Енея чуваше музиката на сферите. Тя резонираше заедно с Празнотата, Която Обвързва, която на свой ред резонираше с разумен живот и мисъл, а после приятелката ми използваше почти неограничената енергия на Празнотата, за да… за да направи първата стъпка. Да мине през Празнотата до мястото, където я очакваха тези гласове. Веднъж тя ми беше казала, че Празнотата улавя енергията на квазари, на екплодиращите ядра на галактики, на черни дупки и черна материя. Навярно достатъчно, за да придвижи няколко органични форми на живот през пространство/времето и да ги отведе на съответното място.

Любовта бе първичният двигател във вселената, веднъж ми каза Енея. Беше се пошегувала, че някой ден ще обясни физиката на този почти неизползван енергиен източник. Но не доживя, за да го направи.

Но сега разбирах какво е искала да каже и какъв е принципът. До голяма степен музиката на сферите се пораждаше от изящната хармония и акордни вариации на любовта. Свободно телепортиране до мястото, където чака нечий любим. Запомняне на определено място, на което си бил с онзи или онези, които обичаш. Копнежа да виждаш нови места.

Внезапно осъзнах защо през първите ни месеци заедно безцелно — както ми се струваше на времето — се бяхме телепортирали от свят на свят: Mare Infinitum, Ком-Рияд, Хеброн, Сол Дракони Септем, безименният свят, на който оставихме кораба, всички други, дори Старата Земя. Телепорталите не работеха. Енея ни бе отвеждала заедно с А. Бетик на тези места — като ги докосваше, усещаше дъха им, чувстваше слънчевата им светлина по кожата си, виждаше ги пълни с приятели, с хора, които обичаше, — научавайки музиката на сферите, за да може по-късно да бъде изпълнявана.

А и собствената ми самотна одисея, помислих си аз: телепортирането с каяка от Старата Земя на Лусус, облачната планета и всички други. Енергията зад това телепортиране беше Енея. Тя ме пращаше там, за да мога да вкуся от тези места и някой ден отново да ги открия сам.

Бях смятал — дори докато записвах разказа в перото, което стисках подмишница в шрьодингеровата си смъртна килия, — че едва ли съм бил нещо повече от обикновен спътник в поредица от случайни авантюри. Но всичко това бе имало цел. Бях любим, пътуващ заедно с любимата си — или към любовта си — през музикални петолиния от светове. Петолиния, които е трябвало да науча наизуст, за да мога някой ден отново да ги свиря.

Затворих очи в шрьодингеровата си котешка кутия и се съсредоточих, после съсредоточеността ми преля в онова изпразнено умствено състояние, което бях усвоил чрез медитация на Тян Шан. Всеки свят е имал своята цел.

Всяка минута е имала своята цел.

В тази съзнателна пустота се отворих за Празнотата, Която Обвързва и вселената, с която резонираше тя. Нямаше да мога да го направя, съзнавах аз, без причастието на кръвта на Енея, без нанотехнологично създадените организми, които сега обитаваха клетките ми и щяха да обитават клетките на моите деца. „Не — мигновено си помислих аз, — не на моите деца. А клетките на онези от човешката раса, които отхвърлеха кръстоида. Клетките на техните деца.“ Нямаше да мога да направя това, ако не го бях научил от Енея. Нямаше да мога да чуя гласовете, които чувах тогава — още по-големи хорове, отколкото преди, — без да усъвършенствам граматиката и синтаксиса на езика на мъртвите и живите през месеците, докато работех по разказа и очаквах смъртта си.

Нямаше да мога да направя това, съзнавах аз, ако бях безсмъртен. Това равнище на любов към живота и към другите е дар, веднъж завинаги разбрах аз, не за безсмъртните, а за онези, които живеят кратко и винаги са под сянката на смъртта.

Докато стоях там и се вслушвах в усилващите се акорди на музиката на сферите, сега способен да различавам в хора отделни звездни гласове — на Мартин Силенъс, все още жив, но умиращ на родния ми свят Хиперион, на Тео на красивата Мауи-обетована, на Рахил на Света на Бърнард, на полковник Касад на червения Марс, на отец де Соя на Пацем — и дори прекрасните акорди на мъртвите, на Дем Риа на Витъс-Грей-Балианъс Б, на скъпия отец Главк на студения Сол Дракони Септем, гласа на майка ми отново на далечния Хиперион — аз чух и думите на Джон Кийтс, произнесени със собствения му глас и с гласа на Мартин Силенъс, и с гласа на Енея:

Но сега за мен бе вярно тъкмо обратното — имаше повече от достатъчно глъбини, в които да потъна. В този момент вселената стана безкрайно дълбока, музиката на сферите се превърна от хор в симфония, триумфална като Бетховеновата „Девета“, и аз разбрах, че винаги ще съм в състояние да я чувам, когато поисках или се наложеше, че винаги ще мога да я използвам, за да направя стъпката, която трябваше, за да видя онази, която обичах, или ако не успеех, да открия място, което да обичам заради собствената му красота.

Енергията на квазарите и експлодиращите звездни ядра ме изпълни. Носех се по вълни от енергия, по-прекрасни и по-лирични дори от крилете на прокудените ангели, плъзгащи се по слънчевите лъчи. Сега обвивката от смъртоносна енергия на моя затвор ми се струваше смехотворна като самата шега на Шрьодингер, детско въже за скачане, поставено в кръг на земята около мен като затворнически стени.

Излязох от шрьодингеровата котешка кутия и от системата на Армагаст.

За миг усетих, че ограниченията на шрьодингеровия затвор изчезват и завинаги остават зад мен, че съществувам никъде и навсякъде в пространството, но оставам физически цял в тялото, перото и плочата си, и изпитах радост, силна, колкото зашеметяващия ефект от самото свободно телепортиране. Свободен! Бях свободен! Вълната от Щастие бе толкова мощна, че ми се прииска да заплача, да извикам сред заобикалящата ме светлина на непространството, да присъединя гласа си към хора от гласове на живите и мъртвите, да запея с кристално чистите симфонии на сферите, издигащи се и потъващи като истински акустичен прибой навсякъде около мен. Най-после свободен!

И тогава си спомних, че единствената причина да съм свободен, единственият човек, който можеше да придаде смисъл на тази свобода, е мъртъв. Енея беше мъртва. Радостта от освобождението ми внезапно изтля и на нейно място изпитах просто, но дълбоко задоволство от избавлението си след толкова много месеци затвор. Вселената вече можеше да е сива за мен, но сега поне бях свободен да ида където поискам в това еднообразно царство.

Но къде отивах? Летях сред светлина, телепортирах се във вселената с перото и плочата подмишница и все още не бях решил.

На Хиперион ли? Бях обещал на Мартин Силенъс да се върна. Можех да чуя силно отекващия му в Празнотата глас, минал и настоящ, но той нямаше още дълго да участва в хора. Оставаха му само дни живот или дори още по-малко. Но не на Хиперион. Още не.

На Биосферното звездно дърво? С удивление чух, че продължава да съществува в някаква форма, макар че гласът на Ломо отсъстваше от симфонията там. Това място бе важно за нас с Енея и някой ден трябваше да се върна. Но още не.

На Старата Земя? Удивително, съвсем ясно чух музиката на тази сфера — чух някогашния глас на Енея, собствения си глас, песента на приятелите от Талиезин. В Празнотата, Която Обвързва разстоянията не означаваха нищо. Времето там закалява, но не унищожава. Но не на Старата Земя. Още не.

Чувах десетки възможности, още десетки гласове, които лично исках да чуя, хора, които исках да прегърна и с които да плача. Но сега най-силно реагирах на музиката от света, на който бяха измъчвали и убили Енея. Пацем. Родина на Църквата и гнездо на нашите врагове — не, сега го виждах, все същото. Пацем. На Пацем за мен не беше останало нищо друго от Енея, знаех го, освен пепелта на миналото.