра — съвсем тихо отвръща той. — Съпреживените проникновения на Енея само подчертаха какво означава за мен да съм човек… и дете на Христа.

Мисля за това минута по-късно, когато отец де Соя прибавя:

— Носят се приказки, че искали да ме направят епископ, но аз отклонявам предложенията. Тъкмо затова останах в този район на Пацем, въпреки че повечето от жизнеспособните общности са далеч от старите градски центрове. Дори само един поглед към руините на нашата прекрасна традиция оттатък реката ми напомня за глупостта да залагаш твърде много на йерархията.

— Значи няма папа? — питам аз. — Няма свети отец? Де Соя свива рамене и налива на трима ни още вино. След тринайсет стандартни месеца на рециклирана храна без алкохол виното отива право в главата ми.

— Монсиньор Лукас Оди избяга и от революцията, и от нападението на Техноцентъра и установи папство в изгнание на Мадя — с остри нотки в гласа си казва свещеникът.

— Не вярвам, че някой от предишния Мир, освен непосредствените му защитници и последователи в тази система, го почитат като истински папа. — Той отпива от виното си — Не за първи път Майката Църква е имала антипапа.

— Ами папа Урбан XVI? Умря ли от инфаркта си?

— Да — потвърждава Кий, като се навежда напред и отпуска силните си пръсти върху масата. — Беше ли възкресен? — интересувам се.

— Не точно — отвръща той.

Поглеждам към бившия капрал в очакване на обяснение, но не получавам.

— Пратих съобщение оттатък реката — обажда се отец де Соя. — Забележката на Басин би трябвало да се изясни всеки момент.

Наистина, минута по-късно завесите на входа на удобната малка ниша на де Соя се разтварят и вътре влиза висок мъж с черно расо. Това не е Ленар Хойт. Това е човек, когото никога не съм срещал, но когото усещам, че познавам добре — изящните му ръце, издълженото му лице, големи, тъжни очи, широко чело и оредяваща сребриста коса. Изправям се, за да се ръкувам с него, да се поклоня, да целуна пръстена му… каквото и да е.

— Рол, момчето ми, момчето ми — казва отец Пол Дюре. — Какво удоволствие да се запозная с теб. Колко се развълнувахме всички, че се завърна.

Възрастният свещеник силно стисва ръката ми, здраво ме прегръща и после отива при шкафа на де Соя, сякаш си е у дома, намира чаша, напълва умивалника с вода, измива чашата, налива си вино и сяда на стола срещу Кий в края на масата.

— Разказваме на Рол случилото се през тази година и един месец на отсъствието му — пояснява отец де Соя.

— Струва ми се сякаш е минал цял век — казвам аз. Очите ми са насочени към нещо далеч извън тази стая.

— За мен наистина беше цял век — отвръща по-възрастният йезуит. Акцентът му е архаичен и някак очарователен — може би от френски говорящ свят в Периферията? — Всъщност, почти три века.

— Разбрах какво са направили с вас, когато сте бил възкресен — заговорвам аз с дързостта на изпитото вино. — Лурдъсами и Албедо са ви убивали така, че от общите ви кръстоиди да се преражда Хойт.

Отец Дюре не е отпил от виното, а гледа надолу към чашата си, сякаш очаква да се транссубстанциализира.

— Многократно — дълбоко замислен казва той. — Това е странен живот, да се раждаш само, за да те убият.

— Енея щеше да се съгласи с вас — отвръщам аз. Зная че тези мъже са приятели и добри хора, но не изпитвам особено приятелски чувства към Църквата като цяло.

— Да — казва Пол Дюре и вдига чашата си в безмълвна наздравица. После отпива.

Басин Кий запълва вакуума на мълчанието.

— Повечето вярващи, останали на Пацем, искат отец Дюре да стане нашият истински папа.

Поглеждам към възрастния йезуит. Преживял съм достатъчно, за да не се вълнувам от присъствието на жива легенда, на човек, който играе главна роля в „Песните“. Както винаги, когато си с действителното човешко същество, стоящо зад звездата или легендата, в него има нещо човешко, което сваля митологичното му було. В този случай това са меките кичури сиви косми, които стърчат от големите уши на свещеника.

— Тейлхард Втори? — питам аз и си спомням, че двеста седемдесет и девет години по-рано този човек е бил прекрасен папа под името Тейлхард Първи — за кратък период, преди да го убият за първи път.

Дюре взима отново напълнената си от другия йезуит чаша и поклаща глава. Мога да видя, че тъгата в големите му очи е същата като на де Соя — преживяна и дълбока, а не само външна поза.

— Повече няма да стана папа — отвръща той. — Ще прекарам остатъка от живота си в опит да взема нещо от учението на Енея — ще се вслушвам в гласовете на мъртвите и на живите, — докато отново усвоявам уроците на нашия Господ по смирение. Години наред се правих на археолог и интелектуалец. Време е да се преоткрия като обикновен енорийски свещеник.

— Амин — казва де Соя и започва да рови в шкафа си за още вино. Гласът на някогашния капитан на мирски космически кораб звучи малко пиянски.

— Вече не носите кръстоида, така ли? — питам аз, като се обръщам и към тримата мъже, но продължавам да гледам към Дюре.

Те изглеждат шокирани. Възрастният свещеник отвръща:

— Само глупците и крайно циничните все още носят паразита, Рол. На Пацем са само неколцина. Същото се отнася за който и да е от световете, на които е бил чут Съпреживеният миг на Енея. — Той докосва слабите си гърди, сякаш си спомня. — Всъщност, аз нямах възможност за избор. Преродих се в една от ватиканските възкресителни асли в кулминацията на битката. Чаках Лурдъсами и Албедо да дойдат при мен, както винаги… да ме убият, както винаги. Вместо това, този човек… — Йезуитът протяга дългите си пръсти към Кий, който леко се покланя и си налива още малко вино. — Този човек — продължава някогашният папа Тейлхард, — се втурна вътре със своите бунтовници всички в бойни брони и с древни пушки. Той ми даде чаша вино. Знаех какво е това. Бях съпреживял Съпреживения миг.

Зяпвам възрастния свещеник. „Макар и спящ в матрицата на мехурчестата памет на втория кръстоид, макар и в процес на възкресяване?“ — помислям си аз. Сякаш разбрал погледа ми, отец Дюре кимва.

— Въпреки всичко това — казва той. После поглежда право в очите ми и пита: — Какво ще правиш сега, Рол Ендимион?

Поколебавам се само за миг.

— Дойдох на Пацем, за да намеря праха на Енея… тя ме помоли… веднъж тя ме помоли…

— Знаем, синко — тихо казва отец де Соя.

— Както и да е — когато съм в състояние, продължавам аз, — в онова, което е останало от замъка Сант Анджело, няма никакъв шанс да намеря праха й, така че ще продължа с друга задача.

— Каква? — с безкрайна нежност пита отец Дюре. Внезапно в тази сумрачна стая с груба маса, старо вино и мъжки мирис на чиста пот, аз виждам в стария йезуит могъщата действителност зад митичните „Песни“ на чичо Мартин. Без съмнение разбирам, че това наистина е мъжът на вярата, който неведнъж, а много пъти се е разпвал сам на огненото теслово дърво, за да не се предаде на измамния кръстоиден кръст. Той беше истински защитник на вярата. Това бе мъжът, с когото Енея би искала да се срещне и Да разговаря. В този момент изпитах загубата й с такава оолка, че трябваше да погледна надолу към виното си, за да скрия очи от Дюре и другите.

— Веднъж Енея ми каза, че е родила дете — успявам да промълвя и после млъквам. Не мога да си спомня дали този факт е от гещалта на спомените и мислите, които са били предадени в Съпреживения миг на Енея. Ако е така, те знаят всичко. Поглеждам към тях, но двамата свещеници и капралът любезно чакат. Не са знаели за това. — Ще открия това дете — продължавам аз. — Ще го открия и ще помогна за отглеждането му, ако ми позволят.