— Всъщност — поправи се Негово светейшество, — ние предполагаме, че детето Енея не знае какво ще е цялостното въздействие на заразата й върху човечеството. В известен смисъл тя е нищо неподозиращата пионка на тези измамни елементи от Техноцентъра.

— Трябвало е да взривим Хиперион с плазмени бомби в Деня, в който е излязла от Гробниците на времето — внезапно се обади Хей-Модино. — Да стерилизираме цялата планета. И да не поемаме никакви рискове.

Негово светейшество не се обиди от недопустимото прекъсване.

— Да, синко, някои настояваха за същото. Но Църквата не можеше да стане причина за отнемането на толкова много невинни животи, както не би могла да убие дори самото момиче. Ние се посъветвахме с предвиждащите елементи на Техноцентъра… те видяха, че йезуит на име отец-капитан де Соя ще стане оръдие за окончателното й залавяне… но нито един от мирните ни опити да хванем детето не постигна успех. Мирският флот можеше да превърне кораба на Енея в пара още преди четири години, но ние му наредихме да го направи единствено в случай, че всичко друго се провали. Затова продължихме да се опитваме да я заловим. Ето какво трябва да направите вие, г. Исозаки, ето какво трябва да направим всички ние: да продължим да подкрепяме удвоените усилия на Църквата. Г. Албедо? Сивият мъж отново заговори:

— Представете си настъпващата чума като горски пожар на богат на кислород свят. Той ще помете всичко пред себе си, ако не го задържим и угасим. Първото ни усилие трябва да бъде насочено към изсичането на сухите дървета и храсти — лесно възпламенимите материали, — които не са жизненоважни за живата гора.

— Нехристияните — промълви Пели Коняни.

— Точно така — потвърди съветник Албедо.

— Ето защо е трябвало да бъдат унищожени — каза великият инквизитор. — Всички онези хиляди на „Сайгон Мару“. Всички онези милиони. Всички онези милиарди.

Папа Урбан XVI вдигна ръка, този път за да даде знак за тишина, а не за благословия.

— Не унищожени! — строго го поправи той. — Не е отнет дори и един-единствен живот, било то на християнин или нехристиянин.

Присъстващите в параклиса объркано се спогледаха.

— Вярно е — каза съветник Албедо.

— Но те бяха безжизнени… — започна великият инквизитор и после внезапно замълча. — Моите най-дълбоки извинения, Ваше светейшество — обърна се той към папата.

Негово светейшество поклати глава.

— Няма нужда от извинения, Джон Доменико. Тук става дума за емоционални въпроси. Моля ви, обяснете, г. Албедо.

— Да, Ваше светейшество — кимна мъжът в сиво. — Хората на борда на „Сайгон Мару“ бяха безжизнени, Ваше високопреосвещенство, но не мъртви. Техноцентърът… хуманистките елементи в Техноцентъра… разработиха метод за привеждане на човешките същества във временно равновесие, стаза между живота и смъртта…

— Нещо като криогенната сомния ли? — попита Арон, който имаше богат опит в пътуването с хокингов двигател. Албедо поклати глава.

— Много по-сложен. И не толкова вреден. През последните седем години ние обработихме седем милиарда човешки същества. През следващото стандартно десетилетие — или още по-скоро — трябва да обработим още около четирийсет и два милиарда. В Периферията има много светове, на които нехристияните са мнозинство. Същото се отнася дори за космоса на Мира.

— Да ги обработите ли? — попита Пели Коняни. Албедо мрачно се усмихна.

— Мирският флот обявява даден свят за поставен под карантина, без да знае действителната причина за действията си. Роботизирани кораби на Техноцентъра пристигат в орбита и помитат с нашата стаза-апаратура обитаемите райони. Cor Unum осигурява корабите, средствата и персонала. Opus Dei използва товарни кораби, за да транспортира телата в стаза…

— Защо ги транспортирате? — попита великият инквизитор. — Защо просто не ги оставяте на родните им светове? Отговори му Негово светейшество.

— Трябва да бъдат скрити на място, на което Енея не е в състояние да ги намери, Джон Доменико. Трябва да бъдат внимателно… нежно… защитени от пагубно въздействие, докато опасността не премине.

Великият инквизитор покорно сведе глава в знак, че разбира.

— Има още нещо — продължи съветник Албедо. — Моят елемент от Техноцентъра създаде… вид войници… чиято единствена работа е да открият и заловят тази Енея, преди да успее да разпространи смъртоносната си зараза. Първият беше активиран преди четири години и се нарича Радамант Немес. Тези ловци/преследвачи са само неколцина, но са оборудвани така, че да се справят с всички пречки, които им поставят измамните елементи на Техноцентъра… Дори с Шрайка.

— Шрайка се контролира от Абсолютните и други измамни елементи на Техноцентъра, така ли? — попита отец Фарел. Мъжът се обаждаше за първи път.

— Така смятаме — отвърна кардинал Лурдъсами. — Демонът очевидно е в съюз с Енея… помага й да разпространява заразата. Освен това Абсолютните явно са открили начин да отварят за нея някои телепортали. Опасявам се, че Дяволът се е сдобил със слава… и съюзници… в нашата епоха.

Албедо вдигна пръст.

— Трябва да подчертая, че дори Немес и другите ни ловци/преследвачи са опасни… както и всички останали толкова ужасно целеустремени създания. Щом детето бъде заловено, тези киборги ще бъдат унищожени. Единствено невероятната опасност, която представлява чумата Енея оправдава съществуването им.

— Свети отче — молитвено сключил ръце, каза Кензо Исозаки, — какво друго можем да направим?

— Да се молим — отвърна Негово светейшество. Тъмните му очи бяха извори на болка и отговорност. — Да се молим и подкрепяме нашата Света майка Църквата в усилията й да спаси човечеството.

— Кръстоносният поход срещу прокудените ще продължи — каза кардинал Лурдъсами. — Ще ги държим на разстояние колкото можем по-дълго.

— За тази цел — прибави съветник Албедо, — Техноцентърът създаде гидеоновия двигател и разработва нови технологии за защита на човечеството.

— Ние ще продължим да търсим момичето… всъщност, вече млада жена, струва ми се — каза Лурдъсами. — И ако я заловим, ще я изолираме.

— Ами ако не я заловим, Ваше високопреосвещенство? — попита великият инквизитор кардинал Мустафа. Лурдъсами не отговори.

— Трябва да се молим — повтори Негово светейшество. — Трябва да молим Христос за помощ в този момент на огромна опасност за нашата Църква и за нашата човешка раса. Всеки от нас трябва да направи всичко възможно и да иска от себе си още повече. Трябва да се молим и за душите на всички наши братя и сестри во Христе — особено за душата на детето Енея, което неволно води собствения си вид към такава опасност.

— Амин — пропя монсиньор Лукас Оди.

После, когато другите в малкия параклис коленичиха и сведоха глави, Негово светейшество папа Урбан XVI се изправи, приближи се до олтара и започна месата на благодарността.

Името и се появи преди каквато и да е друга съзнателна мисъл. Помислих си за нея преди да се сетя да помисля за самия себе си.

„Енея.“

А после дойдоха болката, шумът, ужасната влага и ударите. Но онова, което ме върна в съзнание, беше болката.

Отворих едното си око. Другото сякаш бе залепнало от засъхнала кръв. Преди да си спомня кой съм или къде се намирам, усетих болката от безброй натъртвания и рани, но и от нещо далеч по-ужасно в десния си крак. След това си спомних кой съм. И накрая си спомних къде се намирам.

Засмях се. Или по-точно, опитах се да се засмея. Устните ми бяха напукани и подути и в единия ъгъл на устата ми имаше още кръв. Смехът прозвуча като обезумял стон.

„Бях погълнат от някаква въздушна сепия на свят от атмосфера, облаци и мълнии. В момента звярът ме смила в шумния си корем.“

Наистина беше шумно. Експлозивно. Тътени, взривове и пулсиращ, шляпащ звук. Като дъжд над тропическа гора. Примижах. Мрак… после проблясък бяла светлина… мрак с червени остатъци по ретината ми… отново бели проблясъци.

Спомних си за фуниите на торнадото и ужасната буря, приближаваща се към мен, докато летях с каяка си под параплатното преди чудовището да ме погълне. Но това не бе буря. Беше дъжд, изливащ се над джунгла. Онова, което се блъскаше в лицето и гърдите ми, бе разпокъсан найлон, останките от параплатното, влажни палмови клони и парчета разбито фибростъкло. Примижах, наведох глава и зачаках следващата светкавица. Каякът беше тук, но не ставаше за нищо. Краката ми бяха тук… все още отчасти напъхани в седалката… левият ми крак бе невредим и се Движеше, но десният… извиках от болка. Десният ми крак определено беше счупен. Не можех да видя стърчаща от плътта кост, но бях сигурен, че бедрото ми е счупено в долната си част.