Клоните сияеха със синя светлина от атмосферата в сдържащите полета, придавайки на хилядите кликове преплетени стволове и блещукащи листа някакъв син, електрически блясък, сякаш цялата вътрешна повърхност бе заредена с електрически ток. И навсякъде имаше живот и движение: прокудени ангели с широки сто клика криле не само прелитаха сред клоните, но и плуваха по-надалеч в космоса — навътре към слънцето, отвъд дългите десет хиляди клика коренови системи; безброй по-малки форми на живот искряха в синята атмосферна обвивка — сияйни паяжини, вълшебни вериги, папагали, сини растения, маймуни от Старата Земя, огромни ята тропически риби, плуващи в нулевата гравитация в търсене на овлажнени от комети райони, сини чапли, ята гъски и марсиански кокошки, делфини — отдалечихме се преди да успея да изброя дори само малка част от онова, което виждах.
Още по-нататък започнах да различавам размерите на най-големите форми на живот и рояци форми на живот. От „височина“ няколко хиляди клика можех да видя сияещите множества сини дискове, разумните акератаели, които летяха заедно. След първата ми среща тук със съществата от моята облачна планета бях попитал Енея дали на Биосферното звездно дърво има още, освен двете на съвещанието. „Още няколко — каза приятелката ми. — Още около шестстотин милиона.“ Сега можех да видя безцелното прелитане на акератаелите по въздушните течения от дънер на дънер — отдалечени на стотици километри — на рояци от хиляди, може би дори десетки хиляди. А С ТЯХ летяха покорните им слуги: небесните сепии, зеплините, прозрачни медузи и огромни газови чували с пипала, подобни на онзи, който ме бе изял на облачния свят. Но по-големи. Бях пресметнал, че онова чудовище навярно е дълго десет клика — тези зеплинови чудовища тоябва да бяха дълги неколкостотин клика, а може би много повече, ако се смятаха безбройните пипала, камшичета, опашки и хоботи, които имаха тези същества. Докато ги наблюдавах, осъзнах, че всички тези гигантски зверове на акератаелите изпълняват различни задачи — преплитат клони, стъбла и капсули в сложни биомотиви, кастрят мъртвите клони и големите колкото градове листа на Звездното дърво, закрепват проектирани от прокудените структури или носят материали от една част на Биосферата до друга.
— Колко зеплини контролират акератаелите на Звездното дърво? — попитах Енея, когато се освободи за секунда.
— Не зная — отвърна тя. — Питай Навсън.
— Нямам представа — каза прокуденият. — Те отглеждат колкото са им нужни. Самите акератаели са отличен пример за групов организъм, за кошерен ум… никой от тези дискове поотделно не е разумен… но заедно, те са блестящи. Небесните сепии и други създания от Юпитерови светове се възпроизвеждат според нуждите тук вече повече от седемстотин стандартни години. Предполагам, че около Биосферата работят неколкостотин милиона… а на онова място навярно милиард.
Погледнах надолу към малките фигури по смаляващата се повърхност на Биосферата. Милиард създания, всяко голямо колкото Платото на зъбера на родния ми свят.
Още по-нататък през пролуките между клоните се виждаха много други неща. Онази част, от която идвахме ние, беше най-старата и най-плътната, но по огромната вътрешна извивка на Биосферата имаше дупки — някои съзнателно оставени, други все още незапълнени с жив материал. Но дори тук пространството кипеше от движение — по прецизни траектории между корени, клони, листа и стволове летяха комети, чийто воден дар се изпаряваше от повърхността с помощта на насочени от прокудените и заредени от ерговете топлинни лъчи, изстрелвани от дънерите и от генетично адаптирани огледални листа, широки стотици кликове. Когато се превърнеха във водна пара огромните облаци се понасяха из влачещите се корени и напояваха милиарди квадратни километри листна повърхност.
Още по-големи от кометите бяха десетките внимателно насочени астероиди и пастирски луни, движещи се на няколко хиляди или десетки хиляди километри над вътрешната и външната повърхност на живата сфера — коригираха орбиталната траектория, осигуряваха привличане, за да помогнат на клоните да растат в правилна посока, хвърляха сянка над вътрешната повърхност на Биосферата там, където имаше нужда, и служеха като наблюдателни бази и работни общежития за безбройните прокудени и храмерски градинари, които се грижеха за проекта от десетилетия и векове.
А сега, когато корабът вече се беше отдалечил на половин светлинна минута разстояние и ускоряваше към слънцето, сякаш търсеше точка на прехвърляне, в огромната кухина на зелената сфера като че ли имаше още повече движение: прокудени бойни кораби, всички остарели според стандартите на Мира, с балони на хокингови двигатели или гигантски таранови сдържащи полета, древни унищожители и кораби К-3 от отдавна изчезнала епоха, изящни товарни кораби с огромни заоблени платна от сияеща монотъкан… и навсякъде прокудените ангели, размахващи криле и блестящи, докато се носеха към слънцето или летяха назад към Биосферата.
Енея и другите се отдръпнаха навътре, за да продължат обсъждането си. Темата бе важна — отново опит да открият начин да попречат на Мира да атакува, някаква маневра или отвличане на вниманието, което да не позволи на трупащия се флот да се прехвърли тук, — но аз си мислех за по-важни неща.
Когато А. Бетик се обърна да напусне балкона, докоснах десния ръкав на андроида.
— Можеш ли да останеш, за да поговорим за минута?
— Разбира се, г. ЕНДИМИОН. — Гласът на синьокожия мъж беше внимателен, както винаги.
Изчаках да останем сами на балкона. Монотонният разговор отвътре ни позволяваше известно уединение и аз се облегнах на перилата.
— Съжалявам, че нямахме възможност да си поприказваме, откакто пристигнах на Звездното дърво — започнах аз.
Голият скалп на А. Бетик блестеше под силната слънчева светлина. Сините му очи бяха спокойни и приятелски.
— Няма нищо, г. Ендимион. Събитията след пристигането ни бяха изключително вълнуващи. Съгласен съм, обаче че тази конструкция кара човек да търси възможности да говори за нея. — Той махна със здравата си ръка към огромната заобленост на Звездното дърво, която сякаш започваше да избледнява близо до пламтящото слънце.
— Не искам да разговаряме за Звездното дърво или за прокудените — тихо отвърнах аз и се наведох малко по-близо към него.
А. Бетик кимна и зачака.
— Беше ли с Енея на всички светове между Старата Земя и Тян Шан — продължих. — На Иксион, Мауи-обетована, Ренесанс Вектор и другите?
— Да, г. ЕНДИМИОН. Имах честта да пътувам с нея през цялото време, докато позволяваше на други да я придружават.
Прехапах устната си, осъзнал, че се каня да се направя на глупак, но нямах друг избор.
— Ами времето, през което не ти е позволила да пътуваш с нея? — попитах.
— Докато г. Рахил, г. Тео и другите останаха заедно с мен на Грумбридж Дайсън Д ли? — рече А. Бетик. — Ние продължихме с работата на г. Енея, г. ЕНДИМИОН. Аз конкретно се занимавах със строежа на…
— Не, не — прекъснах го аз, — искам да кажа какво знаеш за отсъствието й? А. Бетик замълча за миг.
— На практика нищо, г. Ендимион. Тя ни каза, че известно време няма да я има. Уреди да ни назначат и да продължим работата с нейните… студенти. Един ден замина и я нямаше почти две стандартни години…
— Една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа — уточних аз.
— Да, г. Ендимион. Точно толкова.
— А след като се върна не ти ли каза къде е била?
— Не, г. Ендимион. Доколкото ми е известно, не го е споменавала на когото и да е от нас.
Искаше ми се да сграбча А. Бетик за раменете, да го накарам да разбере, да му обясня защо този въпрос е на живот и смърт за мен. Дали щеше да разбере? Не знаех.
Вместо това, като се опитвах да говоря спокойно, почти разсеяно — и безуспешно — казах:
— Забеляза ли някаква разлика в Енея след завръщането й, А. Бетик?
Моят приятел андроид замълча, не, като че ли се поколеба дали да отговори, но сякаш се мъчеше да си спомни нюансите в човешката емоция.
