— Спусни ескалатора — каза Енея. — Остави ги да се качат на борда.

— Мога ли да ви напомня — обади се корабът, — че имам кабини за сомния и животоподдържащи системи най-много за шестима души при продължително междузвездно прехвърляне? Там има поне петдесет души и…

— Спусни ескалатора и остави всички да се качат на борда — заповяда Енея. — Незабавно.

Корабът безмълвно се подчини. Тео поведе групата нагоре по рампата и по спиралните стълби, където ги очаквахме ние.

Тук бяха повечето от онези, които бяха останали в Храма, висящ във въздуха: мнозина от монасите, Тромо Трочи от Дому, бившият войник Гяло Тондуп, Ломо Дондруп — с радост видяхме, че парапланерът му го е върнал обратно жив и здрав, а от усмивките и прегръдките му разбрахме, че радостта е взаимна — игуменът Кемпо Нга Уанг Таши, Чим Дин, Джигме Таринг, Куку и Кей, Джордж и Джит-ме, братът на Далай лама Лабсанг, зидарите Вики и Ким, надзирателят Тсипон Шакабра, Римси Кипуп — не толкова кисел, колкото винаги — и майсторите Харуюки и Кенширо, както и специалистите по бамбука Войтек и Януш, дори кметът на Ио-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. Но Далай лама го нямаше. Липсваше и Дорье Фамо.

— Рахил се върна да ги доведе — каза Тео, последната, качила се на борда. — Далай лама настоя да е последен, а Свинята остана да му прави компания, докато дойде време за заминаване. Но трябваше вече да са тук. Тъкмо се канех да се върна по перваза и да проверя…

Енея поклати глава.

— Всички ще отидем.

Нямаше как всички да седнат. Хора се качваха и слизаха по стълбите, стояха на библиотечното равнище, качваха се до спалнята в носа на кораба, за да погледнат навън през прозрачните стени, докато други бяха на равнището за сомния и долу в двигателното отделение.

— Да вървим, Кораб — нареди Енея. — Към Храма, висящ във въздуха. Приближи се директно.

За кораба директното приближаване представляваше само изхвърляне на пламък от тласкачите, издигане на петнайсет клика в атмосферата и после вертикално спускане. Целият процес отне трийсетина секунди, но докато вътрешното сдържащо поле не позволяваше да се превърнем на каша, гледката през прозрачните стени на върха трябва да беше дезориентираща за онези горе. Ние с Енея, А. Бетик и Тео наблюдавахме от холоямката и дори малкото, което видяхме, ме накара да се вкопча в парапета. Спуснахме се по-ниско и увиснахме петдесет метра над храмовия комплекс.

— О, господи — възкликна Тео.

Бяхме видели, че в облаците под нас потъва мъж. Нямаше възможност да го спасим.

— Кой беше това? — попита Тео.

— Кораб — обади се Енея. — Пусни повторението и увеличи образа.

Карл Линга Уилям Ейхеджи, телохранителят на Далай лама.

Секунди по-късно от павилиона за Правилна медитация на най-високата платформа се появиха няколко фигури.

— По дяволите — гласно казах аз. Създанието Немес носеше Далай лама в едната си ръка и го издигаше над ръба на платформата. Зад нея бяха двамата й близнаци. После от сенките излязоха Рахил и Дорье Фамо.

Енея стисна ръката ми.

— Рол, искаш ли да излезеш навън заедно с мен? Тя беше активирала балкона зад „Стенуея“, но знаех, че няма предвид само това.

— Разбира се — отвърнах аз, като си мислех: „Това ли е смъртта й? Това ли е видяла, още преди да се роди? Това ли е и моята смърт?“ — Разбира се, че ще дойда.

А. Бетик и Тео понечиха да излязат на балкона заедно с нас.

— Не — спря ги Енея. — Моля ви. — Тя хвана за миг ръката на андроида. — Можеш да гледаш всичко отвътре, приятелю.

— Предпочитам да съм с вас, г. Енея — настоя А. Бетик. Енея кимна.

— Но това се отнася само до нас с Рол. Андроидът сведе глава и се върна пред сфероекрана в хлоямката. Никой от останалите десетки хора в библиотеката и на спиралните стълби не каза нито дума. Корабът мълчеше. Излязох на балкона с приятелката си.

Немес продължаваше да държи момчето над бездната. Бяхме двайсет метра над нея и близнаците й. Разсеяно се зачудих колко нависоко могат да скачат.

— Хей! — извика Енея.

Немес вдигна поглед. Спомних си, че погледът й ми действаше така, все едно, че ме зяпат кухи очни орбити. В очите й нямаше нищо човешко.

— Пусни го — каза Енея.

Немес се усмихна и пусна Далай лама, като в последния момент го хвана с лявата си ръка.

— Внимавай какво искаш, дете — рече бледото създание.

— Пусни него и жените и аз ще сляза долу — каза Енея.

Немес сви рамене.

— И без това няма да избягаш оттук — отвърна тя. Не повишаваше глас, но отлично се чуваше над пропастта.

— Пусни ги и аз ще сляза долу — повтори Енея. Немес сви рамене, но запрати Далай лама в отсрещната част на платформата като нежелан вързоп хартия.

Рахил изтича при момчето, видя, че е наранено и окървавено, но живо, взе го на ръце и разярено се обърна към Немес и близнаците й.

— НЕ! — извика Енея. Никога не я бях чувал да крещи така. И аз, и Рахил замръзнахме на място.

— Рахил — отново спокойно каза Енея, — моля те, доведи Негово светейшество и Дорье Фамо на кораба. — Тонът й бе любезен, но повелителен и аз не бих могъл да му устоя.

Рахил също.

Енея даде заповед и корабът се спусна по-ниско, после опъна стълба от балкона. Приятелката ми тръгна надолу. Побързах да я последвам. Стъпихме на платформата от кедър бонзай… бях помагал за реденето на всички дъски… и Рахил поведе детето и старицата нагоре по стълбата покрай нас. Енея докосна Рахил по главата. Стълбището се изтегли обратно и отново се превърна в балкон. Тео и А. Бетик излязоха, за да застанат до Рахил и Дорье Фамо. Някой беше внесъл окървавеното дете в кораба.

Стояхме на два метра от Радамант Немес. Близнаците й се приближиха и застанаха от двете страни на създанието.

— Така не сме всички — каза Немес. — Къде е твоят… а, ето го.

Шрайка изплува от сенките на павилиона. Казвам „изплува“, защото макар че се движеше, не го виждах да върви.

Свивах и разпусках юмруци. Не бях подготвен за този сблъсък. На кораба бях съблякъл термоякето си, но все оше носех глупавия пластокостюм и катераческите ремъци макар че по-голямата част от екипировката ми остана горе. Ремъците и многобройните пластове на костюма щяха да забавят движенията ми.

„Да забавят движенията ми ли?“ — помислих си аз. Бях виждал как се бие Немес. Или по-скоро, не я бях виждал. Когато се бяха сражавали с Шрайка на Божия горичка, бях зърнал замъгленост, после експлозии и накрая нищо. Тя можеше да обезглави Енея и да изкорми мен, още преди да успея да свия юмруци.

„Юмруци.“ Корабът не беше въоръжен, но автоматичната пушка на сержант Грегориъс все още бе на библиотечното равнище. Първото нещо, на което ни бяха научили в планетарната гвардия, беше никога да не се бием с юмруци, щом можем да отмъкнем отнякъде оръжие.

Огледах се. Платформата бе гола, нямаше дори парапет, който да разбия, за да си осигуря тояга. Тази сграда беше прекалено здраво построена, за да разбия каквото и да е.

Погледнах към склона от лявата ни страна. Не се виждаха отронени камъни. В цепнатините все още имаше няколко пикела, знаех го — бяхме ги използвали, когато строяхме това равнище и павилиона, а после не успяхме да намерим време да ги свалим, — но те бяха забити прекалено дълбоко, за да ги изтегля и използвам като оръжие, макар че Немес навярно щеше да е в състояние да го направи с един пръст. А и каква полза от пикел срещу това чудовище?

Тук не можех да открия каквото и да е оръжие. Щях да умра с голи ръце. Надявах се, че ще успея да нанеса един удар, преди тя да ме повали… или поне да успея да замахна.

Енея и Немес се гледаха. Немес хвърли само бегъл поглед към Шрайка от дясната й страна. Тя каза:

— Знаеш, че няма да те предам на Мира, нали, кучко?

— Да — отвърна Енея. Тя отвръщаше на погледа на чудовището с твърда напрегнатост. Немес се усмихна.

— Но вярваш, че онова твое бодливо създание пак ще те спаси.

— Не — каза Енея.

— Добре — рече Немес. — Защото няма да успее. — Тя кимна към близнаците си.