Исозаки смяташе всичко това за мелодраматично и за губене на ценното му време. Ако другият се бе съгласил, щеше да проведе срещата в кабинета си на троянския пункт. Другият не се беше съгласил и председателят трябваше да признае, че за да иде на тази среща, би пропълзял и до Алдебаран.

Трийсет и два часа след напускането на троянския пункт сондата спусна вътрешното си сдържащо поле, изпразни резервоара си с висока гравитация и го извади от сън. Корабният компютър бе прекалено глупав, за да направи нещо друго, освен да му даде координатите и данните за местните скали, но интерфейсът на незаконния ИИ инфотерм сканира целия район за кораби — дрейфащи или активни — и съобщи, че тази сфера от системата Пацем е пуста.

— Тогава как ще пристигне, щом наоколо няма кораби? — измърмори Исозаки.

— Няма друг начин, освен с кораб, сър — отвърна ИИ. — Освен ако вече не е тук, което не ми се струва вероятно…

— Тишина — нареди Кензо Исозаки. Той седеше в миришещия на смазка сумрак на командния балон на сондата и наблюдаваше отдалечения на половин клик астероид. Машината и скалата бяха изравнили скоростта си на въртене и изглеждаше така, като че ли се движи познатото звездно небе на системата Пацем отвъд изчерпания и надупчен астероид. Освен него навън нямаше нищо друго — само вакуум, силна радиация и студена тишина.

Изведнъж на външния херметичен шлюз се почука.

По времето, когато ставаха всички тези войскови придвижвания, по същото време, по което огромните армади от матовочерни звездни кораби пробиваха дупки във времево-пространствения континуум на космоса, точно в момента, в който великият инквизитор на Църквата беше пратен да се приготви за заминаване на опустошения от Шрайка Марс и ръководителят на Търговския мир пътуваше сам за тайната си среща с нечовешки събеседник в дълбокия космос, аз безпомощно лежах на легло и кръстът и коремът ми бяха разкъсвани от невероятни болки.

Болката е интересно и досадно нещо. Малко неща в живота толкова цялостно и ужасно съсредоточават вниманието ни и в същото време са толкова отегчителни за слушане или четене.

Тази болка бе всепоглъщаща. Бях удивен от начина, по който обсебваше мислите ми. През часовете на мъки, които вече бях преживял и ми предстоеше да преживея, аз се опитвах да се концентрирам върху обкръжението си, да мисля за други неща, да контактувам с хората около себе си, дори да правя прости изчисления, но болката проникваше във всички кътчета на съзнанието ми като стопена стомана в цепнатините на пропукана пота.

В момента смътно съзнавах следното: че се намирам на свят, който инфотермът ми беше определил като Витъс-Грей-Балианъс Б и че болката се бе стоварила отгоре ми, докато вадех вода от кладенец; че докато се гърчех, проснат в праха, жена в синя роба и със сини нокти на пръстите на краката беше повикала други в сини роби и рокли и че тези хора ме бяха отнесли в кирпичената къща, в която продължавах да се боря с болката на меко легло; че в къщата има още няколко души — жена в синя рокля и шалче на главата, по-млад мъж със синя роба и тюрбан, поне две деца, също облечени в синьо; и че тези великодушни хора не само търпят стоновете и оплакванията ми, както и нечленоразделните ми пъшкания, докато се свивах и отпусках от болка, но и че постоянно ми говорят и потупват, че поставят влажни компреси на челото ми, че са ми свалили ботушите, чорапите и жилетката и че продължават успокоително да ми шепнат на мекия си диалект, докато аз се мъча да запазя достойнството си, въпреки яростните пристъпи в кръста и корема ми.

Няколко часа след като ме донесоха в дома си — през прозореца виждах, че синьото небе е избледняло в розова вечер — жената, която ме бе открила край кладенеца, каза:

— Гражданино, помолихме за помощ свещеника от местната мисия и той отиде да доведе лекар от мирската база в Бомбасино. Поради някаква причина в момента всички мирски плъзгачи и други машини са заети, тъй че свещеникът и докторът… ако изобщо дойде доктор… трябва да изминат петдесет разтега по реката, но с малко късмет би трябвало да са тук преди изгрев слънце.

Не знаех колко е дълъг един разтег и за колко време могат да се изминат петдесет, не знаех дори колко продължава нощта на този свят, но мисълта, че страданията ми могат да свършат беше достатъчна, за да ме накара да се просълзя. Въпреки това промълвих:

— Моля ви, госпожо, не искам мирски лекар. Жената докосна челото ми с хладните си пръсти.

— Трябва. Тук, в шлюза Ламонд, вече няма медик. Страхуваме се, че без медицинска помощ можете да умрете.

Простенах и се претърколих на другата страна. Болката плъзна по тялото ми като нажежена жица по прекалено тънки капиляри. Мирският лекар незабавно щеше да разбере, че не съм от тази планета и да съобщи за мен на мирската полиция или армия — ако вече не го бе направил „свещеникът от местната мисия“. Тогава със сигурност щяха да ме разпитат и арестуват. Поставената ми от Енея задача щеше да свърши преждевременно и с провал. Когато преди четири и половина стандартни години ме изпращаше на това пътуване, старият поет Мартин Силенъс вдигна тост за мен с чаша шампанско: „За героите“. Само да знаеше колко далеч от действителността са тези две думи. А може и да го знаеше.

Нощта изтече бавно като плъзгането на ледник. На няколко пъти идваха да видят как съм двете жени, друг път децата. Облечени в сини рокли, които можеха да са нощници, те надникваха от тъмния коридор. Тогава не носеха на главите си нищо и забелязах, че русата коса на момиченцето е почти същата като на Енея по време на първата ни среща, когато тя беше почти на дванайсет, а аз на двайсет и осем стандартни години. Момченцето — по-малко от момичето, което вероятно бе негова сестра — изглеждаше особено бледо и главата му беше напълно обръсната. Винаги, когато идваше да ме види, то срамежливо ми помахваше с пръсти. Аз немощно му отвръщах между мъчителните пристъпи, но всеки път, щом отворех очи, за да погледна отново, детето го нямаше.

Изгревът дойде и отмина, без да се появи лекар. Отчаянието ми растеше като прииждащ прилив. Повече не бях в състояние да издържам тази ужасна болка. Инстинктивно разбирах, че ако имаха някакво болкоуспокояващо, любезните хора в този дом отдавна щяха да са ми го дали. Бях прекарал нощта в опити да се сетя за нещо, което съм донесъл със себе си в каяка, но единствените лекарства в аптечката ми бяха дезинфектант и аспирин. Знаех, че аспиринът изобщо няма да ми помогне.

Реших, че мога да почакам още десетина минути. Бяха ми свалили гривната на инфотерма и знаех, че са я оставили върху кирпичена лавица до леглото ми, но не се бях сетил да измервам часовете на нощта с нея. Сега обаче, мъчително протегнах ръка — болката се гърчеше в мен като нажежена жица, — поставих гривната обратно на китката си и прошепнах на корабния инфотерм в нея:

— Все още ли е активирана биомониторната функция?

— Да — отвърна гривната.

— Умирам ли?

— Жизнените признаци не са критични — с обичайния си равен глас каза корабът. — Но изглежда сте в шок. Кръвното налягане е… — Той продължи да дудне техническа информация, докато не му наредих да млъкне.

— Разбра ли какво ми става? — попитах задъхано. Болката последваха вълни на гадене. Отдавна бях изповръщал всичко от стомаха си, но сега отново се превих.

— Не е невъзможно да се касае за пристъп на апендицит — отвърна инфотермът.

— Апендицит… — Човечеството отдавна беше генетично освободено от тези безполезни израстъци. — Имам ли апендикс? — прошепнах на гривната аз. С изгрева в тихата къща бе започнало шумолене на роби и жените на няколко пъти бяха идвали да ме видят.

— Не — каза инфотермът. — Вероятността за това е извънредно малка, освен ако не сте генетично изключение. Шансът е…

— Тишина — изсъсках аз. В стаята влязоха двете жени в сини роби. С тях вървеше друга жена, по-висока, по-слаба и очевидно родена на друга планета. Носеше тъмен гащеризон с кръста и кадуцея на медицинския корпус от мирския флот на лявото рамо.