Свещениците се споглеждат с нещо като почуда. Кий гледа към мен.

— Не знаехме за това — казва Федерико де Соя. — Удивен съм. Бих заложил всичко, което зная за човешката природа, че ти си единственият мъж в живота й… единствената й любов. Никога не съм виждал двама млади да са толкова щастливи.

— Имало е друг — отвръщам аз и рязко вдигам чашата си, за да пресуша остатъка от виното, само за да я открия вече празна. Внимателно я оставям на масата. — Имало е друг — повтарям, вече не толкова мъчително. — Но това не е важно. Важно е бебето… детето. Искам да го открия, ако мога.

— Имаш ли някаква представа къде е? — пита Кий.

Въздъхвам и поклащам глава.

— Не. Но ще се телепортирам на всеки свят в стария Мир и Периферията, на всеки свят в галакатиката, ако се наложи. Извън галактиката… — Млъквам. Пиян съм, а това е прекалено важно, за да говоря за него в това състояние. — Във всеки случай, след няколко минути заминавам.

Отец де Соя поклаща глава.

— Ти си изтощен, Рол. Остани тук през нощта. Басин има свободно легло в къщата си, която е наблизо. Тази нощ всички ще се наспим и ще се видим на сутринта.

— Трябва да тръгна още сега — настоявам аз и понечвам да се изправя, за да им докажа способността си да мисля и действам целенасочено. Стаята са накланя, сякаш земята откъм южната страна на къщичката на де Соя внезапно се е срутила. Вкопчвам се в масата, едва успявам да се хвана и увисвам на нея.

— Навярно утре сутрин ще е по-добре — казва отец Дюре, който се изправя и поставя силната си ръка на рамото ми.

— Да — съгласявам се аз, отново се изправям и откривам, че люлеенето на земята е поотслабнало. — Утре. — Отново се отърсвам от ръцете им. Два пъти. Отчаяно ми се плаче, този път не от скръб, макар че изпитвам скръб. постоянна като музиката на сферите, а от облекчение, че съм заедно с тях. Бях останал сам толкова дълго.

— Хайде, приятелю — казва бившият капрал Кий от мирската морска пехота и Corpus Helvetica, поставя ръка на другото ми рамо и тръгва заедно с бившия папа Тейлхард и мен към малката си стая, в която се стоварвам на едно от двете легла. Унасям се, когато усещам, че някой, ми събува обувките. Мисля, че е бившият папа.

Бях забравил, че денят на Пацем е само деветнайсет стандартни часа. Нощите са твърде кратки. На сутринта все още съм преизпълнен с възторг от свободата си, но сърцето ме боли, боли ме гърбът, боли ме стомахът, болят ме зъбите, боли ме косата и съм сигурен, че в устата ми се е настанила глутница малки, космати създания.

Селото зад параклиса кипи от ранна утринна дейност. При това прекалено шумна. Пращят огньове. Жени и деца сноват по задачите си, а мъжете излизат от простите си къщи със същите обрасли лица и зачервени очи, с каквито зная, че съм и аз.

Свещениците, обаче, са в добра форма. Наблюдавам десетина енориаши, които излизат от параклиса, и разбирам, че докато още съм хъркал, де Соя и Дюре са отслужили заедно ранна меса. Басин Кий идва при мен, поздравява ме с прекалено висок глас и ми показва малка постройка, която е мъжката баня. Вътре има студена вода, изпомпвана във висок резервоар, от който човек може да си хвърли бърз, вледеняващ костите душ. Утрото, както обикновено на Пацем, е студено, също като утрините на височина осем хиляди метра на Тян Шан и душът бързо ме разсънва. Кий ми е донесъл нови дрехи — меки кадифени работни панталони, риза от фино изпредена вълна, дебел пояс и здрави обувки, които са безкрайно по-удобни от онези, които упорито носех в шрьодингеровата си котешка кутия. Избръснат, чист, с нови дрехи, с чаша димящо кафе, която ми подаде младата булка на Кий, провесил през рамо плочата си, аз се чувствам нов човек. Първата ми мисъл обаче е: „Енея щеше да хареса тази свежа утрин“ и облаците отново скриват слънчевите лъчи за мен.

Отец Дюре и отец де Соя идват при мен на голяма скала, надвиснала над изпарената река. Останките от Ватикана приличат на руини от древността. Виждам предните стъкла на движещи се наземни коли, които блестят под острата утринна светлина, зървам случайно ЕМПС, извисило се над опустошения град и отново съзнавам, че това не е ново Падане — дори Пацем не се е върнал към варварство. Кий ми бе обяснил, че кафето се доставя от почти незасегнатите селскостопански градове на запад. Ватиканът и развалините на административните центрове тук обхващат ограничен район: все едно, че оцелелите от регионално земетресение или ураган са решили да възстановят щетите.

Кий отново идва при нас с няколко топли кифлички и четиримата закусваме в приятно мълчание, от време на време отърсваме трохите от дрехите си и отпиваме от кафето, докато слънцето зад нас се издига нависоко и огрява могобройните стълбове дим от огньове и печки.

— Опитвам се да разбера този нов начин на виждане на нещата — най-после казвам аз. — Вие сте изолирани тук на Пацем в сравнение с дните на Мирската империя, но въпреки това знаете какво става другаде… на други светове.

Отец де Соя кимва.

— Също както ти можеш да докосваш Празнотата и да слушаш езика на живите, така и ние можем да се свързваме с онези, които познаваме и обичаме. Например, тази сутрин докоснах мислите на сержант Грегориъс на Mare Infinitum.

И аз бях чул характерните мисли на Грегориъс, докато се вслушвах в музиката на сферите преди да се телепортирам, но питам:

— Как е той?

— Добре е — отвръща де Соя. — Бракониерите, контрабандистите и подводните бунтовници на този свят бързо са изолирали малкото мирски привърженици, макар че сраженията между отделните мирски аванпостове са нанесли големи щети на много от цивилните платформи. Грегориъс е станал нещо като местен кмет или губернатор на крайбрежния район. Тъкмо обратното на неговото желание, трябва да прибавя. Сержантът никога не се е стремил към власт… ако беше така, отдавна щеше да стане офицер.

— Като говорим за власт — казвам аз, — кой ръководи… всичко това? — Посочвам към развалините, към далечната магистрала, към ЕМПС-тата, пътуващи към източния бряг.

— Всъщност цялата система на Пацем е под временното губернаторство на бивш ръководител на Търговския мир на име Кензо Исозаки — отвръща отец де Соя. — Седалището му е сред руините на някогашната орбитална търговска централа, но често посещава планетата.

Показвам изненадата си.

— Исозаки ли? Последния път, когато го видях докато пишех, разказа си, той участваше в нападението на Биосферното звездно дърво.

— Така е — потвърждава де Соя. — Но нападението още е продължавало, когато започна Съпреживеният миг. Последвал пълен хаос. Части от мирския флот се обединили около Лурдъсами и хората му, докато други — някои предвеждани от Кензо Исозаки, който получил титлата комендант на Ордена на йерусалимските рицари — искали да сложат край на зверството. Лоялистите си запазили повечето архангелски кораби, тъй като не можели да се използват без възкресяване. Исозаки върна в системата на Пацем над сто от старите кораби с хокингови двигатели и отблъсна последните нападатели от Техноцентъра.

— Той диктатор ли е? — питам, макар че много не ме е грижа. Това не е мой проблем.

— В никакъв случай — отвръща Кий. — Исозаки временно ръководи нещата с помощта на съвети, избирани от всеки кантон на Пацем. Блестящо се справя с уреждането на доставките… от които се нуждаем. Междувременно местните райони отлично се справят с положението. За първи път в тази система има истинска демокрация. Може да е малко мудна, но действа. Мисля, че Исозаки помага за изграждането на някаква капиталистическа, но съвестна търговска система за дните, когато ще започнем свободно да пътуваме из космоса на стария Мир.

— Чрез свободно телепортиране ли?

И тримата мъже кимват.

Отново поклащам глава. Трудно ми е да си представя близкото бъдеще: милиарди… стотици милиарди… хора, свободни да пътуват от свят на свят без космически кораби или телепортатори. Стотици милиарди, способни да се свързват помежду си, като докосват Празнотата със сърца и ум. Ще е като в зенита на хегемонийската Мрежа на световете, без фасадата на Техноцентъра от телепортали и векторни предаватели. Не, веднага разбирам аз, изобщо няма да е като в дните на Хегемонията. Ще е нещо съвсем различно. Нещо безпрецедентно в човешкия опит. Енея завинаги промени всичко.