По-късно същата вечер, под топлата светлина на личната ни капсула, двамата с Енея се любихме, разговаряхме за интимни неща и вечеряхме за втори път с вино, сирене от зигокоза и пресен хляб.

Енея беше отишла до кухненското отделение и се върна с две кристални чаши вино. Тя ми подаде едната и каза:

— Ето, Рол, любими мой… вземи това и пий.

— Благодаря — отвърнах аз, без да мисля и надигнах чашата към устните си. После замръзнах. — Това… ти…

— Да — кимна Енея. — Това е причастието, което отлагах толкова време. Сега е твое, ако искаш да го приемеш. Но не си длъжен да го правиш, обич моя. Дори да откажеш, чувствата ми към теб няма да се променят.

Без да откъсвам поглед от очите й, аз пресуших виното. Имаше вкус само на вино.

Енея плачеше. Тя извърна глава, но вече бях видял сълзите в прелестните й, тъмни очи. Взех я в ръцете си и ние заедно се понесохме под топлата светлина.

— Хлапе? — прошепнах аз. — Какво има? — Сърцето ми се късаше, докато се чудех дали не мисли за друг мъж в миналото си, за брака си, за детето… Виното ме замая и малко ми се догади. Или може би не бе от виното. — Тя поклати глава.

— Обичам те, Рол.

— Обичам те, Енея.

Тя ме целуна по шията и се вкопчи в мен.

— За това, което току-що направи за мен, в мое име, ще бъдеш преследван и гонен… Насилих се да се подсмихна.

— Хей, хлапе, та нас ни преследват и гонят от деня, в който се качихме на хокинговото килимче в Долината на Гробниците на времето. В това няма нищо ново. Ще ми липсва, ако Мирът престане да ни преследва.

Тя не се усмихна. Усетих сълзите й до гърлото и гърдите си, когато ме притисна към себе си още по-силно.

— Ти ще си първият от всички онези, които ме следват, Рол. Ти ще си водачът в предстоящите десетилетия на битка. Ти ще си уважаваният и мразеният, слушаният и презираният… те ще искат да те превърнат в бог, скъпи.

— Глупости — прошепнах, притиснал устни към косата на приятелката си. — Зная, че не съм водач, хлапе. Не съм направил нищо друго, освен да те следвам през всички тези години, откакто се познаваме. По дяволите… прекарах повечето време просто в опити да те настигна.

Енея повдигна лице към моето.

— Ти беше моят Избраник още преди да се родя, Рол Ендимион. Когато падна, ти ще продължиш. И двамата трябва да останем живи чрез теб…

Допрях тежкия си показалец към устните й. Целунах сълзите по страните и миглите й.

— Недей да говориш за падане или за живот без теб — наредих й аз. — Планът ми е прост… завинаги да остана с теб… във всичко… да споделяме всичко. Каквото и да се случи с теб, ще се случи и с мен, хлапе. Обичам те, Енея. — Ние плувахме в топлия въздух и аз я притисках в ръцете си.

— Да — прошепна приятелката ми и яростно ме прегърна. — Обичам те, Рол. Заедно. Време. Да.

После престанахме да говорим. Целувките ни имаха вкус на вино и сол от сълзите й. Правихме любов още много часове, после заедно се унесохме в сън, носейки се сплетени в прегръдките си като морски създания, като едно-единствено чудно морско създание, отпуснато под топлите и приятелски вълни.

На следващия ден се отправихме с кораба на Консула към слънцето.

Бях се събудил с очакването да усетя някакво просветление, сатори от виното на причастието, най-малкото по-дълбоко разбиране за вселената, в най-добрия случай всезнание и всесилие. Вместо това се събудих с пълен мехур, слабо главоболие, но приятни спомени от предишната нощ.

Енея се беше събудила преди мен и когато излязох от тоалетната, бе приготвила кафе, плодове и пресни, топли кифлички.

— Недей да очакваш същото всяка сутрин — усмихнато ми каза тя.

— Ясно, хлапе. Утре аз ще приготвя закуската.

— Омлет? — попита тя и ми подаде чаша с кафе. Счупих херметичния печат, вдишах аромата и изстисках капка в устата си, без да ме е грижа, че ще се изгоря или че мога да изпусна малката сфера горещо кафе във въздуха.

— Естествено — отвърнах аз. — Каквото пожелаеш.

— Желая ти късмет в търсенето на яйца — рече Енея и довърши кифличката си на две хапки. — Това Звездно дърво е хубаво, но няма кокошки.

— Жалко — казах и погледнах през прозрачната стена на капсулата. — А има толкова много места, на които да кацат. — После продължих сериозно: — Хлапе, за виното… искам да кажа, вече минаха около осем стандартни часа и…

— И ти не се чувстваш променен — довърши Енея. — Хмм, предполагам, че си един от тези редки индивиди, върху които вълшебството не действа.

— Наистина ли?

Гласът ми трябва да е прозвучал притеснено или облекчено, а може би и двете, защото тя поклати глава.

— Не, само се пошегувах. Около двайсет и четири стандартни часа. Ще усетиш нещо. Гарантирам ти го.

— Ами ако сме… хм… заети, когато дойде моментът? — попитах аз и вдигнах вежди, за да подчертая въпроса си. Рязкото движение малко ме повдигна от магнитната маса.

Енея въздъхна.

— Долу, момче, преди да съм зашила тези твои вежди на мястото им.

— Ммм — ухилих й се над чашата с кафе. — Обичам, когато говориш така.

— Побързай — каза тя, пъхна чашата си в звуковия миялен автомат и рециклира салфетката си.

С удоволствие дъвчех кифличката си и се наслаждавах на невероятната гледка през стената.

— Да побързам ли? Защо? Ще ходим ли някъде?

— Имаме среща на кораба — отвърна Енея. — На нашия кораб. После трябва да се върнем и да проверим последните приготовления на „Игдразил“ за заминаването утре вечер.

— Защо на нашия кораб? — попитах. — Няма ли да е направо претъпкан в сравнение с всички тези други места?

— Ще видиш — обеща тя. Беше обула меки, сини, стегнати на глезена панталони за нулева гравитация и тясна бяла риза с няколко самозалепващи се джоба. Носеше сиви пантофи. Бях свикнал да ходя бос в капсулата и по различните стъбла.

— Побързай — повтори тя. — Корабът заминава след десет минути и пътуването дотам е дълго.

Наистина бе претъпкан. И макар че вътрешното сдържащо поле поддържаше една шеста g, след нулевата гравитация се чувствах като на Юпитеров свят. Струваше ми се странно да съм в едноизмерна плоскост с всички останали и всичкото това свободно пространство да отива на вятъра. Седнали до пианото, по пейки, на столове и по первазите на холоямката на равнището на библиотеката в кораба на Консула, заедно с нас бяха прокудените Навсън Хамним, Систендж Коридуел, Сиан Кинтана Каан, блестяща в своите пера, двамата сребристи, адаптирани за вакуумни условия прокудени Палу Корор и Дайвендж Никаагат, както и Пол Юри с Ам Чипета. Тук бяха Хет Мастийн и Кет Ростийн. Присъстваше полковник Касад — висок, колкото самите прокудени, — а също Дорье Фамо, която изглеждаше стара и царствена в леденосивата си рокля, прелестно диплеща се при ниската гравитация, Ломо, Рахил, Тео, А. Бетик и Далай лама. Нямаше нито едно от другите разумни същества.

Неколцина от нас излязоха на балкона, за да погледат как вътрешната повърхност на Звездното дърво остава зад кораба, който се издигаше към централната звезда върху стълб от син ядрен пламък.

— Добре дошъл отново, полковник Касад — каза корабът, когато се събрахме на библиотечното равнище.

Вдигнах вежди към Енея, изненадан, че корабът е успял да си спомни своя пътник от някогашните дни.

— Благодаря ти, Кораб — отвърна полковникът. Високият тъмен мъж изглеждаше разсеян и замислен.

Отдалечаването от вътрешната повърхност на Биосферното звездно дърво ме замая по съвсем различен начин, отколкото обикновеното смаляване на планетна сфера. Тук се намирахме във вътрешността на орбиталната структура и макар че виждах пролуки между листата и стволовете, звездните полета от другата страна на слънцето и огромните космически пространства, стотиците хиляди километри и отделянето от привидно твърда повърхност, огромните листа, смалили се в искрящи точици — гледката на този свят, напомнящ на огромен зелен, вдлъбнат океан — и усещането, че съм в някаква невероятно голяма купа и не мога да избягам… всичко това беше почти непреодолимо.