Сега вече зная имената им — Сцила и Бриарей. Зная и какво видях после.

Не би трябвало да съм в състояние да го видя, защото и трите създания Немес едновременно се фазоизместиха. Трябваше да зърна само хромирана замъгленост, после хаос и накрая нищо… но Енея протегна ръка и ме докосна по тила, усетих електрическото пропукване, както винаги, щом кожата й докоснеше моята, и внезапно светлината се промени — по-дълбока, по-тъмна — и въздухът наоколо стана гъст като вода. Осъзнах, че сърцето ми сякаш е престанало да тупти и че не мигам, нито пък си поемам въздух. Но тогава това ми се стори маловажно.

Гласът на Енея се разнесе по комуникационните влакна на пластокостюма ми… или навярно говореше направо чрез докосването си до тила ми. Не знаех. „Ние не можем да се фазоизместим заедно с тях, за да се бием — каза тя. — Това е злоупотреба с енергията на Празнотата, Която Обвързва. Но аз мога да направя така, че да ги виждаме.“

А онова, което видяхме, беше невероятно.

По заповед на Немес Сцила и Бриарей се хвърлиха към Шрайка, докато хиперионският демон вдигна четирите си ръце и се метна по посока на Немес — само, за да бъде пресрещнат от близнаците й. Въпреки ускореното ни виждане — корабът висеше замръзнал във въздуха, нашите приятели на балкона бяха вкаменени като немигащи статуи, някаква птичка над скалния склон бе замръзнала в плътния въздух като насекомо в кехлибар, — внезапното движение на Шрайка и двата клонинга беше прекалено бързо, за да успявам да го следя.

Зърнах страхотен сблъсък само на метър от Немес, която се беше превърнала в сребърно изображение на самата себе си и дори не трепваше. Бриарей нанесе удар, който би разцепил кораба ни надве. Той завибрира по покритата с шипове шия на Шрайка със звука на земетресение и после Сцила изрита краката му изпод него. Шрайка падна, но не и преди две от ръцете му да сграбчат Сцила и острите като бръсначи пръсти на другите две да потънат дълбоко в Бриарей.

Близнаците на Немес като че ли с радост посрещнаха прегръдката му и с тракащи зъби и размахани ръце се хвърлиха върху политналия към пода Шрайк. Можех да видя изпънатите ръбове на дланите им и напомнящите им на гилотини подлакътници, още по-остри от шиповете и остриетата на Шрайка.

Тримата яростно се удряха и хапеха, като се затъркаляха по платформата, вдигнаха трески от кедър бонзай на три метра във въздуха и се блъснаха в скалния склон. След миг и тримата бяха на крака. Огромните челюсти на Шрайка се стегнаха около шията на Бриарей. В същото време Сцила замахна към една от четирите му ръце, огъна я назад и като че ли я счупи в ставата. Все още захапал близнака й в челюстите си — огромните зъби мелеха и се мъчеха да се придвижат към главата на сребърната фигура, — Шрайка се завъртя, за да се обърне към Сцила, но в този момент и двамата клонинги стиснаха в ръце покрития му с шипове и тръни череп и започнаха да го огъват назад. Очаквах да чуя шията му да изхрущява и да видя как главата му се отделя от тялото.

Вместо това Немес някак си им нареди „Сега! Направете го!“ и без каквото и да е колебание, двете създания се метнаха към ръба на платформата. Видях какво искат да направят — да хвърлят Шрайка в бездната, също както бяха сторили с телохранителя на Далай лама.

Навярно Шрайка също го разбра, защото блъсна двете хромирани тела към себе си и шиповете на гърдите и тръните на китките му дълбоко потънаха в силовите полета около съпротивляващите се клонинги. Тримата се въртяха, падаха и скачаха на крака като някаква обезумяла, трисъставна износена играчка берсерк, включена на свръх-бързо движение, докато накрая Шрайка, заедно с ритащите и дращещи с ръце набучени на шиповете му фигури, се блъсна в якия кедров парапет, разкъса го, сякаш бе от мокър картон и полетя в бездната, без да престава да се бие.

Двамата с Енея наблюдавахме как високата сребриста фигура с проблясващи шипове и по-дребните сребърни фигури с размахващи се крайници падат ли падат, стават все по-малки, потъват в облаците и изчезват в тях. Знаех, че онези, които гледат от кораба, няма да видят нищо друго, освен внезапното изчезване на трите създания и после счупения парапет и опустялата платформа, на която бяхме останали само Немес и ние с Енея. Сребърната статуя, която беше Радамант Немес, обърна безликата си глава към нас.

Светлината се промени. Вятърът отново задуха. Въздухът стана по-рядък. Усетих, че сърцето ми изведнъж започва да бие… силно да тупти… и бързо запремигвах.

Немес отново бе в човешкото си тяло.

— И така — каза на Енея тя, — ще довършим ли този малък фарс?

— Да — отвърна приятелката ми. Немес се усмихна и се опита да се фазоизмести. Не се случи нищо. Създанието се намръщи и като че ли се съсредоточи. Пак нищо.

— Не мога да ти попреча да се фазоизместиш — обади се Енея. — Но други могат… и го направиха.

Немес изглеждаше раздразнена за миг, но после се засмя.

— Онези, които ме създадоха, след малко ще се погрижат за това, но не искам да чакам толкова дълго и няма нужда да се фазоизмествам, за да те убия, кучко.

— Вярно е — съгласи се Енея. Беше запазила самообладание по време на ужасната битка и твърдо стоеше с леко раздалечени крака и със спокойно отпуснати отстрани ръце.

Немес показа ситните си зъби, но виждах, че те се удължават и стават по-остри, сякаш израстваха от венците и челюстта й. Бяха поне три реда.

Тя вдигна ръцете си и дългите й нокти пораснаха с още десет сантиметра, за да се превърнат в блестящи шипове.

Създанието протегна надолу тези остри нокти и свали кожата и плътта на дясната си подлакътница, разкривайки някакъв метален ендоскелет, който имаше цвят на стомана, но изглеждаше безкрайно по-остър.

— Сега — каза тя и пристъпи към Енея. Застанах помежду им.

— Не — отсякох аз и вдигнах юмруци като боксьор, готов за бой.

Немес показа всичките си безброй зъби.

Времето и движението като че ли отново се забавят, сякаш пак мога да виждам във фазоизместено състояние, но този път това е само заради въздействието на адреналина и пълната ми съсредоточеност. Мислите ми препускат. Сетивата ми необикновено се изострят. Виждам, чувствам и пресмятам всяка микросекунда със свръхестествена яснота.

Немес прави още една крачка… по-скоро към Енея, която стои от лявата ми страна, отколкото към мен.

Това повече прилича на шахмат, отколкото на бой. Печеля, ако убия безчувствената кучка или я съборя от платформата, за да избягаме. Тя не трябва да ме убие, за да печели… а само да ме неутрализира за достатъчно време, за да убие Енея. Енея е нейната цел. Енея винаги е била нейна цел. Това чудовище е създадено, за да убие Енея. Шахмат. Немес току-що е пожертвала двете си най-силфигури — своите чудовищни близнаци, — за да неутрализира нашия кон Шрайка. Сега и трите пионки са извън дъската. Само Немес — черната царица, Енея — царицата на човечеството и обикновената пешка на Енея — аз.

Немес се усмихва. Зъбите й са остри и многобройни. Ръцете й все още са отстрани, дългите й нокти блестят, дясната й подлакътница е оголена като някакъв отвратителен хирургически модел… нечовешката вътрешност… не, абсолютно нечовешка. Острият ръб на ендоскелета й отразява следобедните лъчи.

— Енея — тихо казвам аз, — моля те, дръпни се назад. — Тази най-висока платформа свързва каменната галерия и стълбището. Искам приятелката ми да напусне платформата.

— Рол, аз…

— Направи го веднага — прекъсвам я без да повишавам тон, но влагам в думите цялата властност, на която съм се научил и която съм придобил през трийсет и двете стандартни години на живота си.

Енея прави четири крачки назад и стъпва на каменния перваз. Корабът продължава да виси на петдесет метра от нас. От балкона ни наблюдават много лица. Опитвам се със силата на волята си да накарам сержант Грегориъс да излезе навън и да унищожи тази кучка Немес, но не виждам тъмното му лице. Навярно е прекалено отслабнал заради раните си. Навярно смята, че битката трябва да е честна.