— Аз съм доктор Молина — представи се жената и отвори малка черна чанта. — Всички плъзгачи в базата са на учебни маневри и трябваше да дойда с фицлодка заедно с младежа, който ме доведе. — Тя постави самозалепващи се диагностични ленти на голите ми гърди и корем. — И не се залъгвайте, че съм изминала целия този път заради вас… един от плъзгачите в базата катастрофира до Кероа Тамбат осемдесет клика южно оттук и трябваше да се погрижа за пострадалия мирски екипаж, докато чакаха да ги евакуират. Нищо сериозно, само натъртвания и един счупен крак. Не искаха да изваждат плъзгача от ученията само заради това. — Лекарката извади от чантата си голям колкото длан уред и провери постъпващата от диагностичните ленти информация. — А ако сте от онези търговци, които се приземиха на космодрума преди няколко седмици — продължи тя, — не си и помисляйте да ми отмъквате лекарства или пари. Пътувам с двама души охрана и те ме чакат отвън. — Жената си сложи слушалки. — Сега ми кажете какво ви е, млади човече?

Поклатих глава и заскърцах със зъби от болката, която точно в този момент разкъсваше кръста ми. Когато най-после бях в състояние, аз отвърнах:

— Не зная, докторе… кръстът ми… и гадене… Тя не ми обърна внимание, докато наблюдаваше малкия екран. После неочаквано се наведе над мен и натисна лявата страна на корема ми.

— Боли ли?

Едва не изкрещях.

— Да — казах, когато си възвърнах дар словото. Лекарката кимна и се обърна към жената в синьо, която ме бе спасила.

— Кажете на свещеника, който ме доведе, да донесе по-голямата чанта. Този човек е напълно обезводнен. Трябва да му направим интравенозно вливане. После ще му дам ултраморфин.

Тогава осъзнах онова, което знаех още от дете. докато гледах как майка ми умира от рак — а именно, че отвъд идеологията и амбицията, отвъд мисълта и чувството има само болка. И спасение от нея. В този момент бих направил всичко за тази грубовата, разговорчива лекарка от мирския флот.

— Какво ми има? — попитах, докато тя монтираше банката и системите. — Откъде идва тази болка?

Жената държеше в ръка старомодна спринцовка и я пълнеше от малко шишенце ултраморфин. Даже да ми кажеше, че съм се заразил със смъртоносна болест и че ще умра до края на същия ден, пак щях да съм доволен, стига първо да ми дадеше болкоуспокоителното.

— Бъбречен камък — отвърна д-р Молина. Трябва да съм проявил някакъв признак на неразбиране, защото тя продължи:

— Малко камъче в бъбрека ви… прекалено голямо, за да премине… навярно е от калций. Имали ли сте затруднения при уриниране напоследък?

Прехвърлих в паметта си цялото пътуване и дните преди него. Не бях пил достатъчно вода и отдавах случайната болка и затруднение на този факт.

— Да, но…

— Бъбречен камък — повтори тя и дезинфектира лявата ми китка. — Малко ще ви заболи. — Лекарката вкара интравенозната игла и я залепи на място. Убождането на иглата напълно се загуби сред хаотичните болки в кръста ми. Известно време тя си поигра със системата и накрая свърза иглата с нея. — Ще подейства след около минута — каза д-р Молина. — Но би трябвало да сложи край на неудобството.

„Неудобство“. Затворих очи, за да не може никой да види сълзите ми на облекчение. Жената, която ме бе открила до кладенеца, хвана ръката ми в дланите си.

Минута по-късно болката започна да отслабва. През целия си живот не бях посрещал нищо друго с такова удоволствие. Сякаш някой беше намалил мощен и ужасен шум и най-после можех да мисля. Когато болката стигна до равнището, известно ми от раните с нож и счупените кости, отново се превърнах в самия себе си. Нея можех да търпя и в същото време да запазя достойнството си. Докато ултраморфинът подейства, жената в синьо галеше китката ми.

— Благодаря ти — казах й през сухите си, напукани устни и стиснах дланта й. — Благодаря и на вас, доктор Молина — обърнах се към мирската лекарка.

Д-р Молина се надвеси над мен и леко ме потупа по бузите.

— Ще заспите за известно време, но първо трябва да ви задам няколко въпроса. Не заспивайте, докато разговаряте с мен.

Немощно кимнах.

— Как се казвате?

— Рол Ендимион. — Осъзнах, че не съм в състояние да я лъжа. Трябва да беше сложила в интравенозната банка наркотик на истината или нещо подобно.

— Откъде сте, Рол ЕНДИМИОН? — Тя използваше големия колкото длан диагностичен уред като записващо устройство.

— От Хиперион. От континента Аквила. Кланът ми беше…

— Как стигнахте до шлюза Чайлд Ламонд на Витъс-Грей-Балианъс Б, Рол? Да не сте от онези търговци, които миналия месец се спуснаха от товарния кораб на Търговския мир?

— С каяк — чух се да отговарям. Започвах да усещам всичко по различен начин. Изпълваше ме силна топлина, почти неразличима от чувството на облекчение, което ме беше обзело. — Гребах по реката с каяк — избъбрих аз. — През телепортала. Не, не съм от търговците…

— През телепортал ли? — чух да повтаря лекарката с озадачен глас. — Какво искате да кажете с това, че сте дошли през телепортала, Рол Ендимион? Че сте минали под него с лодката си като нас ли? Че просто сте го подминали, докато сте гребали по течението?

— Не — отвърнах аз. — Дойдох през него. От друга планета.

Д-р Молина погледна към жената в синьо и отново се обърна към мен.

— Дошли сте през телепортала от друга планета? Искате да кажете, че той… функционира? Че ви е телепортирал тук?

— Да.

— Откъде? — попита лекарката и измери пулса ми с лявата си ръка.

— От Старата Земя — отговорих аз. — Дойдох от Старата Земя.

За миг се понесох, блажено отпуснат без болка, докато лекарката излезе в коридора да поговори с жените. Чух части от разговора.

— …очевидно е умствено неуравновесен — казваше гласът на д-р Молина. — Не е възможно да е дошъл през… заблудата за Старата Земя… навярно е наркоман от търговците…

— Щастлива съм, че той е… — казваше жената в синята роба. — Ще се грижим за него, докато…

— Свещеникът и един от охраната ще останат тук… — продължи гласът на лекарката. — Когато санитарният плъзгач евакуира пострадалите от Кероа Тамбат, на обратния път за базата ще спрем тук да го вземем… утре или вдругиден… не му позволявайте да си тръгне… военната полиция навярно ще иска да го…

Понесъл се върху издигащия се гребен от блаженство, аз престанах да се боря с течението и се отпуснах в протегнатите ръце на съня.

Сънувах разговор, който няколко месеца преди това бяхме водили двамата с Енея. Беше хладна лятна вечер във високата пустиня и ние седяхме във вестибюла на заслона и, пиехме чай и гледахме изгрева на звездите. Бяхме разговаряли за Мира, но на всичко лошо, което й разказах за него, Енея отговаряше с нещо хубаво. Накрая се ядосах.

— Виж — казах и, — ти говориш за Мира, като че ли не се опита да те залови и убие. Като че ли мирските кораби не ни преследваха из половината спирален ръкав и не ни обстрелваха на Ренесанс Вектор. Ако не бяха телепортаторите…

— Онзи, който ни преследваше, обстрелваше и се опитваше да ни убие — меко възрази момичето, — не беше Мирът. А само части от него. Мъже и жени, които изпълняваха заповедите на Ватикана или на някой друг.

— Е — уморен и раздразнен отвърнах аз, — достатъчни са и само части от него, за да ни обстрелват и убият… — За миг замълчах. — Какво искаш да кажеш с това „на Ватикана или на някой друг“? Мислиш ли, че има и други, които дават заповеди? Искам да кажа, освен Ватикана?

Енея сви рамене. Движението й бе грациозно, но изключително дразнещо. Един от най-неприятните от не толкова приятните й тийнейджърски навици.

— Има ли и други? — повторих настоятелно, по-остро, отколкото обикновено разговарях с младата си приятелка.

— Винаги има други — тихо отговори Енея. — Имаха основание да се опитват да ме заловят, Рол. Или да ме убият.

В съня си, също както и в действителността, аз оставих чашата си на каменния под на вестибюла и погледнах към момичето.

— Искаш да кажеш, че е трябвало ти… и аз… да бъдем заловени или убити… като зверове! Че те са имали основание?