Плъзгачът прелетя ниско над тях, мина над телепортаторната арка, продължи на юг, после се върна, мина през нея в обратната посока и изчезна към шлюза Чайлд Ламонд.

— Хайде — каза Алем Микаил, като отдръпна платненото покривало над нас и започна да сваля каяка. — Трябва да побързаме.

Внезапно отново усетих полъх на топъл въздух, последван от по-хладен вятър, който вдигна прах на брега, разклати папратите и небето стана първо лилаво, после черно. Появиха се звезди. Погледнах нагоре точно навреме, за да видя мънистена корона около едната от луните и пламтящия диск на втората по-голям сателит, който минаваше зад първия.

От север по реката по посока на дългия град, включващ шлюза Чайлд Ламонд, се разнесе най-натрапчивият и тъжен звук, който някога бях чувал: протяжен, виещ и по-скоро издаван от човек, отколкото от сирена, последван от тон, който ставаше все по-дълбок и по-дълбок, докато накрая се превърна в недоловим за човешкия слух. Разбрах, че съм чул стотици — навярно хиляди — рогове, надути в хор с хиляди, а може би и десетки хиляди човешки гласове.

Мракът около нас се сгъстяваше. Звездите блестяха. Дискът на по-ниската луна приличаше на огромен купол, който заплашваше всеки момент да се стовари върху потъналия в чернота свят. Изведнъж многобройните кораби по канала надуха собствените си сирени — какофоничен вой, пълна противоположност на съвършената хармоничност на първоначалния хор — и после започнаха да изстрелват сигнални ракети и фойерверки: пъстроцветни звезди, ревящи колела на св. Катрин, червени парашутни ракети, сплотени ленти от жълти, сини, зелени, червени и бели огньове — Спиралният спектър? — и безброй въздушни бомби. Шумът и светлината бяха невъобразими.

— Побързай — повтори Алем и свали каяка от колата. Скочих долу да му помогна, като смъкнах робата си и я хвърлих в задната част на ветроциклета. Следващата минута представляваше мъгла от координирани движения, докато с Дем Риа, Дем Лоа, Сее Амбре и Бин помагахме на Алем и непознатия мъж да отнесат каяка до брега и да го спуснат в реката. Нагазих до колене в топлата вода, оставих раницата и игления пистолет в лодката, задържах я с ръка и погледнах към двете жени, двете деца и двамата мъже в надиплените им роби.

— Какво ще стане с вас? — попитах. Кръстът ме болеше от последиците от бъбречния камък, но в момента по-болезнена беше буцата в гърлото ми.

Дем Риа поклати глава.

— Няма да ни се случи нищо лошо, Рол ЕНДИМИОН. Ако мирските власти се опитат да ни сторят нещо, просто ще изчезнем в тунелите под пустинята Уахаби, докато не дойде време да се влеем в Спектъра някъде другаде. — Тя се усмихна и намести робата на рамото си. — Но искам да ни обещаеш нещо, Рол ЕНДИМИОН.

— Каквото пожелаеш — отвърнах аз. — Стига да мога, ще го направя.

— Ако е възможно, помоли Онази, която учи да се върне заедно с теб на Витъс-Грей-Балианъс Б при народа на Спиралния спектър на Амойет. Ще се помъчим да не приемаме християнството на Мира, докато тя не дойде, за да ни говори.

Кимнах и погледнах към бръснатия череп на Бин Риа Дем Лоа Алем, към червената му качулка, чиято тъкан се гънеше на вятъра, към съсухрените му от химиотерапията страни, към очите му, които блестяха по-скоро от вълнение, отколкото от отраженията на фойерверките.

— Да — казах аз. — Ако изобщо е възможно, ще го направя.

После всички те ме докоснаха — не се ръкуваха, просто допряха пръсти до жилетката, ръката, лицето или гърба ми. Аз също ги. докоснах в отговор, насочих носа на каяка към течението и седнах в лодката. Веслото беше на скобата, където го бях оставил. Стегнах изолацията около кръста си, сякаш пред мен имаше бързеи, неволно закачих с ръка прозрачния пластмасов капак на червения „паникьорски бутон“, който Енея ми беше показала — щом тази интерлюдия не ме бе накарала да изпадна в паника, не бях сигурен какво друго ще успее, — стиснах веслото в лявата си ръка и махнах за сбогом с дясната. Докато каякът се отдалечаваше към средата на реката, шестте облечени в роби фигури се сляха в сенки под папратите.

Телепортаторната арка ставаше все по-голяма. В небето първата луна започна да се отмества от диска на слънцето, но втората, по-голяма луна покри и двете светила. Фойерверките и сирените продължаваха, дори ставаха все по-ожесточени. Гребях по-близо до десния бряг, докато се приближавах към телепортатора и се опитвах да се движа сред по-малките лодки надолу по течението, но без прекалено да се приближавам към никого.

„Ако изобщо ще ме пресрещат — казах си аз, — ще трябва да го направят тук.“ Без да се замислям, поставих игления пистолет върху корпуса на каяка пред себе си. Бързото течение ме носеше напред и аз пуснах греблото в очакване да мина през телепортала. Когато се активираше, под него нямаше да има други плавателни съдове. Над мен арката се издигаше като подковообразна чернота на фона на звездното небе.

Внезапно на няма и двайсетина метра от дясната ми страна от брега се разнесе силен шум.

Грабнах пистолета и погледнах натам, без да разбирам какво виждам и чувам.

Две експлозии като звукови бомби. Проблясъци бяла светлина.

„Още фойерверки ли? — Не, тези проблясъци бяха много по-ярки. — Енергийни оръжия?“ Прекалено ярки. Прекалено нефокусирани. Повече приличаше на взривяване на малки плазмени експлозиви.

Тогава за миг зърнах нещо, по-скоро остатъчен образ, отколкото истинска гледка: две фигури, вкопчени в мощна прегръдка, като негатив на древна снимка, внезапно, яростно движение, още един звуков взрив, бял проблясък, който ме ослепи, преди мозъкът ми да регистрира сцената — шипове, тръни, две притиснати една до друга глави, шест размахващи се ръце, летящи искри, човешка фигура и нещо по-голямо, звук от раздиране на метал, нечий писък, по-силен от сирените, виещи в реката зад мен. Ударната вълна от онова, което се случваше на брега, се понесе над водата, едва не преобърна каяка ми и продължи нататък като завеса от бели пръски.

Сетне се озовах под телепортаторната арка, последва проблясък и вече познатият ми от по-рано миг на замайване, ослепително ярка светлина, която ме заобикаляше отвсякъде, и каякът започна да пада.

Наистина започна да пада. Да се върти в пространството. Част от водата, която се беше телепортирала под мен, падаше като малък водопад, но после лодката продължи да пада свободно и в паниката си аз изпуснах вътре игления пистолет и се вкопчих в корпуса на каяка, което само го накара да се завърти още по-бясно.

Запремигвах, за да проясня погледа си от проблясъците и се помъчих да видя още колко надолу ще падам.

Над мен имаше синьо небе. Навсякъде наоколо — огромни облаци, които се издигаха на хиляди метри нагоре и се спускаха на още хиляди надолу.

Нямаше нищо друго, освен небе и аз падах в него. Под мен малкият отсек от реката се бе разделил на гигантски капки, сякаш някой бе излял стотина кофи вода в бездънна пропаст.

Каякът се въртеше и заплашваше да започне да се премята. Преместих се напред, за да запазя равновесие и едва не изпаднах навън. Задържаха ме само кръстосаните ми крака и мократа изолация около кръста ми.

Отчаяно се вкопчих в ръба на лодката. Студен въздух шибаше лицето ми и ревеше край мен, докато каякът набираше скорост. Между мен и пронизаните от слънчеви лъчи облаци долу имаше хиляди метри пуст въздух. Двойното гребло се откъсна от скобата си и се запремята в пространството.

Направих единственото, което можех при тези обстоятелства. Отворих уста и закрещях.

Кензо Исозаки откровено можеше да каже, че никога преди не се е страхувал. Отгледан като бизнес-самурай на папратовите острови на Фуджи, той беше научен и трениран да презира страха и всеки, който го изпитва. Предпазливостта бе допустима — за него тя се беше превърнала в задължително за бизнеса оръжие, — но страхът бе чужд на природата му и на грижливо изгражданата му личност.

До този момент.

Г. Исозаки чакаше прав, докато вратата на херметичния шлюз се отвори. Каквото и да го чакаше вътре, минута по-рано се беше намирало на безвъздушен, премятащ се в космоса астероид. И не носеше космически костюм.