Иначе изглеждах невредим. Бях натъртен и изподран. По лицето и ръцете ми имаше засъхнала кръв. Панталоните ми бяха в дрипи. Ризата и жилетката ми също. Но когато се завъртях и извих гръб, протегнах ръце и свих пръстите на ръцете и на левия си крак, а после се опитах да помръдна тези на десния, реших, че съм повече или по-малко цял… гръбнакът ми не бе счупен, нямах пукнати ребра, нервите ми не бяха пострадали, освен може би на десния ми крак, по вените на който сякаш прокарваха бодлива тел.

Когато избухнаха следващите мълнии, помъчих се да преценя заобикалящата ме среда. Очевидно заедно със строшения каяк бях паднал над джунгла, бях се задържал сред клоните, увит в разпокъсаното параплатно и увиснал на найлоновите въжета, и сега ме шибаха палмови клони в тропична буря, в мрак, нарушаван само от проблясващите светкавици. Висях на неизвестно разстояние над твърдата земя.

„Дървета? Твърда земя?“

Светът, на който бях летял, нямаше твърда земя… или поне такава, която да достигна, без да бъда смазан от налягането. И не ми се струваше много вероятно в ядрото на този Юпитеров свят, на който водородът беше в метално състояние, да има дървета. Значи това не бе същата планета. Нито пък все още бях в търбуха на звяра. Къде се намирах?

Около мен като плазмени гранати избухваха гръмотевици. Вятърът се усили, заподмята каяка и ме накара да изкрещя от болка. Може би за няколко секунди бях загубил съзнание, защото когато отново отворих клепачи, вятърът беше стихнал и дъждът ме удряше като хиляди студени юмруци. Избърсах водата и засъхналата кръв от очите си и разбрах, че ме тресе, че кожата ми гори, въпреки ледения дъжд. „От колко време съм тук? Какви ужасни микроби са проникнали през откритите ми рани? Какви бактерии са преминали в мен от онази въздушна сепия?“

Логиката ми подсказваше, че всички спомени за полета на облачния Юпитеров свят и поглъщането ми от сепията са само трескав сън — че съм се телепортирал тук… където и да се намирах… от Витъс-Грей-Балианъс Б и че всичко останало е било кошмар. Но навсякъде около мен в мократа нощ имаше останки от разгърналото се параплатно. А и спомените ми бяха съвсем живи. Освен това бе логически факт, че при такова пътуване логиката не е безусловна.

Вятърът разклати дървото. Счупеният каяк се плъзна по гнездото от натрошени клони. Счупеният ми крак изпълни цялото ми тяло с непоносима пронизителна болка.

Осъзнах, че е по-добре да се опитам логично да анализирам положението. Лодката всеки момент щеше да се плъзне надолу или клоните щяха да се строшат и цялата маса от разбито фибростъкло, найлонови въжета и мокро запаметяващо платно щеше да полети надолу, увличайки ме със себе си в мрака. Въпреки светкавиците… които сега проблясваха на по-продължителни интервали от време и ме оставяха в плътния, влажен мрак… не виждах под себе си нищо друго, освен клони, дупки чернота и дебели, сиво-зелени стволове на дървета, усукани в стегната спирала. Този вид дървета не ми бяха познати.

„Къде съм? Енея… къде си ме пратила?“

Прекъснах тези си мисли. Това беше едва ли не нещо като молитва и нямах намерение да свиквам да се моля на момичето, което бях пазил, с което бях пътувал, ял и спорил в продължение на четири години. „Все пак — помислих си, — можеше да ме пратиш на не чак толкова опасни места, хлапе. Ако изобщо си имала възможност за избор, разбира се.“

Изтътна гръм, но без светкавица, която да освети мястото. Каякът се хлъзна надолу и счупеният нос внезапно се наклони. Протегнах ръка под себе си и затърсих дебелия клон, който бях видял на светлината на една от светкавиците. Имаше много натрошени клони, остри като бръсначи, и назъбени като триони палмови листа. Хванах се и се дръпнах в опит да измъкна счупения си крак от лодката, но клоните се отделиха от гъсталака и успях да се освободя само наполовина, като едва не повърнах от болка. Представих си, че пред очите ми започват да плуват черни петна, но нощта беше толкова тъмна, че това нямаше значение. Протегнах ръка от другата страна на каяка и отново опитах да открия стабилна опора в хаоса от натрошени клони.

„Как изобщо съм успял да попадна сред тези върхари?“

Нямаше значение. В този момент нямаше значение нищо Друго, освен да се измъкна от тази бъркотия от счупено фибростъкло и оплетени найлонови въжета.

„Вземи ножа и се освободи с него.“

Ножът ми го нямаше. Коланът ми го нямаше. Джобовете на жилетката ми бяха разпрани и самата жилетка висеше на дрипи по мен. От ризата ми бяха останали само няколко парцала. Нямаше го игленият пистолет, който бях стискал като талисман срещу въздушната сепия… смътно си спомнях, че оръжието беше паднало заедно с раницата ми, когато торнадото разкъса параплатното. Дрехите, лазерното фенерче, храната… всичко бе изчезнало.

Блясна светкавица, макар че тътенът се разнесе някъде надалеч. Китката ми просветна сред проливния дъжд. „Инфотермът. Тази проклета лента трябва да е вечна.“ Каква полза бих могъл да имам от инфотерма? Не бях сигурен, но все пак беше по-добре от нищо. Вдигнах лявата си китка към устата си под шибащия дъжд и извиках — Кораб! Инфотерм в оперативен режим… Кораб! Хей! Никакъв отговор. Спомних си, че по време на електрическата буря на Юпитеровия свят върху дисплея на устройството се бяха изписвали предупреждения за пренатоварване. В най-добрия случай корабната памет на инфотерма бе учен-идиот, но отдавна беше навсякъде заедно с мен. Бях свикнал с присъствието й. И ми бе помогнала да управлявам спускателния кораб, отнесъл ни от Фолингуотър до Талиезин-запад. И…

Отърсих се от носталгията и отново заопипвах с ръка. Накрая се хванах за въжетата, които висяха като тънки вени около мен. Това помогна. Трябва стабилно да се бяха закрепили за по-горните клони, защото издържаха тежестта ми, докато се мъчех да намеря опора с левия си крак върху хлъзгавото фибростъкло, за да освободя десния от останките.

От болка отново загубих съзнание за няколко секунди… бе също толкова силна, колкото и от бъбречния камък в най-ужасните ми моменти, само че ме връхлиташе на вълни… но когато отново събрах мислите си, вече се бях вкопчил в увития като спирала дънер на палмата. Няколко минути по-късно вятърът силно разлюля джунглата и каякът падна в мрака долу на парчета. Само някои останаха да висят на все още здравите найлонови въжета.

„А сега какво?“

Навярно трябваше да чакам утрото.

„Ами ако на този свят няма утро?“

Тогава да чакам болката да утихне.

„Защо трябва да утихва? Счупената бедрена кост очевидно дразни нервите и мускулите. Имаш силна треска. Бог знае колко време си лежал тук под дъжда в безсъзнание, с рани, открити за всеки убийствен микроб, който реши да влезе вътре. Може да започне гангрена. Тази смрад на гниеща растителност, която усещаш, може да стане твоя.“

Гангрената не започва чак толкова бързо, нали?

Никакъв отговор.

Опитах се да увисна на дънера с лявата си ръка и да опипам бедрото си с дясната, но и най-лекото докосване ме караше да се олюлявам и стена. Ако отново припаднех, спокойно можех да се пусна от този клон. Заех се да про-веря долната част на десния си крак: беше изтръпнал на повечето места, но изглеждаше невредим. Навярно бе счупена само бедрената кост.

„Обикновено счупване, Рол? На свят, покрит с джунгла, в буря, която може да продължи вечно. Без медицински комплект, без възможност да запалиш огън, без инструменти, без оръжие. Просто счупен крак и силна треска. Е, добре… стига наистина да е обикновено счупване.“

Млъквай, мамка ти.

Докато дъждът продължаваше да ме шиба, претеглих възможностите си. Да остана тук през останалата част от нощта… която можеше да е от десет минути до трийсет часа… или да се опитам да се спусна на земята?

„Къде дебнат хищниците? Отличен план.“

Казах да млъкваш. Долу можех да се скрия от дъжда, да намеря меко място, на което да положа крака си, да събера клони и лиани, за да направя шина.

— Добре — гласно казах аз и заопипвах наоколо в мрака, за да намеря въже, лиана или клон и да започна спускането си.